Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (6)

6.

След броени часове съмненията на Мартина бяха ответи от силните, солени ветрове на Кейп и зашеметяващата гледка на сапфиреносиньото море, което обливаше бреговете. Освен това не й оставаше и секунда за мислене. След като обиколиха колониите на пингвините в Саймън Таун, близо до най-голямата военноморска база в Южна Африка, и обядваха със сок от манго и сандвичи с пастет от пушена змиорка, госпожица Фокнър им поднесе поредната изненада. Преди да се качат на кораба към пробега на сардините, щяха да направят обиколка из алеята на акулите, за да наблюдават туристи, които се гмуркат заедно с големи бели акули.

Алеята на акулите!

Мартина потръпна само като чу името. Първата й мисъл бе да каже, че й е лошо от храната. Така няма да има опасност кошмарите й да се сбъднат. После се сети, че ако се престори на болна още в началото на екскурзията, преди да са се качили на кораба, могат да я изпратят обратно в Савубона при баба й. Май предпочита акулите…

След малко се качиха на рибарското корабче „Дебнещият хищник“. Приведена над разпенените вълни, Мартина се радваше, че успя да потисне страховете си. Да не би пък всички сънища да се сбъдват! Веднъж сънува, че е забравила да си облече униформата и влиза по пижама в тържествената зала на „Каракал“. Но сънят никога не се сбъдна!

А пък пещерните рисунки може би показваха само, че ще прекара доста време сред акули и делфини. И точно така ще стане. Може би бушмените са забравили да нарисуват кораба. Мартина реши да спре да се тормози и да се наслаждава на деня. В края на краищата, какво може да се обърка? На „Дебнещият хищник“ са взети най-строги мерки за безопасност. Вярно, че пръски вода обливаха лицето й всеки път, когато вълна се разбиеше в кораба, но няма начин да се озове зад борда, освен ако някой не я хвърли.

* * *

Остров Гейзер беше дом на около четирийсет хиляди южноафрикански тюлена и неколкостотин очилати пингвина. Тюлените пляскаха с перки, лаеха, скимтяха и позираха за снимки, вирнали мустакати муцуни.

— Деликатес за акулите — пошегува се Грег, капитанът на „Дебнещият хищник“, луничав южноафриканец с гъста рижа брада. — Тук е истински ресторант за акули.

При тази мисъл на Мартина й стана тъжно, но разбираше, че ако тюлените станат твърде много, това ще погуби цялата колония. Така че те имаха нужда от акулите толкова, колкото и акулите от тях.

В плиткия проток между островите Дайър и Гейзер се бяха събрали огромен брой бели акули, които надушваха вкусен обяд. От цял свят тук се стичаха туристи, за да се гмуркат заедно с акулите. Мартина не беше много наясно какво представлява гмуркане с клетка, но Грег им обясни, че то дава възможност на туристите и на любителите на силни усещания да се доближат до опасните хищници. Най-често се използвала клетка от стоманена мрежа. В клетката се качват трима или четирима души и операторите я спускат сред акулите, обикновено на около метър под повърхността. В същото време хвърлят и храна, за да примамят акули.

Грег им разказа, че някои акули се хранят само с планктон, че дори големите бели акули рядко нападат хора. Повечето нещастни случаи стават, когато акулите погрешно възприемат сърфист или плувец за тюлен или риба. Според еколози спускането с клетки променяло поведението на акулите и повишавало риска от нападения върху хора. Но според Грег филми като „Челюсти“ създават лошо име на акулите и спускането с клетки помага на много хора да разберат какви невероятни животни са те.

Грег прекъсна разказа си, за да се разминат с малко корабче, което се бе закотвило в алеята на акулите. На палубата имаше десетина туристи — трима японци, двама германци и групичка приказливи американци с бели зъби като на филмови звезди. Явно бяха прекарали цялата сутрин из островите и бяха много весели. Когато туристите се качиха на борда на „Дебнещият хищник“, той започна да изглежда тесен. Новодошлите си взеха кафе и чай ройбос — характерния африкански червен чай, за да се подкрепят за спускането сред акулите.

Мартина се заговори с Норм и Мери Уестън от Флорида, дошли тук, за да отпразнуват пенсионирането на Норм от сухарския бранш на търговията с прахосмукачки.

— Решили сме да направим всичко, което ни е било страх или за което не са ни стигали пари, когато бяхме млади — каза Мери и й намигна. — Норм поиска да плуваме с акули, а аз му казах, че ще го пусна да плува с акули, ако се съгласи аз да скоча с бънджи и да отида на рафтинг! И така сключихме сделка.

