Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (29)

29.

Мартина съзираше пръста на съдбата в островните им преживелици. Още от деня, в който госпожица Фокнър им каза за пробега на сардините, съдбата бе взела нещата в свои ръце и колкото и да се опитваше Мартина да й попречи, очевидно изходът бе един: да се носи през океана на катер, управляван от човек, чиято единствена цел е да я откара до Острова на смъртта. Без никой да го казва, тя бе сигурна, че точно там ги води шкиперът.

— Наистина ли ще ни оставите да умрем? — попита Мартина, когато моторницата спря на пясъчния бряг и шкиперът им нареди да слизат. — Що за чудовище сте вие! — възмути се тя и понеже се забави да изпълни заповедта, мъжът я изблъска от лодката.

— Чудовище ли? Аз не съм чудовище. Ако бях, вече да сте станали храна на акулите. Напротив, аз съм добър човек, дори великодушен. Давам ви шанс да спечелите свободата си, точно както правели надзирателите едно време. Вие сте млади и силни. Брегът е само на дванайсет километра оттук. Успеете ли да преплувате дотам, можете да отидете при семействата си, а аз ще забравя, че сте се опитали да ми откраднете катера, да ми се набъркате в бизнеса и да ми попречите да изкарам малко пари. Един милион ранда по-точно. Знаете ли колко неща могат да се купят с тия пари в Мозамбик?

— Приятно плуване — пожела им той. — Ако имате късмет, може някоя рибарска лодка да ви вземе. — После запали двигателя и изчезна сред фонтан от пръски.

Мартина гледаше сребристия бряг и кипящия океан, който го обграждаше. Кошмарите й се върнаха за миг. Отново чу писъците от нощта на бурята, почувства надвисналата беда, видя наобиколилите я акули и мъртвешките им очи. Сега разбра как са се чувствали затворниците на Райския остров.

Бен също бе уплашен, макар че полагаше всички усилия да не го показва.

— Дарбата ти вероятно не включва отблъскване на прилива? — предположи престорено весело той. — Е, дано се появи някоя рибарска лодка да ни спаси. Междувременно можем да си представим, че сме на красив плаж, който сами сме избрали. Ако искаш, ще ти помогна да усъвършенстваш плуването си.

Мартина оценяваше старанието му, но не можеше да се включи в играта. Все пак се насили да се усмихне:

— Много бих искала някой път да ми преподадеш два-три урока по плуване, но честно казано, предпочитам плажа на Кейптаун през лятото, отколкото на Острова на смъртта през зимата.

Двамата впериха поглед в морето с надежда да зърнат рибарско или туристическо корабче, но на хоризонта прелитаха единствено чайки. Колкото повече се издигаше слънцето, толкова повече се свиваше пясъчната ивица. Скоро едва се сместваха двамата, седнали и с протегнати крака.

— Бен — попита Мартина, — мислиш ли, че човек по някакъв начин привлича нещата, от които най-много се страхува? Искам да кажа, нали знаеш как на момичетата, които се плашат от прилепи, накрая им се оплита някой прилеп в косата, а тези, на които не им пука, могат цял живот да не видят нито един? Е, аз пък имам страх от дълбока вода и затова все попадам в нея.

— Може — съгласи се Бен, — но може и просто това да е съдбата ти.

— Да се удавя ли? Чудно, няма що.

— Не, глупаче. Да попадаш в ситуации, в които да помагаш на делфините и те — на теб.

Мартина се замисли. За Мини, която пожертва живота си без полза, за страданието в очите на двайсет и един делфина в Залива на делфините, за китовете край Бахамските острови и стичащата се кръв от ушите им. Замисли се и за радостта, която изпита, когато делфинът в Кейптаун отплува, за мъдрите и същевременно невинни очи на Буричка, в които Мартина се взираше, потопена в тюркоазните води край острова, за нощта на бурята, когато вдигна глава и видя стотици сребристи делфини, приближаващи се през бурните вълни към нея.

Тя и приятелите й бяха помогнали на делфините, но не толкова, колкото делфините на нея. Те не само я спасиха от бурята, но й дадоха нещо много повече. Изцелиха я. През последните две седмици тя беше толкова обсебена от мисълта за оцеляване, че дори не забеляза кога престана да изпитва болка. Възелът от мъка, който заседна в сърцето й, откакто майка й и баща й загинаха в пожара преди шест месеца, беше изчезнал. Все още имаше чувството, че те са някъде около нея, сякаш я гледат дори и в този момент на Острова на смъртта, но чувството беше хубаво, а не мъчително като преди.

— Бен — обади се тя, — знаеш ли кое е наистина странно? Вече не ме е страх. Знам, че ако ни намерят, делфините ще ни спасят.

— Тогава защо не се опитаме да им кажем къде сме?

Той пое дълбоко дъх и извика с цяло гърло:

— Танцуващ лъч, Бисквитка, Саждьо, Гръм, Желяз, Дъждовна царица, Кръпка, Медче, Буричка!

Мартина направи същото. Започнаха да се редуват да викат делфините.

Когато гърлата им пресипнаха, Мартина улови кафявата ръка на Бен в своята малка бяла ръка и силно я стисна. Водата достигна глезените им. Бен също стисна ръката й и потреперващи, гледаха застрашително настъпващите вълни.

— Ако можеше всичко да започне отначало — искам да кажа, всичко, което стана през последните две седмици, щеше ли да направиш нещо по друг начин? — попита Бен.

— Да — отвърна Мартина, — щях да кажа на баба, че я обичам.