Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (17)

17.

Първият знак, че отиването до потъналия кораб не е добра идея, беше, че делфините упорито й препречваха пътя. Лягаха настрани и писукаха. Обръщаха кореми към следобедното слънце и плуваха назад. Превъртаха се, скачаха и правеха най-различни номера.

Отначало Мартина реши, че си играят, но когато схвана, че всъщност не й позволяват да плува към рифа, се убеди, че опитват да я предупредят за опасност. Или се опияниха от дъждовната вода, както вярват цонга.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Танцуващ лъч? — попита тя. — Какво става, Кръпка и Медче? Нещо лошо ли има там? Акули ли?

Преди да влезе в залива при делфините, Мартина отиде до езерото, за да откъсне няколко тръстики. Знаеше, че някога воините и ловците използвали стъблата като шнорхели, за да минават реки и да се доближават незабелязано до врагове или животни. И тя ще опита да направи същото. Начупи тръстиките на парчета с различна дължина. След бърз експеримент на плиткото си избра средно дълга. Често обхождаше с поглед брега с надежда Бен да се появи отнякъде и да я спре, да й каже, че предната вечер е станало недоразумение, и естествено, ще й бъде пак приятел. Но плажът си оставаше безнадеждно пуст.

Още докато беше при езерото се надигна остър вятър, който се усилваше и сега вълните от откритото море се разбиваха в рифа и засипваха останките на кораба с пяна и пръски. Безпокойството на Мартина се съчета неприятно с водораслите в стомаха й.

Насочи се към галеона, но Танцуващият лъч й препречи пътя. Другите делфини се събраха наоколо, тъжни и уплашени като самата нея, но тя не можа да сдържи усмивката си. Погледите им бяха едновременно много мъдри и невероятно детски и игриви. Изведнъж Мартина усети, че не е сама, а е заобиколена от животни, които я обичат и разбират.

Тази мисъл я окуражи и тя целуна Танцуващия лъч за довиждане, побутна го нежно настрани и заплува към рифа. Все пак се разтревожи, че делфините не я последваха. Сякаш има невидима граница в залива, която знаят, че не бива да пресичат. Самата Мартина премина тази въображаема линия с безпокойство.

Потъналият кораб беше много по-далеч, отколкото изглеждаше от брега, и когато най-сетне го стигна, Мартина трябваше да се хване за ръждивите му перила и да си почине няколко минути. Като видя колко се е приближила до бурните води на Индийския океан, страхът я обзе с нова сила. Вълните хвърляха пръски, а поривите на силното течение блъскаха краката й. Изведнъж осъзна колко налудничав е планът й. Сигурно има и по-лесни начини да спечели отново приятелството на Бен!

И все пак ще е срамота да се върне просто така. За всеки случай провери тръстиковия шнорхел: работеше. Хубаво е да има и маска, но водата беше толкова чиста и прозрачна, а рибките — така ярки, че нямаше значение.

Доколкото можеше да съди, галеонът се е ударил в рифа и е потънал на място. Мартина се почуди какво ли е станало с екипажа. Представяше си ужаса им, когато разпенените вълни са залели палубата. На борда вероятно е настъпила суматоха, част от моряците, добре подпийнали ром и без спасителни жилетки, са били пометени от нахлулата вода. Дали сандъците с перли и злато, ако ги е имало, са потънали заедно с тях? Дали хората са успели да стигнат до брега?

Вълшебната красота на рифа измести страховете й. Имаше сини, червени и бели морски звезди, риби папагали с дебели устни, ангелски риби на жълти и черни райета, октопод, който приличаше на призрак от анимационно филмче. Най-хубавото бяха шест костенурки — тъмнокафяви, с кремави шарки, те плуваха лениво и леко размахваха дебелите си крачета. Стори й се невероятно, че подобни същества могат да плуват, без да потънат.

Мартина плуваше из пъстрия аквариум, като от време на време глътваше кислород през тръстиковия си шнорхел. Не беше трудно, стига да го държи изправен, но щом го наклонеше, в устата й влизаше солена вода. С изненада установи, че обиколката й доставя огромно удоволствие.

По едно време нефритените дълбини се озариха от снопове златна светлина и тя се сети, че слънцето е на път да залезе. Тъкмо се накани да се върне на повърхността, когато металически отблясък привлече погледа й. Пое въздух от тръстиковата тръбичка и се гмурна да види какво е. С приближаването видя, че не е потънало съкровище, както изглежда от разстояние, а част от дебел кабел. Нямаше нищо старовремско в него, беше си съвсем модерен, дори нов.

