Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (25)

25.

Клавдий не каза как точно ще отвлече вниманието на хората в лодката. Спомена само, че щял да ги обърка с комбинация от животински звуци и сбирката на Мартина. „Ще решат, че чуват нещо, ще дойдат на острова да огледат, но аз ще се скрия добре и ще стоя тихо, докато не видя Мартина и Бен да се качват на лодката. Ако не отидат на Плажа на спасението и не видят подслона ни, нищичко няма да заподозрат.“

Само че нищо такова не се случи. Пет минути, след като се появи моторницата, Клавдий слезе на плажа и застана така, че да го видят. Беше облякъл червения си пуловер и навил крачолите на дънките си.

— Какви ги върши? — прошепна Мартина на Бен. — Иска да се самоубие ли?

Нейтън и другите се показаха от нишата и му извикаха да престане да прави глупости и веднага да се маха оттам, но той се престори, че не ги чува. Извади свирката на Мартина и я наду три пъти. Силуетите в лодката се извърнаха, крайно изненадани. Дръпнаха водолаза вътре и се насочиха към брега. Даваха знаци на Клавдий да се приближи, но той си остана закотвен на място, размахвайки ръце като удавник, докато те не слязоха от лодката и не отидоха при него.

— Божичко, как се радвам да ви видя! — викна той, когато се приближиха. — Мислех си, че ще си стоя тук, докато умра от глад или ми израсте дълга сива брада. — После протегна ръка: — Приятно ми е, Клавдий.

— Какво правиш тук? — излая шкиперът, сух мъж с изпъкнали очи и дълги жилести ръце, без да подаде ръка в отговор. — Как се озова тук? Никой не може да идва на този остров. Никой! Забранено е! Всички капитани в Мозамбик го знаят. Всички туристически агенти също.

— Ами честно казано, споменаха ни нещо такова…

— „Ни“?! — повтори мъжът. — Къде са другите? Колко сте тук?

— Точно това бях почнал да ви казвам — рече Клавдий, сякаш изобщо не забелязва другите двама мъже, които застрашително се приближаваха. — Те ме зарязаха. Не беше нарочно, сигурен съм в това, или поне се надявам, ха-ха, но знаете какви стават възрастните, като пийнат няколко бири. Отидох да се разходя до фара и като се върнах, тях ги нямаше. Знам, че ще се върнат, но съм доста гладен и затова толкова се радвам, че виждам хора. Дали не може да ме закарате до някое хотелче на Бенгуера?

— Лошо и за тебе, лошо и за нас — рече шкиперът, без да обръща внимание на въпроса на Клавдий. — Никой не припарва до Дюгон.

— Дюгон ли?

— Остров Дюгон. Тук се намираш.

На брега Бен и Мартина се промъкнаха като призраци на катера. Под кормилото имаше шкаф и те се пъхнаха в него, затваряйки вратичките зад себе си. Вътре беше влажно и миришеше на риба и бензин, но бяха заедно.

— Не се притеснявайте! — продължи Клавдий, обърнат към шкипера със същия уверен, лековат тон. — Хората, които ме доведоха, ще се чуят с баща ми. А какво му е толкова специалното на това място? Защо е забранено да се идва тук? Какво търсехте при потъналия кораб? Да не би да сте специалисти по корабокрушенията? Или сте военни?

— Има една английска поговорка, не я ли знаеш — „Любопитството уби котката“.

— Хубаво — примири се Клавдий, — просто ще изчакам приятелите ми да се върнат.

— По-добре се надявай да не се върнат — посъветва го шкиперът. — Взели сме… мерки… за да не може никой да припари до острова. С приятелите ти сте имали късмет, че не сте останали неприятно изненадани. — Той имитира звук като от бомба, след което се ухили с беззъбата си уста. Другите двама се разсмяха.

Водолазът каза нещо на португалски. Отговорът на шкипера ги разсмя още повече.

— Карлос мисли, че те е виждал някъде — каза той на Клавдий, — може би по телевизията. Аз му казах, че предвид дългата ти руса коса, трябва да е било в приказка за принцеси. За някоя принцеса, дето не обича да се къпе.

— Смешно — любезно отговори Клавдий, — забавни сте. Беше ми приятно да си поговорим. Сигурен съм, че някой ще дойде да ме вземе.

Шкиперът хвана Клавдий за ръкава, а усмивката изчезна от лицето му.

— Не бързай толкова, приятелче.

— Какво правите? — възмути се Клавдий, повишавайки глас. — Оставете ме на мира.

Мъжът обаче не го пусна. Каза нещо на другарите си и те се приближиха. Водолазът го хвана за другата ръка.

— Не е в нравите на островния живот да откажем гостоприемство на чужденец — студено заяви шкиперът. — Няма да те оставим тук. Ако обичаш, да ни придружиш в Рая.

* * *

В тъмния шкаф Мартина и Бен долавяха само откъслечни думи от разговора, но и те им стигаха да схванат, че Клавдий може да се брои почти за отвлечен. Двигателят изръмжа и лодката се понесе в открито море. Клавдий продължаваше да протестира, но неособено убедително, което накара Мартина да си мисли, че няма нищо против да тръгне с мъжете. Беше сигурна, че това е било намерението му от самото начало.

Докато катерът набираше скорост и пореше вълните, от ударите в стените на шкафа двамата с Бен получиха солиден брой синини. Седяха върху котва и намотано влажно, твърдо въже и се надяваха някое от тези неща да не потрябва на мъжете, докато пристигнат. Заливаше ги мръсна вода, задушаваха ги бензинови пари. На Мартина взе да й прилошава. След няколко минути толкова й призля, че се уплаши да не повърне и да издаде скривалището им. Бен обаче извади парчето джинджифил и я накара да го изяде. Тя засмука парливия корен и гаденето намаля, макар че не изчезна напълно.

Трудно можеха да чуят нещо заради рева на мотора и тътена на вълните, пък и мъжете не говореха много. Мартина се ободряваше, като си казваше, че с всеки изминат километър се доближава до Джеми и Грейс, баба си и Тендай, но пътуването й се стори безкрайно. Съзнаваше, че то може и да я отдалечава от любимите й хора. Пределно ясно бе, че мъжете не са нито дружелюбни рибари, нито добронамерени островитяни. Имаше нещо гнило. Признаха, че остров Дюгон се охранява с мини. Какво ли крият? И какво ще стане с нея, с Бен и Клавдий? А с приятелите им на острова?

Катерът забави ход и прекъсна мислите на Мартина. Изключиха двигателя. Лодката се поклащаше по вълните, докато не се удари в брега. Разклати се, когато мъжете скочиха от нея и я издърпаха на сушата. После се чу ръмжащият глас на водолаза.

— Карлос мърмори, че тази вечер лодката много тежи — обърна се грубо шкиперът към Клавдий. — Трябва да е заради тебе. Слизай!

Пясъкът заскърца под катера, докато го влачеха по брега. Накрая, за огромно облекчение на Мартина, движението спря.

— Добре дошли на Санта Каролина — обяви шкиперът, сякаш Клавдий беше безгрижен турист, а не пленник. — Много хора му казват Райския остров, но не мисля, че ти ще си от тях.