Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (30)

30.

Мартина си припомни тези думи три дни по-късно, зареяла невиждащ поглед от прозореца на самолета на южноафриканските авиолинии, който щеше да отведе нея и Бен у дома, в Кейптаун. Беше ги казала с цялото си сърце, но това не правеше мисълта за завръщането й в Савубона по-лесна. Този момент я плашеше повече и от зимното, гъмжащо от акули море, настъпващо към Острова на смъртта. Кой знае до какви заключения е стигнала баба й, докато Мартина я нямаше? Дали не е решила, че е много по-приятно наоколо да не се върти единайсетгодишно момиче, лудо по жирафите? Може да е решила, че е по-приятно да се разполага пак сама вкъщи.

Мартина едва ли би могла да промени нещата. Просто се надяваше, че не е твърде късно да се извини и че каквото и да стане, няма да я пратят обратно в Англия или на някое друго място, където никога няма да почувства лъчите на африканското слънце върху кожата си, да язди любимия си жираф, да гушка бебета лъвчета или да се усмихва на делфини.

Бен я смушка.

— Не е за вярване, нали? Имам предвид всичко това, което ни се случи. Плувахме с делфини. Играхме си с тях. Носиха ни на гърба си в бурята. Спасиха ни, после ние ги спасихме, после те пак ни спасиха — засмя се той. — Като насън.

— Не — отвърна Мартина, мислейки си за кошмарите с акули, от които започна всичко, — много по-хубаво от сън е.

* * *

Първият човек, когото Мартина видя, след като дойде в съзнание в болницата в Мапуто, беше Алберто. Седеше на стола за посетители до леглото й.

— О, госпожице Мартина, вие се събудихте — рече той с усмивка, а малкият рубин проблесна от предния му зъб. — Ако ми бяхте споменали, че възнамерявате да се отбиете на Базаруто, щях да заръчам да ви устроят по-топло посрещане. Макар че от това, което чувам, и вас доста ви бива да строите подслони!

Съчетанието от бялата риза на Алберто, снежнобялата му коса и ясносиньото небе, изрязано в рамката на отворения прозорец зад гърба му, накара Мартина за секунда да помисли, че се срещат в отвъдното. Тя все още бе замаяна от трийсет и шестте часа сън.

— Сигурно сте използвали магичната си дарба за жирафите, за да разговаряте с делфините и акулите. Ако не бяха те, надали щяхте да оживеете…

Тогава Мартина си спомни всичко.

— Добре ли са делфините? — попита тя, внезапно обзета от паника. — Излязоха ли на сушата?

— Много са добре, благодарение на вас и вашия приятел — успокои я Алберто. — Струва ми се, че и те ще се радват да научат същото за вас.

Мартина немощно се поизправи и седна в леглото. Намираше се в единия край на дълга болнична стая, която миришеше на дезинфектанти и рози. Наоколо сновяха сестри, раздаваха хапчета и табли с храна. Бен спеше на съседното легло. Ослепителното слънце рисуваше ивици по зелените плочки на пода. Една сестра с румени бузи се приближи, оправи възглавниците й и измери температурата й.

— Да донеса чай и спечен хляб?

— Спечен хляб ли? — не разбра Мартина.

— Препечен хляб — преведе Алберто и после се обърна към сестрата: — Госпожица Мартина и момчето ще пийнат кафе, но без храна, моля.

Мартина отвори уста да възрази, но готвачът й намигна и кимна към голямата кафява чанта, която бе донесъл. Щом сестрата излезе от стаята, той я отвори и извади четири рула от бекон и банан, увити във фолио, за да се запазят топли, и четири парчета кокосов кейк. Ароматът на вкуснотиите погъделичка носа на Бен и той се събуди. След миг вече седеше в леглото и похапваше руло. След като двамата с Мартина се ободриха и с кафе с кейк, Алберто им разказа за събитията от изминалите дни.

Доколкото можеше да се предположи, двете деца изгубили съзнание минути, след като били повлечени от водата на брега на Острова на смъртта. Лекарят, който ги прегледал, казал, че съчетанието от изтощение, недохранване и студена вода можело да се окаже фатално.

— Аз летях в един хеликоптер с човек от бреговата охрана и господин Рейпиър — обясни Алберто. — Нямахме никакъв успех до момента, в който зърнахме интересни шарки във водата. Бяха повече от сто делфина, събрани в сребрист кръг, а около тях — по-голям кръг от черни, бели и петнисти огромни китоакули. Снишихме се, за да погледнем отблизо, и ето че там, сред всички тях, видяхме вас двамата с Бен.

