Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (33)

33.

За да отпразнуват щастливото завръщане на децата, Гуин Томас предложи на родителите на Бен да хапнат заедно в плажната кухня в Уизерфонтен — мястото, на което Мартина излекува делфина. Малкото ресторантче беше затворено за зимата, но Гуин Томас видя бележка на вратата, че поради необичайно топлото време, ще бъде отворено следващите два уикенда.

Мартина се запозна с родителите на Бен на летището. Бащата на Бен, зулус, беше почти толкова мълчалив, колкото и синът му, и излъчваше невероятна сила. На вид нямаха нищо общо. Бен беше дребен и жилав, а Думисиани — над метър и осемдесет, с внушителна осанка и големи, изваяни мускули. Майката на Бен, индийка на име Синита, беше красива, нежна и слабичка, с дълга, лъскава черна коса, която миришеше на кокос. Бен приличаше повече на нея, но вътрешната му сила идваше от Думисиани, мислеше си Мартина.

Семейство Кхумало взеха Мартина и Гуин Томас от Савубона със старото си комби. Отбиха се да видят Тендай, Джеми и Грейс. Джеми все още не позволяваше на никого, освен на Мартина, да го докосва, но се въртеше достатъчно близо, за да могат и останалите да се порадват на лъскавата му бяла козина и дългата шия.

— Наистина прилича на същество, излязло от легенда — отбеляза Думисиани, — като вълшебен кон.

За всеобщо учудване Грейс почти не продума, макар че с голям интерес се запозна с Бен. Когато колата се приближи, за да си вземат довиждане, тя го прегърна, все едно го познава от цяла вечност. Мартина с удоволствие забеляза, че той не се смути, както биха направили повечето момчета на неговата възраст. Вместо това погледна Грейс в очите, а в гласа му се долавяше едновременно уважение и фамилиарност, сякаш и той я чувстваше близка.

Два часа по-късно комбито спря на паркинга на Уизерфонтен. Дюните бяха обсипани с изтравничета в ярки лилави и червени цветове на фона на кремавия пясък, а над вълните кръжаха морски птици. Петимата тръгнаха към ресторанта по пътеката от натрошени раковини и Мартина с удоволствие установи, че това наистина е „плажна кухня“. Грубите маси бяха наредени на дървена платформа върху самия пясък и дори печките бяха оставени на природните стихии. Посрещна ги ухание на прясно изпечен хляб. Слънцето разпръскваше зимния хлад, а небето беше толкова синьо, че изглеждаше безкрайно.

Хапваха си едни от най-вкусните ястия, които Мартина някога е опитвала. Започнаха с дъхава рибена супа и топъл хляб, изпечен върху глинена плоча. След малко пристигнаха големи купи салата от зеле, моркови и майонеза, гръцка салата и диня, а после дойде гвоздеят на програмата — пушена голямоглава риба. С всички тези плата пред себе си, Мартина се боеше, че трябва да я откарат до колата в ръчна количка…

Докато хапваха, Синита заговори за младите си години като танцьорка в индийския щат Раджастан и им разказа за Пушкар — фестивал, който се провежда веднъж годишно. Идвали хора от цяла Индия да продават копринени платове, произведения на занаятите и бижута, както и да се надбягват с камили и красиви арабски коне от Пенджаб. Светът, за който тя говореше, сякаш бе на светлинни години от всичко, което Мартина преживя до момента. Замисли се колко много още има да види. „Ще пътуваш до края на света и ще преживееш много приключения“, беше й казала Грейс веднъж. На Мартина й харесваше как звучи, но не беше убедена, че иска „многото предизвикателства“, споменати от сангома. Предизвикателствата, с които се сблъска през последните шест месеца, май й стигаха за цял живот.

След основното ястие Гуин Томас предложи да се поразходят, за да си освободят място за коексистер — десерт от пържено тесто, потопено в сироп. Мартина преяде и доволна бавно се размотаваше покрай вълните, докато другите вървяха напред. Когато стигна до мястото, на което излекува делфина, спря и се загледа в морето. Радваше се, че си е у дома, в Савубона, и при Джеми, но делфините също й липсваха. Бяха толкова нежни и умни. С делфините човек лесно можеше да се чувства щастлив.

„Интересно нещо са делфините — беше казал кайт сърфистът, — забелязала ли си, че около тях не можеш да не се усмихваш?“ Да, забеляза го.

В този миг в залива скочи един делфин. Мартина се почуди дали е същият, на когото помогна. Вероятността беше нищожна, но пък имаше толкова много невероятни неща, че нищо не би могло да я изненада. Колкото и да се взираше към мястото, на което й се бе сторило, че го вижда, той не се появи. Мартина реши, че вероятно е било игра на въображението.

Тъкмо се канеше да продължи нататък, когато видя рисунка на плажа. Беше леопард в реални размери, пресъздаден с всички детайли, чак до ноктите и мустаците. Изглеждаше й много голям леопард, оголил зъби в ръмжене и леко присвит, сякаш готов да скочи.

Изглеждаше толкова истински, че Мартина отстъпи назад. Огледа се да види къде е художникът, но наоколо нямаше никого. Настъпваше прилив, а рисунката беше толкова ясна, че едва ли е стояла тук повече от няколко минути. Но освен Бен, неговите родители, Гуин Томас и двама рибари в далечината, на плажа нямаше жива душа.

— Бабо! Бен! Елате да видите това! — извика тя.

Бен веднага дотича, а родителите му и Гуин Томас дойдоха след малко.

— Какво има? — попита той, когато стигна при нея. — Какво видя?

Мартина понечи да му покаже, но спря, не вярваше на очите си. В последната секунда една вълна отми цялата рисунка, оставяйки искряща пяна.

От леопарда нямаше и следа.

Мартина потръпна, а после чу предупредителна камбанка някъде в главата си.

— Какво има? — повтори Бен.

— Нищо — излъга Мартина, — объркала съм се. Сигурно е било от светлината.

— Хайде — каза баба й и я прегърна през раменете, — захладнява! Да вървим да пийнем кафе и да хапнем коексистер.

В залива един делфин скочи над вълните, махна с опашка и се гмурна в океана…