Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключения в Африка (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dolphin Song, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Еми (2015)

Издание:

Лорън Сейнт Джон. Песента на делфините

Американска. Първо издание

ИК „Фют“, София, 2011

Редактор: Илияна Владимирова, Албена Раленкова

Илюстрации: Дейвид Дийн

ISBN: 978-954-625-647-8

История

  1. — Добавяне

20.

С възстановяването на Клавдий разделението изчезна. Разбраха се да спят на плажа, а когато Клавдий си върне силите, да се преместят в постройката на фара.

Мартина бе прекарала повечето дни в училище самотно. За нея бе нещо ново да бъде част от група. Още по-необичайно бе да усеща, че децата в групата я ценят и са изпълнени с благодарност към нея заради това, че помогна на Клавдий.

— Не на мен трябва да благодарите, а на Грейс — казваше Мартина на всички, — тя ми даде онова растение.

— Да — съгласи се Шерилин, — но ти се сети за какво могат да служат листата му. А пък аз, когато ги сложи в шишенцето в каютата ни реших, че си откачалка.

Мартина откри, че ако си мислиш, че познаваш някого, само защото го виждаш всеки ден в училище, всъщност изобщо не го познаваш, докато не се наложи да заживееш с него. Например Шерилин. Мартина я смяташе за мила, но малко отвеяна и прие за даденост, че момичето произхожда от идеално семейство, че живее зад електронно отварящи се врати, в квартал с други идеални семейства. Оказа се, че греши. Майка й била актриса, напуснала семейството, когато Шерилин била на една годинка, брат й — на две, а сестра й — на три, и повече никой не я видял. През последните седем години Шерилин живееше с баща си, брат си, сестра си и мащехата си тайландка в един от най-бохемските райони на Сторм Кросинг.

Под влиянието на мащехата си Шерилин беше станала доста добра готвачка. Досега никой не го знаеше — през повечето време на острова тя тъгуваше за дома, плачеше и се бореше с раците и насекомите. А и нямаше нито храна, нито огън, на който да я сготви. Срещата на Клавдий със смъртта я накара да се стегне. На острова нямаше голямо разнообразие от продукти, но Шерилин правеше чудеса. Именно тя позна, че прошарените стари грудки в един шкаф във фара са маниока. Джейк направи подобие на тенджера от резервната вана за лампата на фара. Шерилин свари грудките, смачка ги на пюре и ги поднесе върху листа от банани, с риба, приготвена с кокосово мляко и подправена с диво чили, билки и зелени лимони. Ядоха с ръце и май затова храната им се стори още по-вкусна.

Рибата осигуряваха Нейтън и Бен — главните риболовци. Нейтън не беше почитател на природата, но пък обичаше да лови риба, а веднъж двамата с Бен попаднаха на пчелно гнездо в хралупата на едно дърво и тогава сподели, че чичо му е пчелар. Преди някой да успее да го спре, прогони с дим ядосаните насекоми. Усилията му бяха възнаградени с голяма пчелна пита и само с две ужилвания.

Междувременно Луси възвърна маниерите и грацията си — нещо, което Мартина намираше за странно успокоително. Повечето време тя лежеше на слънце и се оплакваше от петната и дупките по белия си анцуг. Тъгуваше за Люк. Беше мила с Мартина, или поне се опитваше, но не може да се каже, че допринася кой знае с какво за общото благо. Явно бе изразходвала енергията си вечерта, когато Клавдий пострада.

— Толкова ми е скучно — казваше Луси на всеки, готов да я слуша. — Липсва ми телевизията, липсва ми музиката, липсва ми моята стая. Липсват ми Люк и мама, и татко, и леглото ми, и сапунът ми, и пастата ми за зъби, и шампоанът ми, и кафето, и шоколадът. Боже, как ми липсва шоколадът! Обаче най-вече ми е скучно. Скучно, скучно, скучно!

Джейк си постави задачата да поддържа огромния надпис SOS (достатъчно голям, за да се види от прелитащ самолет) на Плажа на спасението. Правеше и всичко останало, за което го помолят, събираше големи купчини дърва, но се държеше затворено. В една или друга степен всички преживяваха периоди, в които мразеха острова, независимо от цялата му прелест, но Джейк страдаше най-много заради пропуснатите тренировки по ръгби. Направи си топка от кори на кокосови орехи и часове наред я риташе по палмите. Редовно правеше лицеви опори, за да поддържа форма и да е готов за връщането си в Сторм Кросинг.

Както може да се очаква, Бен стана обект на силен интерес. Джейк още не му беше простил, задето е „измамил всички“, както изглеждаше в неговите очи, и ги е накарал да си мислят, че е ням. Луси, която винаги му се подиграваше, че е перко, който прегръща дърветата, сега трябваше да живее със спомена за отвратителното си отношение. Всички бяха любопитни да чуят историята му, но той не им разказа много. Когато Шерилин го попита защо никога не говори в училище, той отвърна съвсем просто: „Нямаше какво да кажа“.

След като години наред бе живял като единак, и на Бен, подобно на Мартина, му беше приятно да е част от група, да искат мнението му и да го молят за помощ. Той се приспособи най-добре към островния живот. Сякаш там беше роден. Мартина изпитваше истинска гордост, като виждаше завистта по лицата на съучениците им, които преди го тормозеха и унижаваха, а сега с уважение го гледаха как плува, лови риба, прави легла и строи подслони.