Мартина знаеше, че е време да се връща на брега, но не й се тръгваше, без да е разгледала още. Кабелът предполагаше комуникации или електричество, а вероятно можеше да ги отведе до нещо, което да им помогне да се махнат от острова. Това ще впечатли Бен не по-малко от съкровище. Издигна се на повърхността за поредната глътка въздух и пак се спусна. Видя, че не е само един кабел, а цяла мрежа! Под водата се виеше истинска дантела от прозрачни пластмасови тръби и изчезваше в синята далнина.

Мартина тъкмо се готвеше да дръпне един от кабелите, когато към нея приближи голям скат. Черните му ромбовидни перки приличаха на разбойническо наметало. Мартина знаеше, че тези скатове рядко нападат хора, но размерът му беше застрашителен и тя се дръпна от пътя му. Рибата обаче промени курса си и се насочи право към нея. Мартина пак се дръпна, но скатът не се отказа. Колкото повече приближаваше, толкова по-недружелюбен изглеждаше. Все едно беше бомбардировач „Стелт“, каквито е виждала по новините в Англия. Перките му заемаха цялото й полезрение.

В същия момент той се стрелна към нея като нападащ бик.

Мартина изскочи на повърхността, плюеше солена вода, с която добре се нагълта.

След миг се чу приглушена подводна експлозия. Ударната вълна изхвърли Мартина нагоре, а скатът пое цялата й сила. Парченца кости, месо и кожа се посипаха по повърхността на водата като дъжд.

Мартина изпищя.

Бен изскочи от водата точно до нея, изплаши я почти колкото самия взрив.

— Мартина! Мартина, кажи нещо! Добре ли си? Къде те боли? Ето, хвани се за мен.

Мартина беше в шок. Не можа да повярва, че едно живо същество бе разкъсано на парчета пред очите й. Цялата трепереше, ребрата й все едно бяха ударени от чук.

— Б-Бен — заекна тя, — к-какво правиш тук?

— Видях те да плуваш към потъналия кораб и тръгнах след теб, защото се разтревожих. Видя ли какво предизвика експлозията? Бомба ли беше? Ти ли докосна нещо?

— Не. Всъщност, не знам. Видях някакви кабели на дъното и тъкмо се канех да ги разгледам отблизо, когато скатът ме изблъска. Сякаш нарочно ме нападна. После се чу взрив и всичко се оцвети в червено и бяло. О, Бен, горкият скат. Какво стана? Бомба ли беше?

Бен плуваше и помагаше на Мартина колкото може. От раната на ръката й се стичаше кръв, която оставяше червена следа във водата. Заревото на залеза показа, че имат около половин час, преди да падне африканската нощ.

— Прозвуча като подземна мина — отвърна Бен мрачно. — Трябва бързо да се върнем на брега. Можеш ли да плуваш?

Неочаквано водата в рифа се накъдри необичайно, а после пак стана гладка като стъкло, сякаш нищо не се е случило.

— Какво беше това? — паникьоса се Мартина и се вкопчи в ръката на Бен. В същия момент чуха плющене на платна и звук от лодка, пореща вълните. От другата страна на острова се появи дхова.

— Спасителна лодка! — извика Мартина и с усилие вдигна ръка, готова да се разкрещи.

— Не! — спря я Бен. — Тези хора може да са заложили мината. Гмурни се! Веднага!

Вятърът беше силен и дховата бързо се приближаваше. Мартина едва успя да си поеме въздух, преди Бен да я дръпне под водата. Само след секунди водата закипя и побеля, а над главите им прелетя килът на дховата. Щеше да ги смаже, ако се бяха забавили.

Бен заплува с все сили към изоставения кораб, а Мартина го последва. Заради вечерния сумрак останките почти не се виждаха под водата. При експлозията Мартина изгуби тръстиковия шнорхел и когато почувства зърнистата повърхност на кораба под пръстите си, дробовете й вече пареха от липса на кислород. Двамата с Бен предпазливо подадоха глави на повърхността и възможно най-тихо поеха въздух.

Дховата бе пуснала котва, на борда й се виждаха четирима африканци. Двама бяха облечени с ризи и панталони, други двама — с неопренови водолазни костюми.

Заливът бе обгърнат в мрак и единият водолаз извади прожектор. Държеше го с дясната си ръка, с лявата посочи морето, окървавено от останките на ската. Каза нещо на диалект, който Мартина не разбираше.

