Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (27)

27.

Четиримата мъже излязоха от стаята и заключиха вратата след себе си. „За твоя собствена безопасност“, рече шкиперът на Клавдий с хиенската си усмивка. Даде му одеяло и му нареди да използва за легло скъсания диван с изскочили пружини. След като мъжете се махнаха от стаята, Мартина и Бен трябваше да чакат цяла вечност, докато готвачът приключи в кухнята. Едва след като и той излезе и изгаси лампата, и цялата сграда потъна в мрак, те се върнаха при прозореца. Имаше решетки, затова тихичко извикаха на Клавдий да се приближи.

Клавдий едва не получи удар, но бързо се окопити и дотича до прозореца.

— Бен, Мартина, слава богу, че сте тук. Каквото и да става, не позволявайте някой да ви хване. Шкиперът е ненормален. Трябва да намерите начин да ги спрете. Не съм сигурен какво точно се случва, но постоянно говорят за някакъв тест утре. Не разбрах какво ще тестват, нито кой ще го направи, но може да има нещо общо с делфините.

— Ами ти? — прошепна Бен. — Не искаш ли първо да се опитаме да те измъкнем оттук?

— Ти майтапиш ли се? — отвърна Клавдий. — Да преследвам някакви луди, след като мога да си лежа на този потрошен диван, да хапвам скариди и да чакам да ме върнат при семейството ми? Не, благодаря. Ако някой ми донесе чийзбургер, ще съм наистина като в рая. О, забравих! Аз съм в Рая. Просто вървете. Нямате много време.

— Добре — колебливо се съгласи Бен. — Между другото, беше страхотен!

— Невероятен! — потвърди Мартина.

Клавдий се усмихна.

— Благодаря.

— Ей, Клавдий… — добави тя.

— Да?

— Историята с отвличането отвсякъде бие онази с яхтата.

* * *

Първият им щастлив пробив беше откритието, че вратата, през която излязоха шкиперът и компанията му, не е заключена. Освен това се оказа, че тя води към тъмна кухня. Ако се съди по хлебарките, които се разбягаха щом влязоха, кухнята не беше особено чиста, но пък и те бяха прекалено гладни, за да се интересуват от такива подробности. В хладилника намериха две големи пластмасови купи със студен ориз и лютив боб. Ако не броим буркана с мариновани лукчета, нямаше друго за ядене. Островното меню явно се състоеше от пресен улов и месо от фризера, който бръмчеше в ъгъла.

Мартина и Бен се нахвърлиха на студения ориз и боба, поглъщайки с безкрайно удоволствие храната. Е, не беше печеното пиле, за което си мечтаеше Мартина, но ставаше за ядене и внасяше приятно разнообразие в рибената диета на остров Дюгон. Завършиха вечерята с консерва гуава, която някой услужливо беше оставил на пейката.

— Какво ще правим сега? — попита Мартина, като избърса уста. Мазният часовник на печката показваше, че наближава десет вечерта.

— Ще потърсим улики и телефон — отвърна Бен. — Ако работят върху проект или правят изпитания, трябва да имат някакъв офис.

Скриха купите, приборите и консервата от гуава в един шкаф, където няма скоро да ги намерят, и тръгнаха на обиколка из другите стаи. Очите им се нагодиха към тъмнината, а и луната осветяваше някои места. В една стая намериха преобърната маса за тенис, в друга — подредени до тавана кашони с надпис „Комуникации Марлин“, надраскан с черно мастило от едната страна. До вратата бяха подпрени медни тръби.

Бен отвори една от кутиите. Оказа се пълна с болтове, гайки, жици и бушони. Прегледа още три, но всички бяха такива.

— Тук няма нищо — рече той. — Възможно е да са най-обикновени работници по комуникационните съоръжения или строители, а тестовете, за които говорят, да са свързани с проекта им. Може да са си просто гадняри.

Спогледаха се. Явно и на двамата им прозвуча твърде невероятно.

— Обикновените работници не залагат подводни експлозиви — напомни му Мартина, — нито връзват невинни деца.

— Значи имаме две загадки за разрешаване — заключи Бен. — Първо, защо тези хора толкова усърдно пазят острова от външни посетители? И второ, какво убива делфините?

— Мислиш ли, че са свързани?

— Хайде — каза вместо отговор Бен, — трябва да побързаме, ако искаме да разберем преди съмване.

