Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (14)

14.

Щом се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват другите, Бен въздъхна:

— Пфу, какво облекчение!

Той остави на пясъка рака, който за ужас на Шерилин хвана с голи ръце, преди да си тръгнат.

— Какво ще правим сега? — попита Мартина, като хапеше устни.

И тя като Бен се радваше, че няма нужда да стоят при останалите, но й беше трудно да сподели неговия ваканционен дух. Тендай й беше набил в главата, че изгубените деца имат по-голям шанс да оцелеят, ако се държат заедно. А първата работа на тяхната група бе да се раздели.

— Мисля, че Клавдий и Луси са прави за едно — каза Бен. — Много вероятно е да бъдем спасени — ако не от бреговата охрана, то от туристическо или риболовно корабче. Но не можем да разчитаме, че това ще се случи в следващите един-два дни. Може да отнеме седмици или месец. Трябва да оцелеем дотогава.

„Може да отнеме седмици или дори месец“ — думите на Бен отекнаха в съзнанието на Мартина и тя проумя действителното им положение. Тогава се случи нещо странно: обзе я спокойствие. Спомни си за Грейс и за бушменските рисунки по стената на пещерата: „Само времето и опитът ще ти дадат очи да ги видиш“, предсказа сангома. Мартина ги видя, когато трябва. Харесва ли й или не, това беше съдбата й — африкански остров, приказно сияещи делфини, скърцащ пясък и чисти, лазурни води. Ако успее да се върне у дома, щеше да го дължи на Грейс, която й разказа за дарбата й, и на Тендай, който посвети много часове на практически уроци за тайните на африканската природа. А също и на Джеми, и дори на баба си. Трябваше да се опомни, да се настрои позитивно и да се подготви за бъдещето, каквото и да й донесе.

Усмихна се на Бен.

— Ще си построим ли подслон?

Очите му грейнаха.

— Какво ще кажеш да превърнем фара в наша крепост?

Преди да си тръгнат от плажа, Мартина напълни суичъра си с кокосови орехи и помогна на Бен да събере още раци. Намериха пет оранжеви рака и един със синьо-бяла черупка, която приличаше на декоративна чиния.

— Ще прощавате, момчета — извини им се Бен, като ги върза в якето си, без да обръща внимание на страшно размаханите щипци.

Нямаха съд, в който да сипят вода, затова пиха до насита на езерото. За да стигнат до фара, трябваше да се изкачат по високите пясъчни дюни с цвят на мед. Беше мъчение. Всяка крачка на Мартина предизвикваше малка пясъчна лавина и тя се връщаше с две-три стъпки назад. Пясъкът направо се свличаше под краката й, кокосовите орехи тежаха. Един рак изпълзя от якето на Бен, което той преметна през раменете си като раница, и го ощипа по ухото.

— Ау! — извика момчето, а ухото му почервеня. Едва отскубна рака и го върна в якето, дори го предупреди, че първо него ще изяде за вечеря.

Щом стигнаха фара, пред очите им се откри такава гледка, че само заради нея мъките си струваха: пустинни дюни, зелени долини, бели плажове. Тюркоазносиньото на водата беше прорязано от нефритенозелени и ултрамариново сини ивици. Самият остров бе триъгълен. От двете страни го пазеше риф, а в третата се разбиваха океанските вълни. Червеникави канари увенчаваха високия скалист бряг, който обграждаше тих залив.

Над входа на фара бе издялана годината 1902. Кулата беше сравнително здрава, но сградата до нея беше доста пострадала. Голяма част от покрива й липсваше, бетонният под беше напукан, а стъпалата се ронеха под краката им. От пукнатините в стените растяха дървета. Над зейналите врати се поклащаха цъфнали червени тритоми^[1]. Игличките на боровете шептяха на вятъра.