Пещерната рисунка, помисли си Мартина. Всички предсказания от Стаята на спомените се бяха изпълнили.

— Господин Рейпиър беше сигурен, че китоакулите ще ви налапат цели — продължи Алберто, — но аз му казах, че те са безобидни като морски свинчета и ядат само планктон. Всъщност делфините ви спасиха. Вие лежахте на гърбовете им, вън от студената вода, а те ви люлееха като бебета. Много ни беше трудно да ги убедим, че не искаме да ви сторим нещо лошо.

Бен и Мартина слушаха с удивление, жадни да чуят останалото.

— А вие защо сте бил с господин Рейпиър? — попита Мартина. — И как се сетихте къде да ни търсите? Чухме по новините, че спасителните екипи са на съвсем друго място.

— Точно така — потвърди Алберто, — сутринта след бурята, когато не открихме нито един от вас, аз се свързах с бреговата охрана и им разказах как делфините са помогнали на дядо ми. Казах, че според мен това се е случило с вас и приятелите ви и че делфините са плували срещу течението, за да ви отведат на безопасно място, но те ми се изсмяха. Минали десет дни, преди някой да спомене за тази възможност на господин Рейпиър и тогава той веднага се свърза с мен и ме помоли да помогна в издирването около островите Базаруто. Точно натам летяхме, когато разбрахме, че бащата на Бен е получил съобщение от вас.

— Татко е получил съобщението ми? — извика Бен. — Но той не отговори!

— Отговорил ви е, обаче вие не сте го чули. Може звукът на радиостанцията да е бил намален.

Бен погледна засрамено.

— Възможно е.

— Няма значение, защото той ви е чул и ни предаде, че се намирате на Райския остров и сте в голяма опасност. Не успяхме да стигнем навреме, за да ви намерим там, но за късмет младият пазач, Фернандо, се сети, че може да са ви отвели на Острова на смъртта. Открихме приятеля ви Клавдий и двамата с баща му не можеха да се нарадват на срещата си. Беше много мило.

— Не го казвайте на Клавдий — посъветва го Мартина.

— А успяхте ли да спасите другите? — попита Бен. — Клавдий каза ли ви къде са?

— Да, взехме Клавдий и отлетяхме право към остров Дюгон, където ги намерихме. Не мога да кажа, че нямаше сълзи. Доведохме ги в болницата в Мапуто, за да ги прегледат. Всички бяха добре, само много изгладнели и обезводнени. Вас двамата ви докара медицински хеликоптер и спяхте, но те настояха да ви видят. Оставиха нещо за вас.

Мартина погледна на шкафчето до леглото си и видя комплекта за оцеляване. Отгоре беше залепено оранжево листче с бележка: „Привет, приятели. Длъжници сме ви. Мартина, в Кейптаун ще те чака нов комплект за оцеляване, но решихме, че ще искаш да си запазиш този за спомен. Ще се видим в Каракал!“.

Двамата с Бен замълчаха. Опитваха се да овладеят чувствата си.

Накрая Мартина прочисти гърлото си.

— Къде са те сега?

— Отлетяха със самолет за Кейптаун тази сутрин — отговори Алберто. — Господин Рейпиър ще ги гощава с хамбургери. Тоест, всички, с изключение на онова едро момче, Джейк май беше — той бързаше да отиде на ръгби.

— Още не знаем защо беше всичко това — каза Бен. — Защо никой не ходи на острова? Какви са тези кабели? Кой тества сонара?

— Всичко е от алчност — обясни Алберто. — Преди десет години остров Дюгон беше купен от богат чужденец. Веднъж го видял и толкова му харесал, че поискал да го запази непокътнат. Самият той рядко идваше, но ни позволи на нас, островните жители, да ходим там на пикник, да ловим риба и да водим децата на излети, стига да оставяме всичко така, както сме го намерили. И ние винаги така правехме. Чувствахме го като собствено наследство. За жалост миналата година богатият чужденец почина. Синът му наследи острова и реши да построи хотел. Нае човек от континента, Маркос от Мапуто, който да ръководи строежа. За разлика от своя баща синът не допускаше местните на острова. За да се прекратят посещенията им, Маркос заложи подводни мини около целия остров. Полицията разбра и той си има доста неприятности, но синът възнамеряваше да инвестира милиони долари и да осигури много работни места, така че нещата се разминаха само с предупреждение. Маркос наел работници и те си устроили база на Райския остров. Всички били от континента, с изключение на младото момче, Фернандо, който наскоро пристигнал в Мапуто да търси прехрана.

