Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (7)

7.

На другата сутрин Мартина лежеше по корем на койката си в „Буревестникът“. През люка се виждаше как зората изпъстря океана с розови, прасковени и сини петна. На хоризонта нямаше и следа от суша. През нощта Африка бе останала далеч зад тях, отнасяйки със себе си Савубона, Джеми и баба й. Мартина отново беше сама, също както след смъртта на родителите си — странница в безкрайна, водна пустош, без да знае какво я чака занапред.

Засега обаче Мартина се чувстваше значително по-добре, отколкото очакваше. През нощта се успокои, че срещата с акулите, предречена от сънищата и пещерните рисунки, приключи щастливо. Норм всъщност е плувецът от рисунката. Дори си обясни предупреждението на Грейс за „оградата на кораба“, защото стоманената мрежа определено беше нещо като ограда. Акулите отново се завърнаха в сънищата на Мартина, но нали видя как едва не изядоха жив човек!

Важното е, че вече няма защо да се измъчва как ще избегне съдбата, особено след като взе твърдо решение, че никой и нищо няма да я принуди да влезе във водата по време на пътуването. Все още й беше мъчно за караницата с баба й, тревожеше се за бъдещето си в Савубона. Не можеше да си представи, че ще живее без Джеми, но засега нямаше какво да направи по въпроса. Нямаше как да се обади на баба си, защото госпожица Фокнър забрани мобилните телефони на кораба, тъй като децата трябвало да се „потопят“ в природата.

Госпожица Фокнър и господин Манинг, екологът, който ги придружаваше, заведоха класа на вечеря, за да се възстановят след преживяното в алеята на акулите. Децата похапнаха вкусни морски деликатеси в ресторант на пристанището в Саймън Таун. После се разходиха по красивите улички край доковете и там видяха „Буревестникът“, светнал като във вълшебна приказка. Докато се качваха на борда под светлините на пристанищните лампи, а въздухът гъделичкаше ноздрите на Мартина с аромат на морски водорасли, тя си помисли, че всъщност е голяма щастливка. Улови погледа на Бен и разбра, че и той изпитва същото.

На кораба имаше двайсет каюти — чисти, без излишен лукс, с по две койки. Мартина щеше да е в една каюта с Шерилин Майер, близка приятелка на Луси. Шерилин беше мило момиче, но не можеше да се справя с нищо сама. Имаше фобия от същества с повече от два крака. Първата вечер, преди да се качи в койката си, тя накара Мартина да пълзи по пода, за да провери дали има паяци в каютата. Мартина нямаше нищо против. Когато най-накрая Шерилин се успокои, че зоната е свободна от буболечки, Мартина се качи на горната койка, която така или иначе предпочиташе. Мушна се между чаршафите и изтощена потъна в сън.

Измина един много, ама много дълъг ден.

* * *

Когато червеното слънчево кълбо се изтръгна от прегръдката на синия океан, Мартина полекичка се спусна от койката, взе душ възможно най-тихо и тръгна да търси нещо за хапване. С изключение на няколко души от екипажа, които пушеха пред машинното отделение, наоколо не се виждаше никой. Мина покрай вратата на камбуза^[1], откъдето се носеха кълбета пара и миризма на пържен бекон.

— Аха, гладен моряк ли виждат очите ми? — Собственикът на дрезгавия глас сигурно редовно си правеше гаргара с пясък. — Ела насам да хапнеш закуска от Индийския океан!

Мартина се промуши между лавиците от неръждаема стомана и люлеещите се медни тенджери и тигани и видя едно жизнерадостно африканско лице. Мъжът протегна ръка и стисна нейната.

— Алберто — представи се той, — как сте, госпожице Мартина?

— Ъъ… добро утро, Алберто — поздрави Мартина, — много добре, благодаря. Познаваме ли се отнякъде?

Вместо отговор Алберто й посочи входа към камбуза. Мартина влезе в помещението за готвене и видя как дребничкият африканец с бяла коса и забележително гладка кожа започна да жонглира с тигани с цвъртящ бекон, овкусени домати и яйца. Беше сръчен като многорък октопод. Без да губи време да я пита, той вдигна Мартина с малките си силни ръце и я сложи да седне на една стоманена пейка. В ръцете й мигом се озова кафе с мляко, после чиния с руло от бекон и пържен банан. На Мартина не й бе хрумвало, че подобно съчетание от вкусове е възможно, обаче комбинацията от хрупкав бекон и карамелизирани банани с масло се оказа божествена. Излапа набързо порцията и поиска допълнително.

— От Мозамбик ли сте? — попита тя главния готвач. — От кое племе?

— Аз съм от цонга — отговори накрая Алберто. — Ние сме островен народ, живеем предимно на архипелага Базаруто, близо до брега на Мозамбик. А вие сте момичето, за което всички говорят, нали? Онова, което язди бял жираф?

