Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (28)

28.

— Е, поне се опитахме — каза Мартина, — направихме, каквото можахме.

— Да — съгласи се Бен, — положихме всички усилия.

— Ние сме само деца. Не беше реалистично да си мислим, че можем да надхитрим мъже, които взривяват скатове, особено пък на изолиран остров насред океана.

— Права си. Ние сме просто деца…

— Само дето… — продължи Мартина замислена, — само дето не мога да спра да се питам какво щеше да стане, ако бяхме постъпили другояче. Ако не ни бяха хванали? Ако още имахме шанс да спасим делфините? Представи си само какво мъчение ще бъде за тях, ако изпитанията се проведат.

— Знам — каза Бен. — Ако не успеем да избягаме и да го предотвратим, ще се чувствам така, сякаш съм предал Бисквитка и Танцуващия лъч, и всички останали. Все си мисля, че трябва да има начин да спазим обещанието си към Мини.

Нямаше как да не съжаляват. Удалата им се възможност се изплъзна между пръстите им като пясък.

След като залови децата с помощта на младия пазач, шкиперът наистина се разяри. Ядоса се, че както подозираше, Клавдий го излъга, че е сам на острова. Обеща да накаже „Клавди“, както го нарече, но „не прекалено, за да не разсърдим бащата“.

Разтревожени, Мартина и Бен настояваха, че Клавдий в известен смисъл му е казал истината, защото помежду си децата не се разбирали: „Когато се озовахме на острова, сър, първото, което той ни каза, беше да се разкараме от погледа му“, разказа Бен.

За съжаление, това подейства с обратен знак, защото шкиперът съзря възможност да изкара повече пари. На следващата сутрин щеше да предаде Клавдий на баща му, но да задържи Бен и Мартина за още няколко дни с надеждата и техните семейства да предложат награда. Мартина обърна внимание, че мъжът старателно избягва да спомене пред пазача сумата от един милион ранда, които разчита да измъкне от господин Рейпиър.

— Защо са ви още пари? — попита Мартина. — Няма ли да получите достатъчно от изпитанията?

Шкиперът реагира така, сякаш го удари ток от неколкостотин волта.

— Какво знаете вие за изпитанията? — прогърмя той.

— Всичко — блъфира Мартина. — Знаем дори, че утре по обяд има тест. Жителите на островите няма да останат доволни, когато научат какво сте намислили.

Ако можеше да се убива с поглед, шкиперът щеше да я изпепели. Вместо това изкрещя към пазача:

— Заключи ги, Фернандо! Трябва да помисля какво да ги правя.

Шансът им се усмихна няколко минути по-късно, докато търсеха пипнешком фенера и Бен намери някакъв твърд и тежък предмет. Скоро след това Мартина откри фенера и светна.

Бен се засмя удивено.

— Не мога да повярвам! Пазачът си е изпуснал радиостанцията!

Мартина долови приближаващи се стъпки отвън.

— Бен, някой идва!

Но Бен вече настройваше станцията и тихо говореше на микрофона.

— Синът на Думисиани Кхумало, Бен, до „Аврора“. Чувате ли ме?

Нямаше отговор.

— Синът на Думисиани Кхумало, Бен, до „Аврора“. Чувате ли ме? — повтори той.

— Бен! — изшътка Мартина. — Ще ни хванат!

— Аз не ви чувам, но се надявам вие да ме чувате. Точка — отчетливо продължи той. — В дванайсет часа на обед утре близо до остров Дюгон от архипелага Базаруто ще се проведе сонарен тест със сила двеста трийсет и пет децибела. Точка. Възможно е десетки делфини да излязат на сушата заради него. Край. Татко, ако ме чуваш, ние с Мартина и Клавдий Рейпиър сме на Райския остров, Санта Каролина, и сме добре, въпреки че ще бъде чудесно, след като помогнете на делфините, да дойдете да ни спасите. Край.

Нищо не се случи.

— Чувате ли ме, Аврора? — отчаяно попита Бен. — Чухте ли нещо?

Сякаш за да го подразни, от радиостанцията се чу пращене и съскане.

В ключалката се пъхна ключ и вратата се отвори със замах. Люлеещата се газена лампа освети паникьосаното лице на Фернандо, който носеше одеяла и шише вода. Малко се успокои, като видя, че децата седят кротко до прозореца, и видимо си отдъхна, като откри радиостанцията под бюрото. Въпреки това ги изгледа подозрително:

— Имате късмет, че не сте взели това — изсумтя той, хвърли на пода нещата, които носеше, и грабна станцията.

— Искаш да кажеш, че ти имаш късмет — възрази Мартина. — Защо се замесваш в това? Ти си цонга, нали? Човек от островите. Как може да взимаш пари от хора, които поставят бомби във водата около прекрасния ти дом и убиват делфини? Тези делфини са спасявали вашите рибари поколения наред.