Алберто замълча, за да може сестрата да измери температурата на Бен и да прибере чашите от кафе, трохите и фолиото от рулата. Не пропусна обаче да хвърли неодобрителен поглед на готвача.

— Може би всичко щяло да се развие добре — продължи Алберто, след като сестрата излезе от стаята, — но одобрението на проекта за хотела се забавило. Междувременно с Маркос се свързали хора от военноморския флот на една държава, чието име няма да спомена. Понеже Дюгон е пуст остров, те поискали да тестват сонара си в неговите води. Маркос надушил възможност да изкара много пари. Не знаел, че делфините и китовете ще пострадат. Но строителното разрешение излязло и Маркос разбрал, че ще трябва да се прости със златната си гъска. Все пак дал съгласие за едно последно изпитание — онова, за което вие сте казали на бащата на Бен.

— Успяха ли да го спрат? — тревожно попита Бен.

— Не, за съжаление — поклати глава Алберто. — Отне ни твърде дълго време да се свържем с Маркос и да го накараме да признае какво прави, както и кой провежда тестовете. Междувременно изпитанието се провело. Обаче успяхме да организираме трийсетина островни жители да отидат на Дюгон и да чакат, в случай че делфините се опитат да излязат на сушата. Нито един не се появил. Явно по това време всички делфини са били на Острова на смъртта.

Мартина зяпна.

— Значи, спасявайки нас, те всъщност са спасили и себе си?

— Никога няма да разберем — сви рамене Алберто, — но така изглежда.

— Мислиш ли, че нещо ще се промени? — попита Мартина. — Дали военните ще спрат да използват сонари, ако знаят, че причиняват смъртта на много делфини?

— Не съм сигурен — отвърна Алберто. — По новините тази сутрин казаха, че трябва да се потърсят още научни доказателства, преди да се предприемат някакви стъпки. Правителството обаче заговори за забрана на сонарите в наши води. Така поне ще знаете, че сте помогнали за създаването на убежище за делфини и китове.

— Какво ще стане с наградата? — полюбопитства Бен. — Предполагам, че няма да я дадат на шкипера и неговите приятели.

— Вчера господин Рейпиър се срещна с управниците на острова и реши, че половината пари ще отидат за построяването на ново училище на Бенгуера. Другата половина ще използваме двамата с него, за да направим ресторант на Бенгуера. Вече предложих работа на Фернандо като помощник-готвач. На островите ни трябват умни младежи като него.

Алберто стана да си върви, но по средата на отделението се сети нещо и се върна обратно.

— Много съжалявам, госпожице Мартина, трябваше да започна с това. Получихме съобщение от баба ви — няма търпение да ви види.

* * *

Когато самолетът с грохот се плъзна по пистата за кацане и спирачките изскърцаха, гаденето в стомаха на Мартина се усили. Дали баба й наистина я очаква с нетърпение или напротив, с ужас? Дали и тя се страхува като нея?

Двамата с Бен носеха цветни суичъри и памучни панталони, дарение от Базаруто — собствените им дрехи явно окончателно се бяха разпаднали в пералнята на болницата. Минаха през залата за багаж, придружени от стюардесата, която ги пое още от Мапуто. Но понеже нямаха багаж за взимане — саковете им се върнаха в Кейптаун с „Буревестникът“, затова се приготвиха да излязат в залата за посрещачи.

Мартина се обърна към Бен. Как да каже „довиждане“ на човек, с когото два пъти гледа смъртта в очите рамо до рамо?

Бен явно мислеше същото. Двамата пристъпваха неловко от крак на крак и гледаха в земята, преди да се решат на една бърза прегръдка.

— Всичко ще се оправи, нали знаеш — успокои я Бен. Мартина му беше разказала за скарването с баба си, докато чакаха зората на Райския остров.

— Предполагам — съгласи се Мартина, — тоест, надявам се.

Той докосна ръката й.

— Сигурно ще ти прозвучи откачено, обаче си изкарах страхотно. Благодаря ти, че си ми приятелка. На света няма друг човек, с когото бих искал да попадна на необитаем остров.

Мартина не можа да сдържи усмивката си.

— И аз така. Ти си най-добрият приятел, когото съм имала — е, с изключение на Джеми.

Бен се ухили.

— Добре, нямам нищо против жирафът да е на първо място.