Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (2)

2.

През шестте месеца, откакто живееше в Южна Африка, Мартина нито веднъж не отиде на плаж. Баба й рядко напускаше района на Сторм Кросинг, а и не беше жена, която ще се изтяга на шезлонг, намазана с крем срещу изгаряне. Затова Мартина много се изненада, когато Гуин Томас предложи да се разходят по брега на Кейп. Слава богу, времето беше студено за плуване и Мартина се почувства по-спокойна.

Още по-доволна беше, когато стигнаха до Уизерфонтен и пред очите им се разля океанът. Нямаше още осем часа и слънчевите лъчи се разливаха като злато върху металносините вълни. Мартина слезе от колата, а бризът игриво подмяташе шала й, в ноздрите й нахлу мирисът на вълните.

Беше хладно. Мартина беше доволна, че баба й настоя да си сложи вълнената шапка, промазаното яке и ръкавиците. Наоколо нямаше жива душа, ако не броим чайките и един кайт сърфист^[1] в залива.

Мартина стоеше като закована на дюните, а сърфистът се носеше по вълните като на приказна колесница. От време на време той изчезваше зад някоя вълна и се виждаше само кайтът — като издут парашут на ярки райета. Вятърът надипляше вълните като гриви на бели коне, те подхвърляха сърфиста и дъската във въздуха, кайтът го настигаше и го издигаше още по-високо. Мъжът правеше салта и се въртеше. После пак се скриваше зад следващата вълна.

Вятърът свиреше на брега, отнасяше думите и никакъв разговор не беше възможен. Мартина мислеше само за училищната екскурзия — без плуването всичко останало звучеше фантастично.

Госпожица Фокнър им каза, че пробегът на сардините е сред най-големите чудеса в света на животните и по мащаби се доближава до миграцията на антилопите гну в Африка. Всяка година над един милион антилопи се отправят от Серенгети, в Танзания, към Масаи Мара, в Кения, като митичен черен керван през тревистите равнини. През ноември животните се завръщат и така ежегодно в двете посоки те изминават около три хиляди километра.

Госпожица Фокнър им разказа, че по време на пробега ятата сардини се разпростират на петнайсет километра дължина и три километра ширина. И че ги преследват хиляди делфини.

Мартина очакваше с най-голямо нетърпение точно делфините. Досега само веднъж бе виждала делфин на живо в един отвратителен аквариум, където ги заведоха от старото й, също толкова отвратително училище „Бодли Брук“. Дресьорът накара делфина да изпълнява номера с топки и гумени обръчи в басейна. Извикаха някои деца да го наградят с рибки от кофата, най-вероятно сардини, но Мартина остана настрана. Делфинът се приближи до ръба на басейна и Мартина видя, че устата му е извита в краищата, сякаш постоянно се усмихва. Не я напускаше мисълта, че делфинът няма избор — беше като клоун, който се усмихва дори през сълзи.

Споменът за делфина я подсети за нейния бял жираф. След спасяването му Джеми стана толкова известен, че ловците и бракониерите вече не смееха да посегнат на него. Но пък всички искаха да го видят.

Допреди това Джеми напускаше тайното си убежище само нощем. А сега по цял ден скиташе из резервата. Гуин Томас водеше посетители и обикаляха резервата, за да зърнат белия жираф. Дори поръча чаши и тениски с образа му.

През последните няколко месеца отношенията между Мартина и баба й значително се подобриха, но туристическите посещения станаха ябълка на раздора. Гуин Томас ги организираше много внимателно, за да не стресират Джеми. Но Мартина се дразнеше от туристите, окичени с фотоапарати и зяпащи нейния жираф. Тя умоляваше баба си да прекрати обиколките, обясняваше колко специален е Джеми, но баба й беше непреклонна — най-сигурният начин да опазят белия жираф е да допуснат хората до него, но под контрол. А пък и резерватът имаше нужда от парите, които печелеха от това.

— Проста аритметика, Мартина. Колкото повече пари изкараме, толкова повече животни можем да спасим.

Мартина нямаше какво да възрази, времената бяха трудни за Савубона, а тя също искаше да спасят повече животни…

Усети ръка в ръкавица на рамото си и осъзна, че баба й се опитва да й каже нещо.

— Честно казано, понякога ми се струва, че чуваш по-зле и от мен… Забравих си очилата, какво е онова там на плажа? Да не е тюлен? Или камък?

Мартина закри очи от ярките слънчеви лъчи и погледна натам. Ахна от изненада.

— Мисля… мисля, че е делфин.

Мартина първа стигна до делфина. По-късно Гуин Томас разказваше, че ако не бе видяла с очите си, никога нямаше да повярва, че внучката й, дето не я бива в никакъв спорт, с изключение на язденето на жираф, е способна да развие такава скорост. Но в последните метри Мартина забави ход, за да не уплаши делфина, в случай че е още жив.

Макар че изглеждаше много зле, той все още беше жив, но едва ли щеше да издържи дълго в това положение.

* * *

Мартина приклекна до делфина, взря се в тъмносините му ириси и изпита странното чувство, че потъва в необятна мъдрост и невинност. И не само това — животното искаше да общува с нея. Момичето сложи ръце на лъскавото му сиво-черно тяло, очакваше да бъде студено и грапаво, а откри, че е топло, мускулесто и гладко като коприна. Мартина погали делфина и по ръцете й премина ток, точно както първия път, когато докосна белия жираф. Дръпна се като опарена.

— Горкото животно, излязло е на брега — баба й се изправи зад гърба й, — никой не знае защо го правят, но все по-често се случва. Миналата седмица четох за триста делфина, излезли на брега в Занзибар. Мартина? Мартина, добре ли си? Бяла си като платно. Ако си разстроена, изчакай в колата, докато повикам помощ.