— Какви ги плещиш? — изръмжа той ядосано. — Никой не убива делфини. Тези хора са тук, за да построят хотел, който ще даде работа на много жители на островите.

— Сигурен ли си? — попита Мартина. — Или ще дадат работа само на хора от континента? А за какво, мислиш, са тези изпитания?

— Ти си дете и не си от Базаруто — отсече Фернандо, — нищо не знаеш!

После излезе и тръшна вратата след себе си.

Мартина се обърна към Бен, който запази мълчание. Беше свил колене и заровил лице в шепите си.

— Бен — притесни се тя, — Бен, какво има?

Приятелят й беше твърде разстроен, за да отговори. Накрая, без да вдига глава, промълви толкова тихо, че тя трябваше да се наведе към него, за да го чуе какво казва.

— Не ме чуха. Съобщението не стигна.

* * *

Беше пет и трийсет сутринта. Увити в одеяла, Бен и Мартина се бяха облегнали на купчините кабели и гледаха как зорницата блещука в избледняващата мастилена синева на нощта. Дни наред копнееха да се наспят, а сега, когато имаха възможност, бяха твърде уморени, твърде гладни и твърде угрижени, за да мигнат.

За първи път, откакто делфините ги оставиха на остров Дюгон, Мартина губеше надежда, че някога ще се върне в Савубона. Мислеше си за последния изгрев, който видя в резервата, двайсет и четири часа преди да се качи на автобуса за екскурзията. Баба й седеше на ръба на леглото й и я гледаше топло, а Мартина съзерцаваше слоновете, пиещи вода от обгърнатия в мъгла водоем. Още усещаше вълнение от мисълта, че резерватът е нейният дом. Нямаше представа, че скоро този дом ще е толкова далеч… и че онзи изгрев може да остане последният, на който се е наслаждавала в Савубона.

— Бен — каза тя, — може ли да те питам нещо? В случай че… нали разбираш, само в случай…

Той се усмихна уморено.

— В случай че като се върнем в Кейптаун, си твърде заета да си приказваш с мен? Разбира се, питай сега!

— Защо никога не говориш в училище?

— Обещаваш ли да не се смееш?

— Обещавам.

— Много отдавна прочетох една будистка поговорка: „Не казвай нищо, което не е по-добро от тишината“. Та затова…

Чу се подрънкване на ключове и вратата се отвори. Фернандо се втурна вътре.

— Не мога да намеря ключа за катера — запъхтяно каза той. — Вие можете ли да управлявате лодка с платна?

* * *

Бен и Мартина тичешком си пробиха път през кокосовите горички към плажа, но силите им бяха на изчерпване и всяка крачка беше мъчителна. Когато Мартина усети хладния, скърцащ пясък под нозете си, едва не припадна. Ръката още я болеше от хватката на шкипера, усещаше бодежи, а краката й тежаха като пънове. Една голяма част от нея просто искаше да се предаде: да легне на плажа, да заспи и да се надява, че когато се събуди, някой друг ще е свършил цялата работа. Насили се да продължи, казваше си, че тича, за да спаси делфините. Тича, за да се върне при Джеми. Тича, за да бъде отново заедно с баба си, с Грейс, с Тендай и с животните в Савубона.

— Следвайте слънцето и ще стигнете до моя роден остров, Базаруто — обеща Фернандо, — там със сигурност някой ще ви помогне.

Отначало занемяха и го гледаха невярващо, като птички, неочаквано пуснати от клетката.

— Чудите се защо, нали? Защото когато ме заговорихте снощи, си спомних, че някога отидох на континента, за да търся честно препитание, а не да заключвам деца или да работя за хора, които убиват делфини. Значи е време да си потърся нова работа — ухили се той. — Бездруго не ставам за пазач.

Те му благодариха от сърце и излетяха от хотела, но когато доближиха океана, видяха, че бягството няма да е толкова лесно, колкото си мислят. Не че вятърът беше слаб. Изобщо нямаше вятър. А без вятър дховата няма да стигне доникъде.

Бен не губи време в колебание.

— Ще вземем моторницата.

— Как? Нали нямаме ключ — напомни му Мартина, разтреперана, но Бен вече тичаше към белия катер. Той скочи на борда, а Мартина го последва, макар и по-бавно.

— Ти се оглеждай — нареди Бен, — аз ще се опитам да я запаля ръчно. Много катери имат възможност за ръчно запалване тъкмо за такива случаи.

И тази моторница имаше, само дето не изгаряше от желание да им сътрудничи. Бен дърпаше ли, дърпаше въжето за запалване, но двигателят само леко се прокашляше. Момчето спря задъхано.

— Дай аз да опитам — нетърпеливо каза Мартина и напусна поста си. Дръпна с всичка сила и двигателят заръмжа.

— Ти успя! — невярващо извика Бен. — Мартина, ти си звезда!

Чу се глух удар и лодката се олюля. Децата се обърнаха.

— Накъде сме тръгнали? — попита шкиперът.