Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (11)

11.

Бетон. Това беше първата мисъл, която изплува в ума й. Когато паднеш във вода от голяма височина, усещането е сякаш се удряш в бетон. Мартина едва не се размаза. Леденият шок изтласка и последния въздух от дробовете й и докато усети, вече се въртеше безпомощно в катраненочерните дълбини. Стори й се, че е стигнала дъното на океана на десет хиляди левги^[1] дълбочина. После, също толкова внезапно, отново се стрелна към повърхността, мяташе крака, плюеше солена вода и се бореше за глътка въздух.

Корабът беше по-далеч, отколкото си мислеше, но все още имаше шанс да го стигне. Виждаше хората, които се щураха по палубата, хвърляха въжета и спускаха спасителната лодка. Прожекторът освети бледите лица, които се подаваха над водата. Мартина заплува към тях, но дрехите и комплектът за оцеляване й тежаха и затрудняваха движенията й. Полагаше толкова много усилия, а вълните само я подхвърляха насам-натам. Понечи да отвърже комплекта, но нещо я възпря. „Научи се, малката — казваше Тендай, — да носиш комплекта за оцеляване със себе си, така че да ти бъде подръка, когато ти потрябва!“

Обзе я паника. Викаше за помощ, но без да влага много сили, намираше се извън обхвата на прожекторите и знаеше, че няма начин да я чуят или видят от палубата. Беше наясно, че ако не достигне до кораба, преди вълните да я отнесат далеч от него, ще остане сама в бушуващия океан, посред нощ, в очакване акулите да я изядат.

Страхът й даде енергия и тя отново заплува. За да разсее мрачните мисли, си представи, че е на ученическо състезание по плуване, но си припомни, че винаги финишира последна. Потопи глава и се концентрира да прави замах след замах. Когато прецени, че трябва да е приближила до спасителната лодка, спря и се огледа. Шокът я прободе в гърдите. Корабът се беше превърнал в смаляващо се квадратче светлина на хоризонта!

Мартина изтри водата от очите си и когато следващата вълна я повдигна, премигна в тъмнината. Няма грешка! Течението и огромните вълни я бяха отдалечили. Имаше повече от километър между нея и „Буревестникът“. Беше сам-самичка!

Мартина заплака. Емоционалният срив противоречеше на всичко, на което я бяха учили за оцеляването. Знаеше, че най-важното е да запази спокойствие и да не се предава. Сега обаче само чудо можеше да я спаси. Напълно изтощена, погълнала литри морска вода, измръзнала… Чудеше се на кое ще стане първо жертва — на хипотермията^[2] или на акулите, които дебнеха в дълбините отдолу. Представяше си как я наобикалят, готвейки се за атака, точно както голямата бяла акула, която почти изяде Норм в Алеята на акулите. Виждаше студените им очи, вперили поглед в белите й ръце и крака. Забави маховете си, опита да си държи краката близо до повърхността, за да сведе до минимум площта от плът, която може да ги привлече, но единственият резултат бе, че започна да потъва.

Ужасена, Мартина отново изплува на повърхността. Почти се подаде над водата, когато видя край себе си взрив от мехурчета и прелитаща диря светлина — сякаш падаща звезда. После нещото се стрелна в обратна посока. Мартина се опита да го види през мрака и дъжда, но вълните я мятаха напред-назад и едва успяваше да зърне бързия силует, покрит с неземно сияние.

Помисли си, че ако успее да го достигне, нещото може да е нейното спасение. Но продължаваше да потъва, а силуетът си оставаше кошмарно далеч. С всяка секунда студът вкочаняваше все повече и повече ръцете и краката й. Водата й се стори непоносимо тежка, сякаш се опитва да плува в пясък. Мартина усети ужасна умора, разбра, че няма да може още дълго да се бори. Скоро ще спре да замахва и тогава…

Погледът й се замъгли и тя припадна.

* * *

В съзнанието й изникна Корнуол — един хубав пролетен ден на плажа Портмиът в Сейнт Ивс. Мартина стои на топлия пясък и протяга ръка към сладолед, който майка й купи. В този миг към тях се стрелва една чайка и грабва сладоледа. Разочарованието на Мартина преминава в смях. Докато чайката надава пронизителни крясъци и лакомо се гощава с плячката върху близкия покрив, друга чайка се спуска и на един залък глътва фунийката! Мартина и баща й решават, че бездруго е твърде студено за сладолед и затова тримата отиват в кафенето на пристанището, където похапват топли кифлички с ягодов конфитюр и сметана, загледани в прилива, издигащ лодките, обагрени в цветовете на дъгата.