Мартина и Бен обиколиха стаите, за да установят коя става за обитаване. Прозорците бяха с изпочупени стъкла, но от тях се откриваха невероятни гледки. През обедната мараня прозираха парченца от острова и Мартина се зачуди дали това не е Островът на смъртта. Алберто й разказа за наказателната колония на Санта Каролина отпреди няколко века. При отлив надзирателите отвеждали затворниците на Острова на смъртта, който приличал повече на пясъчна плитчина. Казвали им, че ако успеят да преплуват осемте километра до сушата, да пресекат опасните течения и да избегнат още по-опасните акули, ще бъдат свободни. Не ще и питане, че почти никой не успял. Приливът почти изцяло покривал острова и онези, които не можели да плуват, се удавяли.

Мартина потръпна при мисълта за безмилостно погубените човешки животи.

— Призраци? — предположи въпросително Бен и тя кимна, без да казва нищо.

Решиха да спят под звездите, в помещението, което може би е било нещо като контролна зала на фара, точно до стаята с най-запазен покрив. Така, ако завали, щяха бързо да се преместят на сушина. Освен това в стаята можеха да съхраняват храна в най-горещите дни. Бен препречи вратата с няколко камъка и пусна раците да пълзят на хлад.

Двамата започнаха да уреждат новия си дом и откриха, че уменията им се допълват. Мартина владееше някои техники за оцеляване в дивата природа, а Алберто й беше разказвал как се оцелява в островни условия. Бен можеше да връзва възли и други важни неща, свързани с морето. Той направи ниски легла, като върза бамбукови и палмови пръчки с ивици дървесна кора, които Мартина изряза с ножчето си.

Естествено, нищо не става лесно, наложи се още три пъти да слизат и да се качват по дюната в жегата. Докато събираха бамбук, установиха, че наистина има крокодили. Бен едва се изплъзна от челюстите на огромен екземпляр. Изпълнението му бе достойно за златен медал в дисциплина скок на дължина.

При последното изкачване по дюната носеха четири кратунки с вода, но докато стигнат горе, половината вода се изля по пътя.

Докато Бен сглобяваше леглата, Мартина върза няколко клонки, както правеха африканките в Савубона, помете пода и се задави от вдигналия се прах. После събра съчки и запали огън, както я беше учил Тендай — внимаваше да остави достатъчно пространство, за да може огънят да „диша“. Слънцето вече залязваше и с Бен се качиха в старата кула на фара, за да се полюбуват на панорамата, докато хоризонтът се обагряше в седем различни нюанса на червеното. От съучениците им нямаше и следа. Слънцето потъна в морето и след половин час настъпи мрак. Мартина, която беше свикнала с дългите летни вечери в Англия, още не можеше да приеме как в Африка нощта се спуска като гилотина и изведнъж настъпва непрогледен мрак.

Температурата рязко падна. От дърветата се дочуваха крясъците на нощните птици и галагите — нощните маймунки, както ги наричаха африканците. Мартина и Бен внимателно слязоха по стръмното спираловидно стълбище на фара. Огънят беше станал на жарава и топлите му отблясъци правеха по-уютен новия им дом. Сложиха още дърва и седнаха до огъня, топлеха ръцете и краката си, които ги боляха от преживяното през последното денонощие.

Нощта миришеше на зима и двамата се заеха да приготвят вечерята. Когато раците станаха готови, счупиха с камък черупките и изядоха вкусното бяло месо, поръсено с кристали морска сол, която откриха в една скална вдлъбнатина. За десерт хапнаха още кокосови орехи. Когато преглътнаха и последния залък, помълчаха заедно, заслушани в звуците на острова — цвърченето на галагите, жуженето на комарите, далечното съскане на морето. Небето, изрязано в рамките на прозорците, приличаше на звездна завеса.

След малко клепачите на Мартина натежаха от умора. Тя легна на бамбуковото легло с възглавница от палмови листа и заспа. Мислеше си, че това е най-удобната постеля, която е имала.