Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (10)

10.

Коридорът беше пълен с уплашени деца в оранжеви спасителни жилетки. Всички се тълпяха на изхода към палубата. Бяха навлечени с каквото намерят, с разбъркани от съня коси и бели като платно. Някои бяха с пижами, закопчани накриво, други — с развързани халати, а едно момче дори беше по слипове с щампа на леопард. Само Луси, безупречна в белия си анцуг с червен кант, сякаш отиваше на тенис в клуба. Повечето момичета плачеха.

Госпожица Фокнър и господин Манинг правеха всичко по силите си, за да ги успокоят. Казваха им, че това е рутинна процедура, съвсем скоро ще се върнат в каютите си.

— Не тичайте! — Учителката се опитваше да надвика сирената. — Не, Роб, не може да си вземеш куфара. Какво? Да, Мечо Пух може…

Мартина се стрелна през една странична врата. Както обеща на Тендай, през цялото време носеше на кръста си комплекта за оцеляване, но точно тази вечер го свали, за да си вземе душ, и го забрави. А ако това се окаже спешна ситуация, щеше да й трябва.

Настойчивият вой на сирените спря и във всички каюти цареше злокобна тишина. Извади комплекта за оцеляване иззад шкафчето, където го скри, и го върза около кръста си. Облече и ветроустойчивото яке. Беше потопила жалките остатъци от цветето на Грейс в една синя бутилка от минерална вода, която Алберто й даде. Бутилката бе преобърната и сега цветето лежеше в локва вода на пода. Мартина уви листенцата в червената кърпичка на Бен и ги пъхна в комплекта за оцеляване. Знаеше, че е малко глупаво, но растението й създаваше усещане за връзка с Грейс и Савубона. Накрая си събу обувките. Винаги се чувстваше по-добре боса. Тъкмо понечи да се върне при съучениците си, когато чу гласове откъм стаята за почивка.

— Не мислиш ли, че трябва да отидем на палубата? — питаше Люк. — Ами ако е нещо сериозно? Ако корабът потъва и не успеем да се качим в спасителната лодка? И няма ли да проверяват по списък?

Клавдий се изсмя.

— Моля те, кажи, че се шегуваш! Това е само упражнение. Или някой учител, който не знае нищо за морето, се е паникьосал, понеже е духнал малко вятър. Това е нищо в сравнение с бурите, които съм преживявал на яхтата. Как ли пък няма да изляза и да се намокря до кости за едното нищо. Оставам си тук, на топло и сухо, и ще гледам някой филм.

— Виж, съжалявам, но трябва да видя как е Луси — извини се Люк. — Дори да е учение, тя сигурно е уплашена.

— Няма проблем — увери го Клавдий, — ще се видим след десет минути.

Мартина нямаше никакво желание момчетата да я видят и затова се изниза тихомълком на палубата. Бурята я връхлетя и едва не я събори. За секунди дънките й подгизнаха. Люк мина покрай нея, закрил лице от вятъра, приведен, отправи се към носа на кораба, където останалите се бяха събрали в мокра купчина на фона на нощното тропическо небе. Явно някои от членовете на екипажа им даваха указания. Луси се хвърли на врата на брат си и му подаде спасителната жилетка, която пазеше за него. Въпреки дъжда и разстоянието Мартина видя как Луси се радва на брат си и се замисли колко е хубаво да имаш някого, когото обичаш безусловно, независимо от всичко. Това отново я върна към мисълта за Джеми и тя се зарадва, че поне едно същество на Земята я обича точно по този начин — безусловно.

Зад гърба на Мартина от вратата излязоха госпожица Фокнър и господин Манинг.

— Всички каюти ли проверихте? — питаше учителката. Червеникавите й къдрици се вееха на вятъра. — Сигурен ли сте, че никой не е останал долу?

Мартина се зачуди къде ли е Клавдий. Колкото и да е неприятен, тя знаеше, че трябва да уведоми госпожица Фокнър за намерението му да си остане в каютата, докато бурята отмине. Но преди да си отвори устата, госпожица Фокнър изумено извика:

— Мартина, къде ти е спасителната жилетка? Къде са ти обувките? Господи, дай ми сили! Какво правиш тук? Защо не си…?

Останалата част от тирадата й беше заглушена от скърцане на метал. Джейк Емъри, който се беше навел през ръба на кораба, омагьосан от бушуващото море, отскочи с ужасен поглед. Една част от перилото се откъсна и на негово място зейна дупка като огромна порта над бездната.