За Мартина това бе ден на безоблачно щастие.

После други спомени преминаха през главата й като любим филм. Вълшебната нощ в резервата, когато отвори очи от мъртвешкия припадък и видя белия жираф, навел глава над нея. Видя козината му, искряща като сняг на слънце, сребристите му петна, поръсени с канела. Спомни си вълнението, което я обзе първия път, когато го язди, и как се носеха под лунните лъчи през саваната, а Джеми препускаше бърз като вятъра.

После почувства как я пронизва ток, също както когато Грейс сложи ръка на челото й в деня, в който Мартина пристигна в Африка. „Дарбата може да бъде и благословия, но и проклятие — предупреди я тогава сангома. — Взимай мъдри решения.“

Сцената се промени. Мартина отново преживя кошмара на пожара и последния път, когато видя родителите си. Спомни си как баща й я прегръща за лека нощ и й казва, че я обича. Тъкмо влизаше в стаята си, когато й каза: „Трябва да вярваш, Мартина. За всяко нещо си има причини“. Тя си помисли, че е много странно, дето говори такива неща точно в този момент.

И накрая, сякаш гледаше някъде отгоре, видя себе си като бебе. Майка й я държи в прегръдките си. Беше я вдигнала до прозореца в дневната в Савубона, за да види животните — лъвове и зебри, леопарди и антилопи, бабуини и брадавичести свине — наредени до оградата, отправили поглед към къщата. „Виж това, прекрасно мое момиче — промълви Вероника, — това е твоята съдба.“

После едва доловимо добави: „Но не и ако успея да й попреча“.

* * *

Постепенно Мартина осъзна, че нещо невероятно силно и в същото време безкрайно внимателно я издига на повърхността. Сякаш бе върху ангелски криле. Бурята я удари в лицето и я върна към живота. Започна да кашля, да плюе солена вода, а дробовете й се напълниха с кислород. Разбра, че лежи върху нещо твърдо и хлъзгаво. За минута остана така, благодарна, че има възможност да диша свободно и поне отчасти да се измъкне от ледената вода. После твърдото нещо се размърда. Мартина, която мислеше, че се е озовала върху някакъв плаващ отломък или — о, чудо на чудесата! — в спасителна лодка, едва не припадна от страх. Мъчително се надигна. Погледът й се избистри и тя осъзна, че се крепи върху огромна гръбна перка.

Акула! Седнала е върху акула!

После над водата се подаде нос, от който се понесе цъкане и писукане. Изпита невероятно облекчение и въпреки тежката ситуация, се разсмя на глас. Спасителят й беше делфин! Вече не й се струваше толкова лошо, че е среднощ и е сама сред океана, а корабът отдавна го няма. Не знаеше какво ще стане сега, но поне няма да я изядат акулите.

Докато се радваше на късмета си, нещо в синьо-черната вода се раздвижи и привлече погледа й. Беше друга гръбна перка. Вероятно още един делфин, който е решил да се присъедини към спасителя й. Перката обаче започна да обикаля в кръг. Скоро се появи още една… и още една… станаха шест. Само за минута момичето и делфинът бяха обградени от акули. Мартина бездруго трепереше от студ и напрежение, а сега се разтресе при мисълта, че може да бъде разкъсана от гладните бели акули. Приказките на Грег за положителните им качества не я успокояваха в момента. Уплаши се да не падне от гърба на делфина. А и какво ще попречи на новия й приятел да се стрелне надалеч, за да спаси собствената си кожа? Делфинът обаче нямаше такива намерения, въпреки че надаваше тревожни писъци заради приближаващите акули.

Внезапно акулите изчезнаха. За миг не се случи нищо, след това Мартина чу през шума на вълните грандиозен плисък. Дъхът й спря. Във водата се виждаха сребристите очертания на делфини. Те скачаха, танцуваха и лудуваха, а сияйните дъги на телата им на фона на черните буреносни облаци бяха неописуемо красиви. Мартина седеше неподвижно, погълната от гледката. С приближаването им тя чу как общуват помежду си — звучеше като музика или песен. Сигурно си въобразява, но й се струваше, че пеят на езика ксоза, защото типичните цъкащи звуци много напомняха на африканските певци, които неведнъж е слушала. По странен начин това я успокои и тя почувства, че всичко някак ще се оправи.