— Къде си научил всичко това? — полюбопитства Шерилин.

— Кое? — направи се, че не разбира Бен и се разбърза, защото имал среща с Нейтън в другия край на острова.

Следващите три дни седмината се събираха край огъня на морския бряг всяка вечер и всички, с изключение на Клавдий, разговаряха за делфините, за преживяното през нощта на бурята, за тъгата по дома, за страха, че може никога да не ги намерят, за бъдещето и дали животът им ще се промени, като напуснат острова. След всичко, което преживяха, изобщо не се сещаха за любимите си теми от училище като поп музика и знаменитости.

Клавдий все още бе твърде слаб, за да участва в разговорите. Ако някой се обърнеше конкретно към него, той кимаше, поклащаше глава или отговаряше кратко, но повечето време гледаше в пламъците.

— Никога не съм предполагал, че ще го кажа — сподели веднъж Бен с Мартина, — но ми липсва старият Клавдий. Или поне духът му.

Само Мартина знаеше откъде идва тъгата у Клавдий. Докато седяха двамата сами на плажа, на втория ден от възстановяването му, той измърмори нещо в смисъл, че се мрази, задето разочаровал всички.

— Казах им, че баща ми ще ни намери най-много до четирийсет и осем часа — призна той, — казах им, че в наши дни е трудно човек да изчезне. Излишно ги обнадеждих. Може да си останем тук с месеци.

— Никой не би те обвинил — увери го Мартина. — Тендай винаги ми казва, че най-важното в критична ситуация е човек да не губи надежда. А точно твоето нещастие ни обедини. Не се тревожи! Скоро ще ни спасят!

В действителност обаче самата тя изобщо не беше сигурна. Думите на Бен не й даваха мира: „Мартина, имам много лошо предчувствие за този остров. Не мисля, че е случайно, дето единствената лодка, която видяхме за цяла седмица, беше онази, която дойде да види какво става след експлозията. Има си причина хората да странят от това място. Нещо не е наред тук“.

* * *

Джейк пръв дойде да каже, че делфините се държат странно.

— Отидох да потичам в Залива на делфините и те почти излязоха на брега. Отначало си помислих, че е много готино да ме гледат, но после започнаха да плуват напред-назад и изглеждаха много объркани. По-добре елате да видите сами.

Беше късно следобед. Всички се затичаха към Залива на делфините. Заобиколиха носа и пред очите им изникна трагична гледка. Двайсет и един делфина лежаха проснати на белия пясък под златните лъчи на слънцето. Нещо ги беше прогонило от морето. Започваше отлив, а те стояха на сушата в очакване на смъртта.

Мартина не можа да повярва. Точно това видя на рисунката в пещерата, дори броят на делфините съвпадаше. Второто пророчество току-що се изпълни.

Само че беше още по-лошо. Това бяха делфините, които ги спасиха от гнева на океана. Бяха техни приятели! Дори си имаха имена! А сега всички бяха на брега — Танцуващия лъч, Дъждовната царица, Кръпка, Медче, Гръм, Саждьо, Желяз и Мини, дори Буричка…

Децата се обърнаха към Мартина.

— Какво да правим? — питаха те един през друг. — Как да ги спасим?

Мартина не знаеше какво да каже. Съмняваше се, че ще успеят да предотвратят смъртта им от шок и прегряване. Но дори да успеят, няма начин да пренесат който и да било до водата, може би, с изключение на Буричка. Отливът настъпваше и морето се отдръпваше бързо — повече от двайсет крачки деляха най-близкия делфин от водата. Скоро разстоянието щеше да стане триста метра.

Искаше й се да извика: „Защо питате мен? Не съм доктор, не съм ветеринар. Аз съм само едно дете на единайсет години! Да, имам дарба, но не знам как точно действа, нито за какво е, нито как да я използвам правилно!“.

Но това няма да помогне на делфините. А и не искаше да признава за дарбата. Затова просто каза:

— Можем да направим само едно — да се опитваме да поддържаме кожата им влажна и хладна до прилива, след което да ги избутаме обратно в морето.

— Колко време ще отнеме това? — попита Луси. — Час? Два?

— Дванайсет часа — отговори Бен.

Шерилин преглътна.

— Дванайсет часа? Да поддържаме телата им влажни и хладни дванайсет часа?

— Не можем — заяви с равен тон Луси, — просто не можем. Тогава и ние ще се гътнем до тях.

— Може да опитаме — рече Нейтън, но не звучеше особено убедително.

Мартина погледна Бен. Ако спорят, щяха да изгубят ценни минути.

— Тези делфини ни спасиха живота — напомни той.

— Да — съгласи се Джейк, — и ако въпросът е да се погрижим за тях час или два, аз първи щях да се включа. Ама слезте на земята! Искате да мокрим двайсет и един делфина цял ден.

— Точно така!

Всички подскочиха. Клавдий незабелязано бе дошъл при тях. Леко се олюляваше и кожата му беше по-скоро жълта, отколкото златиста, но в стойката на раменете му се долавяше някогашното излъчване.

— Така се прави, когато някой или нещо ти е спасило живота — каза той на Джейк. — И ти спасяваш неговия. Хайде, чухте Мартина! Трябва да намокрим делфините!