Но Мартина успя да намери сили и да попита:

— Какво ще правим? Как да го спасим? Как ще диша?

— Делфините не са риби, а бозайници. Дишат кислород от въздуха като хората, но шокът и липсата на вода ги убиват. Трябва да поддържаме мокра кожата му. В колата има кофа, а ти си по-млада и пъргава от мен, така че изтичай да я донесеш! Вземи и мобилния ми телефон. Ще се обадя на морските спасители. Проклетият телефон никога не ти е подръка, когато ти трябва!

Мартина се изправи неохотно. Делфинът умираше и я молеше за помощ. Ако послуша баба си, ще загуби време. Време, което може да му струва живота. Ако се опита сама да го спаси, може да започне веднага, но ако не успее и изгуби скъпоценните трийсет минути, в които ще дойдат морските спасители? Делфинът ще умре по нейна вина. А и баба й не знае за дарбата й. Чувала е зулуската легенда за детето, което язди бял жираф и има власт над всички животни, но никога не е виждала доказателство за това и не знае какво означава. „Срамота, Мартина, силите, дето притежаваш, не ти стигат да си подредиш стаята“, обичаше да се шегува Гуин.

Самата Мартина също не знаеше какво точно означава легендата. Просто трябваше да намери начин да разкара баба си.

— Мартина, случаят е спешен! — подвикна й Гуин Томас.

В далечината се появи семейство, което разхождаше кучетата си. Вървяха по плажа, а три буйни черни лабрадора препускаха шантаво напред.

— Тези хора може да имат телефон — предположи Мартина. — Ще стане по-бързо, ако ги помолим да се обадят на морските спасители.

— Добра идея, мила. Защо не изтичаш при тях?

— Не мога — наведе глава Мартина, — неудобно ми е. Моля те, нека остана тук при делфина!

На лицето на Гуин Томас се изписа съмнение.

— Неудобно ти е?!

— Да.

— Бих казала, че това е случай, при който… О, все едно! Опитай се да го успокояваш, докато се върна.

Мартина изчака баба й да се отдалечи и положи ръце върху гладкото копринено тяло на делфина. Кожата му беше суха и топла. Отново я прониза ток, но този път беше подготвена. Задържа дланите си върху него и мислено му се извини, че не знае как да лекува делфини. Отначало не се случи нищо, но след малко дланите й така се затоплиха, че дори запариха, а сърцето й щеше да се пръсне. В съзнанието й се появи видение — в прозрачносините води около делфина тя видя себе си. Плуваше сред делфини.

— Мъртъв ли е?

Мартина се стресна и усети, че дънките й са подгизнали, сякаш е стояла до кръста във вода. Над нея се беше изправил сърфистът.

— Моля?

— Мъртъв ли е? — повтори той.

Мартина поклати глава, за да отговори, но повече, за да се отърси от транса:

— Не, само си почиваше. Бихте ли ми помогнали да го върнем във водата?

Сърфистът беше доста як, помагаха си и с въжетата на хвърчилото, но пак трябваше да напрегнат всички сили. Така с дърпане, бутане и търкаляне успяха да вкарат делфина в океана. Но животното не направи никакъв опит да плува, а бавно потъна…

Сърцето на Мартина се сви.

— Нали каза, че само си почивал? — Тонът на младежа бе леко обвинителен.

Делфинът размърда опашка, после замахна по-силно. Издигна се на повърхността, обърна се настрани и погледна Мартина любопитно. После махна с перка и изписка радостно към нея. Изчезна бързо във водата, като остави бляскава диря след себе си. Когато се появи отново, явно изпълняваше акробатични номера сред разпенените вълни в далечината.

Сърфистът се засмя.

— Интересно нещо са делфините, забелязала ли си, че край тях не може да не се усмихваш?

Вдигна дъската си и се отдалечи с приятелски поздрав, докато Мартина излизаше от ледената вода с мокри дънки и изтръпнали ръце. Беше въодушевена, с дарбата си помогна на един делфин. Какво ли още може да прави? Явно това е дарба за лечение и общуване, но нямаше усещането, че тази дарба й принадлежи. По-скоро сякаш беше нещо, за което трябва да се грижи и да съхранява.

Мартина се загледа в делфина, който весело се гмуркаше във вълните, и установи, че кайт сърфистът е прав. Не може да не се усмихваш.

Когато баба й се появи, Мартина бързо смени изражението си.

— Само изгубихме време — докладва Гуин Томас, с кофа в ръка, — нямат телефон и се наложи да ходя до колата. Мартина, мисля, че щеше да е много мило от твоя страна, ако го беше направила вместо мен. Не съм в същата форма както някога. Мили боже, ти си вир-вода! Какво правиш в Атлантика посред зима? Ще хванеш пневмония!

После млъкна и пое дъх.

— Къде е делфинът?

Мартина посочи към залива.

— Там — отвърна тя, но не успя да сдържи усмивката си.

— Ама как!? Не разбирам!

Мартина сви рамене.

— Дойде кайт сърфистът, помогна ми да го изтикаме обратно в морето и той отплува.

— Просто така, а? Отплува си?

— Точно така.

— Хм.

Гуин Томас я гледаше със смесица от озадачено възхищение и нещо, което Мартина не можеше точно да определи, но я изпълни с топло чувство. Очевидно баба й искаше да продължи да я разпитва, но се спря.

— Хайде — рече Гуин Томас, — дай да свалим тези мокри дрехи!

Почти стигнаха до колата, когато Мартина осъзна, че щом е толкова мокра, сигурно се е потопила във водата или е плувала с делфина по време на транса. Но не бе уплашена, ама никак.