Мартина още не можеше да повярва колко далеч стигат новините по безжичния телеграф на Африка. Племената и големите семейства живееха поколения наред, общувайки през необятни савани, пустини и планини, а разговорите им сякаш се носеха с вятъра. Няколко вестника също публикуваха снимки как тя язди Джеми и не беше изключено Алберто да го е прочел, без дори да е чувал за мита на зулусите.

Тя отново отхапа от рулото, преглътна с наслада и уклончиво попита:

— Как изглеждат африканските острови, Алберто? С гъсти храсти и бодливи дървета или бели, целите в палми? — Тя си мислеше за календара със снимки на острови в дневната на Грейс, където се виждаше карибският дом на нейните предци.

— Знам само, че когато се върна от дълъг път и видя родния си остров, Бенгуера, очите ми намират покой — отвърна Алберто.

Мартина разбра какво иска да каже. Същото чувстваше и тя, когато минаваше през портите на Савубона. Това е мястото, на което тя намира покой — сред златистите вълни на тревата, акациевите гъсталаци, стадата от зебри и слонове.

Алберто й описа острови, осеяни с палми, с бели плажове и тюркоазни лагуни. Преди векове, разказа той, край тези острови минавали пътищата на арабските търговци, а в далечни времена островите били любимо място на Савската царица^[2].

Мартина не беше чувала за Савската царица, но не издаде невежеството си с въпроси къде е живяла. Оказа се, че не само тя не знае. Алберто поясни, че повечето африканци вярвали, че древното царство се намирало близо до Сомалийския полуостров, в Североизточна Африка, на мястото на днешните Еритрея и Етиопия, други били убедени, че е в Йемен.

На Мартина й допадна идеята царицата да е била африканска владетелка и си я представи като поразителна жена с абаносова кожа и високи скули, каквито се срещаха сред народите от Североизточна Африка. Сигурно се е обличала в роби, обкичени със скъпоценни камъни, и е седяла на трон на носа на голям кораб. Между гостуванията си при цар Соломон, при които поставяла на изпитание мъдростта му, както се разказва в Библията, тя сигурно е обикаляла островите Базаруто, хапвала е стриди и розови омари и е купувала злато.

По-късно, през шестнайсети век, дошли испанците. Гласът на Алберто се промени, когато разказваше как те колонизирали и плячкосали страната му, търгували със слонова кост, създали наказателни колонии и натрупали богатства от обсипаните със стриди островни крайбрежия. Тук се добивали и най-едрите и красиви перли в света. Легендата разказва, че капитаните на кораби, изпратени да пренасят скъпоценни товари от злато, перли и скъпоценни камъни, често изхвърляли сандъците и отбелязвали местата на тайни карти с надеждата някой ден да се върнат и да ги приберат. И тъй като рядко успявали да го направят, дъното край островите било осеяно с несметни богатства.

Мартина си представи днешния живот на Бенгуера като низ от пиршества със скариди под дървета, натежали от кашу, сочни марули^[3] и маймунски портокали^[4]. Алберто с гордост каза, че цонга останали почти незасегнати от набезите на нашественици, от гражданските войни и конфликти, за разлика от племената в другите части на Мозамбик.

— През войната седяхме под палмите и гледахме как ракетите прорязват нощното небе над континента, а сърцата ни се късаха от мъка за нашите братя и сестри. И сега още чуваме истории за глад, болести и убийства в градовете, но на Бенгуера те са непознати. При нас, ако забравиш фотоапарата си на плажа, утре някой ще те намери и ще ти го върне. Дори малките деца могат сами да се разхождат по целия остров. Никой не заключва дома си. А на съседите казваме: „Заповядай, всичко мое е и твое“.

На Мартина това й се стори като рай, макар че всички райски кътчета си имат и недостатъци. През лятото жегата е непоносима, а маларийните комари — напаст. Островът на Алберто беше известен с огромния брой змии.

— Това са дреболии — рече готвачът, — истината е, че сме благословени да живеем на прекрасно място. Ала и най-специалните места понякога се менят. Островите станаха популярни и прииждат външни хора, а много местни младежи заминават надалеч. Старият живот им е омръзнал и искат да отидат в градовете, мислят, че там ще изкарват много пари и ще се забавляват.

— Иска ми се да бяхме на пътешествие до Базаруто — отвърна Мартина, — а ще стигнем само до Инхамбан, на юг от Мозамбик, където ще помагаме за преброяването на дюгоните и после се връщаме в Кейптаун.

Алберто се засмя гърлено, на един от предните му зъби проблесна като пламъче малък червен камък.

— Така е — потвърди той, — не отиваме в Базаруто. Макар че… никога не се знае.