Мартина си спомни думите на Грейс: „Пази се от оградата на кораба!“.

Оградата на кораба! Ама разбира се! Става дума за перилата. Как може да е била толкова сляпа! Как така пропусна нещо толкова очевидно? Перилата щяха да са причина за катастрофата.

Мартина направи крачка напред, но госпожица Фокнър я улови за ръката.

— О, не — извика тя, — никъде няма да ходиш без спасителна жилетка!

Мартина опита да се отскубне, но учителката се оказа изненадващо силна.

— Предпазните перила! — изкрещя Мартина към скупчените деца на носа на кораба. Сви ръце на фуния и отново викна: — Дръпнете се от перилата!

Вятърът и гърмящото море погълнаха думите й. Единственият, който я погледна, беше Бен.

Корабът рязко се наклони. Госпожица Фокнър изгуби равновесие и пусна Мартина. Децата край перилата изпопадаха като плочки от домино. През пелена от дъжд Мартина видя Бен да тръгва към нея. Премигна и той изчезна.

Премигна отново, но той не се появи.

Уплашена, че може да е паднал зад борда, Мартина отскочи от госпожица Фокнър и се затича по хлъзгавата палуба, без да обръща внимание на гневните викове на учителката. Дъждът болезнено я удряше по лицето. Под краката й корабът се люлееше и се тресеше сред разпенените вълни. Двама моряци развързваха спасителната лодка. Тогава Мартина осъзна колко е сериозно положението. Ако бурята не утихне скоро, кошмарът й можеше и да се сбъдне.

Тя заобиколи комина и рязко спря. В мрака, под проливния дъжд, видя две фигури, които се биеха — една едра и една значително по-дребна. Клавдий и Бен!

— Дай ми я, малък негодник такъв! — задъхано викаше Клавдий, като се опитваше да свали спасителната жилетка на Бен.

Бен се отскубна от отчаяната хватка на Клавдий и вдигна ръка, че се предава. На устните му се изписа лека усмивка. Погледът му беше толкова красноречив, че Мартина, която се канеше да се намеси, за миг се вкамени. Беше поглед на съжаление, сякаш казва: „Ако толкова много искаш тази жилетка, че си готов да сториш нещо ужасно, явно имаш нужда от нея повече от мен“.

После Бен разкопча жилетката и я подаде на Клавдий. Клавдий я грабна, без да каже и дума, нахлузи я на дебелото си тяло и се заклатушка към останалите. Мартина се приближи до Бен. Повдигаше й се от видяното. Идеше й да се втурне след Клавдий и да размаже с юмруци тлъстия му гръб, или да изкрещи на Бен колко е гадно това момче, но знаеше, че приятелят й няма да го одобри. Затова просто каза:

— Не се притеснявай, и аз нямам спасителна жилетка.

Не беше кой знае каква утеха. Същата мисъл явно му хрумна и на него, защото с едва повдигнати крайчета на устните отвърна:

— Е, значи няма проблеми.

Надигна се още една вълна, висока като цунами. Мартина набързо разказа на Бен за предупреждението на Грейс и двамата хукнаха към пастта на вихрушката. Напредваха бавно, водата ги заливаше над глезените.

Почти стигнаха до съучениците си, когато корабът толкова се наклони, че сякаш щеше да се обърне. Мартина напрегна всичките си сили, за да остане права върху палубата, в следващия миг палубата започна да се изплъзва изпод краката й. Двамата с Бен полетяха напред и се блъснаха в купчина тела. Чу се скърцане и трясък и перилата поддадоха. Когато Мартина отвори очи, много деца ги нямаше.

Преди да разбере какво става, палубата се наклони отново. Мартина почувства как времето забавя ход. Ушите й заглъхнаха, сякаш глъчката на кораба, писъците и виковете на хората, плющенето на проливния дъжд по палубата, грохотът на бушуващото море се отдалечиха от нея. Хвана се за една стоманена пръчка, но тя остана в ръката й. Забеляза, че двете момичета пред нея са изпуснали хлъзгавия парапет и всеки миг ще паднат зад борда. Океанът зейна пред нея като вещерски казан. После времето ускори ход и Мартина скочи след тях, с главата към мрака, а врящото море беше готово да я погълне.