Десетки делфини наобиколиха Мартина и отвориха усмихнатите си муцуни. Писукаха и свирукаха, сякаш я поздравяват. Беше удивително! Позволиха й да ги гали по копринената кожа. И тогава Мартина забеляза, че някои от тях също носят пътници на гърба си. Други деца! Повечето изглеждаха в несвяст, някои погледнаха отчаяно към нея, премигнаха и отново сякаш замръзнаха върху гърба на спасителите си, похлипваха тихичко.

Мартина преброи пет силуета, но не видя Бен. Ами ако не се е спасил? Ако се дави някъде в морето? Ако е изчезнал завинаги? Не можа да си представи живота без момчето, което за толкова кратко време започна да означава толкова много за нея. Сърцето й се сви. Не беше лесно да се опознае Бен, имаше чувството, че той гледа на света от някаква своя вътрешна точка на пълен покой.

Мартина потъна в мъчителни мисли за Бен и за това дали не можеше по-рано да проумее предупреждението на Грейс и да предотврати бедата. Така и не забеляза новия делфин, докато той не я побутна по крака. На гърба му лежеше Бен. Изглеждаше мъртъв или почти мъртъв.

— Бен! — изкрещя Мартина. — Бен, събуди се! О, моля те! Моля те да си жив!

Той не отговори и тя го разтърси силно. Уплаши се, че това е съдбата й — да губи хората, които обича. В този момент сякаш забрави всичко, което знаеше за оказването на първа помощ. Внезапно Бен се надигна бавно със замъглени очи. Мартина виждаше как се опитва да проумее това, което вижда. Може би е сънувал, че е някъде другаде. На лицето му бавно се изписа удивление, когато схвана, че не само е заобиколен от делфини, но самият той седи на делфински гръб. После забеляза Мартина. Без да каже и дума, се протегна и улови ръката й. Не скри страха си, нито щастието си, че я вижда. Мартина отново заплака и известно време двамата стояха така, хванати за ръце.

След малко Мартина се почувства неудобно, макар да знаеше, че е нелепо в такава ситуация, дръпна ръката си и попита:

— Как мислиш, кое време е?

Бен немощно се усмихна:

— Защо, среща ли имаш?

След това бързо продължи:

— Вероятно можем да разберем. Сирената се включи около девет и половина. Сигурно сме престояли във водата два-три часа. Ако съдим по луната, бих казал, може би е между дванайсет и един през нощта.

Мартина замълча и двамата се съсредоточиха върху усилията да останат будни, за да държат другите под око. Но студът ги обвиваше, а нежното, ритмично полюшване на делфините сред успокоения след бурята океан ги приспиваше. Двамата започнаха да си мърморят под нос за миражите, които виждат — осеяни с палми острови, горещи вани с пяна, спасители, които им носят топъл шоколад и дебели меки одеяла. И когато пред погледа им наистина се появи фар, на фона на тъмен силует на суша с палми, те решиха, че това е поредното видение.

Делфините забавиха ход и спряха. Пътниците им не реагираха и делфините безцеремонно ги оставиха в плитчините. Дори когато седемте деца почувстваха твърда земя под краката си, не повярваха, че е истина. Телата им не можеха да се отърсят от люлеенето на океана. Успяха някак да изпълзят от плискащите се вълни, не говореха, по-силните помагаха на по-слабите. После всички се свлякоха на потъналия в мрак плаж.

Студът бе проникнал до мозъка на костите й и зъбите на Мартина тракаха неудържимо. Вече не можеше да ходи и се строполи върху мекия пясък. Бен я извлече малко по-нататък, за да не я мокрят вълните, и се свлече до нея. Колкото и изтощен да беше той, присъствието му караше Мартина да се чувства защитена. Малко преди да изгуби съзнание, тя го попита шепнешком:

— Бен, не се ли страхуваше, че ще умреш?

— Не — отвърна той, — беше ме страх, че няма да живея.

Мартина потъна в сън, който приличаше повече на кома. Листата на палмите шумоляха на вятъра, а в главата й се носеше песента на делфините.