Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (13)

13.

Двайсет минути по-късно Мартина съхнеше на слънце на почтително разстояние от преминаващите крокодили. Сама се чудеше колко бързо се възстанови от шока, след като пийна вода и отми солта и мръсотията от тялото и косата си. В този момент се чу смразяващ писък.

Бен изскочи измежду дърветата, беше се качил до фара, докато тя се къпе.

— Дали не стана нещо с някое момиче?

— О, вероятно Луси е намерила рак в косата си — отвърна Мартина.

Бен я погледна озадачено, но не попита защо е толкова сигурна.

С една от кратунките Мартина поля повехналите листенца на Грейс. Намери им дом и се надяваше малкото коренче да се хване в плодородната почва край езерото. От една страна, като че ли нямаше особен смисъл да се мъчи да ги съживява, но от друга, те й напомняха за Грейс и Савубона, сякаш малка част от тях бе заедно с нея на острова. Листенцата бяха толкова важни, колкото и комплектът за оцеляване.

Банята и няколко кратунки с вода направиха Мартина нов човек. Главоболието изчезна. По примера на Бен превърна дънките си в къси панталони и изпра тениската и суичъра си. От тях още капеше вода, когато ги облече, но беше толкова топло, че това нямаше значение.

Тръгнаха обратно към плажа при останалите деца. По пътя Бен й разказа за фара. Работел със слънчеви панели и таймер, следователно няма надежда да намерят пазач и радиостанция. Бен намерил парче от счупена табела. Надписът бил на португалски, но в центъра се четяло началото на дума, изписана с големи букви: „БАЗ…“.

— Базаруто! — ахна Мартина. — Обзалагам се, че сме попаднали на един от островите Базаруто в Мозамбик. Вчера по обяд се намирахме на около сто и осемдесет километра от тях, затова ми се струва напълно възможно. Алберто каза, че има шест големи острова и няколко по-малки, и че не всички са обитаеми. Вярвай ми, това тук е някой от необитаемите.

На плажа преброиха кокосовите орехи — общо пет.

— Наистина ли ще дадеш и на Клавдий след това, което направи? — попита Мартина, а пред очите й отново изплува случката на кораба.

— Това е само кокосов орех — сви рамене Бен.

— Но можеше да се удавиш без спасителна жилетка!

— Да, но не се удавих — отвърна Бен и Мартина разбра, че темата е приключена.

Останалите корабокрушенци се бяха скупчили на плажа, със зачервени очи и раздърпани дрехи. Луси проверяваше косата си кичур по кичур за нашественици. Шерилин беше толкова уплашена, че буквално седеше в скута на Джейк. Един голям оранжев рак се отдалечаваше тромаво към морето.

— Я гледайте, Робинзон Крузо и Петканка! — провлачено се заяде Клавдий, но Мартина улови сянка от срам или от страх, която премина по пухкавите му златисти бузи.

От гняв не можеше да се насили да го погледне в очите. Бен умееше да прощава, но тя никога няма да забрави сцената, в която мокрият до кости Клавдий се опитва да смъкне спасителната жилетка от приятеля й.

— Къде бяхте? — попита Нейтън. — Започнахме да се тревожим.

— Така ли? — измърмори Джейк.

Мартина не му обърна внимание.

— Донесохме ви закуска — рече тя вместо отговор, а Бен им раздаде кокосовите орехи.

Посрещнаха новината с радостни възгласи. Дори Клавдий изръмжа „Благодаря“. После се чуха звуци от усърдно смукане на мляко. След малко се чу как Клавдий се изплю отвратено и избърса устата си с длан.

— Гадост! Къде е машината за безалкохолно, когато най-много ти трябва?

Захвърли кокосовия орех, той се удари в един камък и се разцепи. Остатъкът от млякото се изля на земята, а бялата сърцевина се оваля в пясък.

Мартина стрелна с поглед Бен, но той не реагира.

— Клавдий, братле, това не беше гот — упрекна го Джейк, — някой можеше да го изяде.

— Я стига! — нетърпеливо отвърна Клавдий. — До вечеря ще сме се махнали от този остров. Стига „Буревестникът“ да не е потънал…

— Не го казвай! — изпищя Луси. — Ами ако нещо се е случило с Люк? Ако всичките ни приятели са се удавили?

— … което е крайно невероятно — продължи Клавдий, без да й обръща внимание, — тъй като капитанът щеше да изпрати сигнал за помощ. Щом научи, че съм изчезнал, баща ми ще предприеме най-мащабната спасителна акция по море и въздух в Южна Африка. До двайсет и четири часа ще се тъпчем с двойни чийзбургери с бекон в Мапуто. Максимум два дни. Трябва само да оцелеем дотогава.

Приятелите му изглеждаха окуражени, но не и убедени.

— Ами ако не ни намерят? — настоя Луси. — Мислил ли си за това? Брат ми ще полудее от тревога. Да беше видял изражението му, когато се подхлъзнах и паднах в морето. И сто години да доживея, никога няма да забравя как изглеждаше отгоре морето, сякаш ври и кипи и колко ме заболя, като се ударих в ледената вода. Мислех, че съм си счупила гърба или че съм си сцепила главата.

Другите деца също измърмориха по нещо, преживявайки наново кошмара от падането.

— Ако не бяха делфините, нямаше да сме тук — продължи Луси. — И това е страхотно, като изключим факта, че сме захвърлени на необитаем остров насред нищото. Ако никой не ни открие, ще умрем от глад.

— Днес е трудно човек да се изгуби — успокои я Клавдий. — Бреговата охрана разполага с най-съвременна техника за търсене и спасяване.

— Жадна съм! — изстена Шерилин.

— И аз! — присъедини се Нейтън.

— Намерихме прясна вода — каза Мартина. — В долината от другата страна на дюните има езеро. Освен това Бен провери фара. Лошата новина е, че работи със слънчеви панели и няма пазач. Добрата новина е, че намери парче от табела. Смятаме, че се намираме на един от необитаемите острови от архипелага Базаруто.

— Архипелагът Базаруто? — повтори Луси. — Това е страхотна туристическа дестинация. Едни наши приятели почиваха в луксозна вила на остров Бенгуера. Това означава, че сме близо до цивилизацията. Туристите постоянно ходят на дълбоководен риболов, круизи и гмуркане. Фантастично! Със сигурност ще ни спасят.

— Какво ви казах? — ухили се доволно Клавдий. — И след като нещата стоят така, мисля, че Робинзон и неговата приятелка могат да си намерят друго място, на което да се мотаят, докато чакаме спасителните лодки. В училище не се разбираме с тях. Не виждам защо сега трябва да ги търпим, при положение че островът е достатъчно голям.

— Но те ни донесоха храна! — възрази Шерилин.

— Ние пък им благодарихме — изтъкна Луси.

Мартина беше извън кожата си от ярост, но си спомни съвета на Тендай за оцеляването: не действай импулсивно и не взимай прибързани решения.

— Не мислите ли, че трябва да се държим заедно? — попита тя, като очакваше останалите да я подкрепят. — Това е кризисна ситуация и трябва да си помагаме един на друг, за да оцелеем.

— Не искам да се подигравам — рече Луси, — но вие двамата виждали ли сте се напоследък в огледалото? Видът ви говори, че надали може да пресечете улицата безопасно, камо ли да помагате. Бен дори не говори. Съгласна съм с Клавдий.

— Аз също — потвърди Джейк.

Нейтън и Шерилин се престориха, че усилено дъвчат кокосовите си орехи.

— Значи, решено — обяви Клавдий, — ще ви повикаме, когато пристигнат спасителите. Дотогава стойте далеч от нас!