Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (31)

31.

Тендай ги чакаше в залата за посрещачи, а рейнджърските му панталони в каки и спокойствието на човек, прекарал много време сред природата, го отличаваха от пълчищата туристи. Той вдигна Мартина и я завъртя, а гръмкият му смях накара хората наоколо да се спрат и да го загледат.

— Докара ни няколко нощи безсъние, малката — каза той топло.

— На вас? — учуди се Мартина. Не знаеше дали е облекчена или съкрушена от факта, че Гуин Томас не е дошла да я поздрави.

Тендай я пусна на земята.

— Не се разочаровай, че баба ти не дойде на летището — рече той, отгатнал мислите й. — На нея й беше много тежко.

„Ами на мен?“, мислеше си Мартина. „Аз съм тази, която едва не се удави, почти не ме изядоха акули, разминах се на косъм с подводна мина и бях зарязана на Острова на смъртта.“ Каквото и да се е случило в Савубона, надали можеше да е по-тежко.

По пътя Тендай й разказа за резервата, за новините в клиниката и за новото им попълнение: малко каракалче с болна лапа.

— Жирафът много страда за теб, малката — каза той, — дни наред не мръдна от водоема. Посетителите ни питат защо белият великан е толкова тъжен.

На Мартина й се стори непоносима мисълта, че Джеми е нещастен, но пък беше толкова хубаво, че му липсва! После си спомни, че й е забранено да го язди.

За да се разсее от мисли за предстоящата среща, тя разказа на Тендай част от премеждията си на острова. Когато му благодари за съвета винаги да държи комплекта за оцеляване под ръка и му каза, че това е спасило живота на седем деца, той щеше да се пръсне от гордост.

Час и половина по-късно джипът мина под черната арка на Савубона и Тендай подкара по пясъчния път към основната сграда. На алеята беше паркиран бял ван. Мартина слезе притеснено от джипа. Чуваше гласа на баба си в коридора.

— Бързо — казваше тя на някого, — няма много време!

Вратата се отвори и се появиха двама мъже в гащеризони, понесли нанякъде леглото на Мартина. Те кимнаха на Тендай и момичето, качиха леглото в багажника на вана и потеглиха.

Коленете на Мартина се подкосиха. След всичко това наистина ли щяха да я изпратят в Англия?

Гуин Томас излезе на прага. Изглеждаше бледа и отслабнала.

— Мартина! — извика тя и се спусна да я прегърне. — Не ви чух, че идвате! Виж се само! Очаквах хилаво корабокрушенче, а я каква си здрава и загоряла! Обаче съм сигурна, че Грейс ще иска хубавичко да те натъпче! Влизай вътре. Знам, че си изтощена, но имам изненада за теб!

Мартина се освободи от прегръдката на баба си и застана сковано, но не заплака. Ако трябва да си върви, ще си тръгне с гордо вдигната глава. И няма да пропусне да се сбогува с Джеми.

— Знам каква е изненадата — каза тя.

Баба й погледна строго Тендай.

— Ти ли ме издаде?

— И дума не съм казал, госпожо Томас — възрази пазачът, — нито дума!

* * *

Когато джипът на Тендай се изгуби в далечината, Гуин Томас се обърна и влезе в къщата. Мартина я последва със свито от ужас сърце. Мисълта, че трябва да напусне тази прекрасна, спокойна къща с приветливото огнище, дървените греди и маслените картини на пантери и слонове, беше непоносима. Воинът и Шелби, двете котки, се бяха сгушили във фотьойла от избеляла кожа и мъркаха. Баба й вече тропаше с обувките си по дървените стъпала към стаята на Мартина.

Мартина бавно се заизкачва след нея, но рязко спря на вратата. Стаята беше преобразена! Стените бяха прясно боядисани, под прозореца имаше ново легло, покрито със синя кувертюра с африкански рисунки на белия жираф. Над етажерката с книги бяха наредени три големи снимки в сребърни рамки: Мартина и родителите й на плажа в Корнуол, Джеми край водоема, и делфини, играещи с вълните.

— Мислех да ремонтираме стаята ти като подарък за Коледа — каза баба й, — но когато ти изчезна, едва не си изгубих ума. Нощем не можех да мигна. Грейс ме убеди да го направя сега, за да минава времето. Една от нейните племенници е студентка по изящни изкуства в Университета в Кейптаун и тя сама изработи батиковата кувертюра с жирафа.

Въпреки цялата й твърдост, очите на Мартина се напълниха със сълзи.

— Благодаря ти! Прекрасна е! Толкова съжалявам. Мислех, че ще ме пратиш в Англия.

— Знам какво си мислеше и не те виня — рече баба й. — Понякога се държа като вироглава старица. Проклинах се, че те пуснах да заминеш, без да изясним нещата помежду си, а на кораба нямаше връзка с теб. Съпругът ми мъдро казваше, че хората не бива да заспиват скарани. За съжаление, го забравих. Просто много се страхувах, че често се измъкваш нощем и че нещо лошо ще ти се случи, а аз ще те изгубя, както изгубих майка ти. Съжалявам, че те нараних. Моля те, прости ми!

Гуин разтвори ръце и Мартина се хвърли в прегръдката й.

— И аз съжалявам — каза Мартина. — Съжалявам, че не те послушах, а най-много съжалявам за това, което ти казах. Не го мислех.

Двете отстъпиха леко.

— Казвала ли съм ти колко много те обичам? — погледна я топло Гуин Томас.

— Не — стеснително отговори Мартина.

— Е, обичам те. За мен ти означаваш повече от всичко друго на света.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— Ами…

— Спокойно — прекъсна я баба й, внезапно смутена. — Знам го и без да го казваш.

— Но аз искам да го кажа! На острова научих, че е важно да казваш нещата, когато имаш възможност. И аз те обичам и съм много, много щастлива, че съм пак у дома!

С типичната си сдържаност баба й разроши нежно косата й и промърмори нещо от сорта, че е време да слага вечерята. Мартина се престори, че се приготвя да си вземе душ. Нямаше търпение да види белия жираф, но не искаше да развали мига.

Баба й се спря на вратата.

— Ако ще ходиш да яздиш, не е ли по-добре да си обуеш обувките и дънките? — попита тя с усмивка.

— Но ти ми забрани да яздя!

— Бързай, преди да съм размислила! Забраната за нощните излизания е в сила, но не мога да те спра да яздиш белия жираф. Вие двамата не бива да се разделяте. Джеми е твоята сродна душа. Имате нужда един от друг.