Вече знаеха, че в трапезарията, в която държат Клавдий, няма телефон, значи офисът, ако наистина има такъв, се намира или в сградата близо до плажа, накъдето се отправиха мъжете, или в някоя от порутените постройки. Решиха да започнат от хотела. Взеха със себе си фенера, който намериха в чекмеджето с приборите в кухнята. Не смееха да го включат, но за всеки случай го прибраха.

— Прилича на изоставени декори от филм — отбеляза Мартина, когато стигнаха до балната зала след светкавично претърсване на останалата част от хотела. Задачата им се улесни, защото повечето стаи нямаха врати и прозорци. — Все едно някаква чума или катастрофа е помела всички актьори и танцьори.

Двамата стояха на терасата, вдишваха соления нощен въздух и слушаха ритмичното плискане на вълните. Не им се вярваше, че предната нощ стояха на крак до зори, опитвайки се да спасят делфините.

— Много съм изморена — прозина се Мартина, — имам чувството, че не сме спали дни наред.

— Защото наистина не сме — отговори Бен.

Преминаващ жълт лъч ги накара бързо да потърсят прикритие. Напълно бяха забравили за пазача. Върнаха се в балната зала и се свиха зад пианото. След малко чуха стъпките му да се отдалечават.

— Трябва да измислим начин да се вмъкнем в стаите на мъжете — каза Бен, — тук няма да намерим нищо.

Мартина сложи ръка върху неговата.

— Чакай малко! Не сме погледнали на горния етаж.

— Там сигурно има бар или фоайе. Целият хотел е празен — и горе ще е същото.

Мартина проследи с поглед витото стълбище към потъналия в черен мрак втори етаж.

— Трябва да проверим — настоя тя, — ами ако не е същото?

Както Бен предположи, на втория етаж имаше бар и фоайе, само че не беше празно. Покрай едната стена бяха наредени увити в найлон вързопи, а до тях имаше бюро и етажерка с папки. През прозореца се процеждаше оскъдна лунна светлина. Ако искаха да намерят нещо, трябваше да включат фенера. След като установиха, че долу не се виждат признаци на живот, решиха да поемат риска. Първото място, където погледнаха, бяха найлоновите вързопи.

— Кабелите! — възкликна Мартина.

— Значи може би все пак сме на прав път — съгласи се Бен.

В папките не откриха нищо интересно. Каквото и да вършеха тези мъже, в документите им нямаше нищо нередно (ако не се броят нечетливите им почерци). Децата разлистваха папка след папка, но попадаха само на заявки за цимент и писма от отдела по планиране, в които се отчиташе закъснение на строителните работи.

— Предполагам, че ако тук има нещо важно, вратата щеше да е заключена — разочаровано каза Бен. — Най-вероятно държат компютрите, телефоните и радиостанциите в апартаментите си.

Тъкмо се канеха да тръгват, когато Мартина забеляза кошчето под бюрото. Бен й подаде фенера и тя пропълзя отдолу. В кошчето имаше лист хартия, смачкан на топка. Оказа се разпечатка на електронно писмо. Адресът на подателя беше откъснат, но самият текст се четеше ясно:

Уважаеми М.,

Благодаря за любезното Ви разрешение за още един тест в близост до остров Дюгон на уговорената дата. Моля, имайте предвид, че изпитанията ще се проведат в 12:00 часа и ще бъдат със сила 235 децибела. Заплащането ще бъде същото като преди.

ВС

— Сигурно става дума за тестване на сонар — предположи Бен, клякайки до нея. — Какво друго може да се измерва в децибели?

Мартина пак огледа разпечатката.

— Няма дата, но може би това е тестът, за който говореше Клавдий. Значи имаме време до утре по обед, за да го спрем. Или вече е днес? Как мислиш, дали минава полунощ?

Тя изключи фенера.

— О, Бен, изпитанията, които са накарали китовете при Бахамите да излязат на сушата и да умрат там, са били със сила точно двеста трийсет и пет децибела. Спомням си, защото това са първите три цифри от телефонния ни номер в Савубона. Двеста трийсет и пет децибела под водата звучат като изстрелване на ракета.

— Ако е вярно това за теста, няма как да се справим сами — каза Бен. — Трябва да намерим телефон или радиостанция и да изпратим съобщение до кораба на баща ми. Ако успеем да установим контакт с него, той ще се свърже с бреговата охрана или флота. Ще ни трябва помощ.

Двамата се снишиха и се доближиха до вратата. Бен сложи пръст на устните си:

— Шт! Чу ли това?

— Какво да чуя? — прошепна Мартина, но беше късно. От мрака се появи ръка, тежка като боздуган, притисна лицето й в пода и изви ръцете зад гърба й.