Бен напрегна слух.

— Казва, че нещо голямо е умряло — преведе той, — вероятно акула или скат, но не човек.

По-високият мъж излая нещо, звучеше агресивно. Явно оспорваше думите му. Водолазът му подаде прожектора, взе харпуна си и двамата скочиха от лодката. Гмурнаха се почти без пръски. Бен и Мартина се спогледаха уплашено. Ако мъжете се насочат към останките от кораба, ще ги открият.

— Бързо — рече Бен, — ела горе.

Той се качи на една малка площадка и издърпа Мартина. Двамата се държаха един за друг, за да запазят равновесие. По ръката на Мартина продължаваше да се стича кръв, раната смъдеше заради солта.

Челниците на водолазите осветяваха пукнатините и дупките на галеона. Нещо започна да дразни гърлото на Мартина, лицето й се зачерви, а очите й се насълзиха. Междувременно водолазите се разделиха. Единият влезе през дупка отстрани на кораба, за да провери рифа, а другият мина точно под тях. Сърбежът в гърлото на Мартина стана непоносим, цялото й лице се наду от усилие да го потисне. Накрая обаче изригна в нещо средно между изкашляне и кихане. Звукът отекна в целия кораб.

Водолазът надигна глава от водата, в ръката си държеше харпун, готов за стрелба. Извика към мъжете в дховата — явно ги питаше дали са чули нещо. Те му отговориха през смях; май се подиграваха, че чува гласовете на мъртви моряци.

Водолазът се намръщи. Беше толкова близо, че можеха да го пипнат. Но слава богу, бе твърде зает да изследва долната страна на потъналия кораб и изобщо не погледна нагоре. Остана доволен, че не вижда нещо по-застрашително от една костенурка и стадо раирани рибки, пъхна харпуна в колана си и пак се гмурна. След малко платната на дховата изплющяха и Мартина и Бен останаха сами с вятъра и морето.

* * *

По целия път обратно Мартина си мислеше какво щеше да стане, ако Бен не се бе появил. Може би щеше да се паникьоса заради експлозията и да се опита да плува до брега, да получи схващане и да се удави. Или пък щяха да я отвлекат и да я застрелят с харпун. Опита се да благодари на Бен и да му се извини, задето го обиди, но той й каза да мълчи и да си пести енергията за плуването. По средата на залива ги наобиколиха делфините. Мартина с благодарност се хвана за гръбната перка на Танцуващия лъч, който я отведе до брега.

Докато се катереше по скалата, на Мартина й хрумна, че вече няма нужда да се страхува от дълбоката вода, защото какво по-лошо може да й се случи от това — падна от високо в морето по време на буря, едва не се удави във вълните, оградиха я акули, изблъска я скат и едва не я разкъса подводна мина?

След половин час приятелите седяха край огъня на скалната площадка на Бен и се опитваха да изсушат един лигав, крайно неапетитен сноп водорасли за вечеря. Бен почисти раната на Мартина с чиста вода от езерото и я превърза с червената си кърпичка. И двамата бяха потънали в мисли. В главите им се въртеше един и същ въпрос: да кажат ли на другите?

Мартина първа наруши мълчанието.

— Скатът ми спаси живота — рече тя внезапно. — Той знаеше какво ще се случи. Делфините също се опитаха да ме спрат.

— Що за хора са заложили подводна мина на място с толкова много живот? — В гласа на Бен се усети нетипичен за него гняв. — Скатът сигурно е закачил жица и тя е детонирала. Някой е хвърлил доста усилия нещо под водата да остане недокоснато. Дховата пристигна минути след експлозията, значи е била закотвена или плава наоколо. Но за какво е мината — кабелите ли пази, или потъналия кораб? Може би наистина там има съкровище.

Двамата още дъвчеха сбръчканите водорасли с погнусени физиономии заради соления вкус, когато в края на плажа се появи фигура. Приближаваше бързо в мрака, сякаш човекът тича с все сила.

— Сега пък какво? — въздъхна Бен.

Мартина завъртя очи. Каквото и да е, не беше за хубаво, фигурата се приближи и те разпознаха Луси. Тя се изкатери по скалите до площадката и когато пламъците я осветиха, Мартина видя, че изглежда съсипана. Нямаше и помен от накипреното момиче на кораба. Косата й беше сплъстена на кичури, белият й анцуг беше мръсен до неузнаваемост, а очите й бяха зачервени.

— Клавдий… — каза тя едва чуто. — Стана инцидент, трябва ни помощта ви…