На Мартина й беше приятно да разговарят. Възхищаваше се на приключенския им дух, но когато Норм навлече дебелия неопренов костюм, обувките и ръкавиците, които да го предпазят от леденостудените зимни океански води, смелата Мери придоби крайно тревожен вид. Голям размазан облак сякаш глътна слънцето и морето посивя. Грег сипваше смес от смлени рибешки глави и други кървави съставки с противна миризма за примамка на акулите. Като свърши с това, той помогна на Норм и други трима мъже да влязат в клетката. Мъжете потръпнаха, когато ледената вода ги докосна. Клетката щеше да се спусне под водата, след като се появят акулите. Докато са под водата, мъжете щяха да дишат през специални маркучи.

Лицето на Норм сияеше от радост зад маската. Изглеждаше поне с двайсет години по-млад.

— Ето там! — викна Скот Хендерсън и всички се втурнаха към единия борд.

От дълбоката вода бавно се надигаше черен силует, толкова огромен, че Мартина първо помисли, че е кит. С приближаването му обаче видя очертанията на акула, която внезапно изскочи от водата. Децата и туристите се дръпнаха назад. За миг акулата сякаш замръзна. Мартина видя плоската й сива муцуна, студените й очи и закривените редици остри като игли зъби. После акулата се гмурна в океана и вдигна страховити пръски от ледена вода, примесена с кървава примамка.

Не след дълго във водата край корабчето се въртяха осемнайсет големи екземпляра. Страховитите им челюсти щракаха около рибешките глави и с настървение обикаляха около клетката. Зад стоманената мрежа Мартина различаваше Норм, който не спираше да снима с подводния си апарат.

Внезапно той пусна апарата и видимо стана неспокоен. Явно има проблем с въздуха. Помощник-капитанът се втурна да издърпа клетката, а Грег хукна да помогне на Норм да се качи на борда. Още преди клетката да бъде изтеглена, американецът отвори капака на тавана и се опита да излезе.

— По-бавно, Норм! — предупреди го Грег, приведен над водата. — Акулите се хранят и са побеснели. Всичко е наред, просто ме остави да ти помогна!

Норм храбро се усмихна. Сложи крак на ръба на клетката и се протегна да хване ръката на Грег…

* * *

По-късно Мартина се опитваше да възстанови събитията от изминалия следобед и най-много я порази фактът, че нещастията винаги стават като на забавен кадър. В действителност всичко се случи за секунди. За миг Мартина видя как Норм се мъчи да запази равновесие на ръба на клетката, протегнал ръка към Грег. После времето сякаш запълзя и Мартина видя как американецът, нестабилен заради недостига на кислород, изпуска пръстите на Грег и пада в кипналото море.

Крясъците на чайките се сляха с писъците на Мери.

Норм падна във водата със силен плясък и за кратко разгони акулите. Изглеждаше невъзможно усмихнатият мъж, с когото Мартина пи кафе и хапна бисквитки само преди половин час, да е същият, който размахва ръце и крака в кървавата вода, борейки се за живота си. Сред белите акули имаше един забележителен екземпляр — дълъг почти седем метра, и според Грег — тежък над три тона. Именно тази акула се устреми да провери дали Норм става за ядене. На кораба настъпи хаос, въпреки че Грег настояваше за спокойствие, докато помощникът му се провеси през борда, за да хвърли кука, с която да удари акулата по носа, ако се приближи твърде много. Това беше най-чувствителното й място.

Застрашителната сянка обиколи два пъти Норм. Заострената муцуна се показа над водата и акулата за кратко раззина уста, сякаш проверява каква част от плячката може да отхапе на един залък. Тогава Мартина съзря шанса си да помогне. Съсредоточи погледа на зелените си очи върху сивите очи на акулата и призова цялата свирепа енергия, на която бе способна. Насочи я в съзнателен поток към акулата — точно както направи с ротвайлера преди време. Внушаваше й да остави Норм и да потърси нещо друго за ядене!

Главата на акулата потъна под водата. Помощник-капитанът метна куката, но не уцели и течението отнесе куката встрани.

— Спри! — Мартина мислено крещеше на акулата. — Спри!!!

Голямата бяла акула обаче не искаше да чуе. Напомняше торпедо — смъртоносно и устремено към изплашения мъж. Когато акулата приближи, челюстите й се раззинаха и разкриха ужасните й зъби. Само след секунда Норм щеше да е без ръка или без глава.

— Спри! — отново изкрещя Мартина в главата си.

Акулата размаха опашка, беше раздразнена, направи остър завой и изчезна в океана.

Вълните изтласкаха Норм към кораба и няколко чифта ръце му помогнаха да се качи на борда.

Мери го отрупа с целувки. Благодареше на Бога.

— Когато каза, че искаш да плуваш с акули, мислех, че имаш предвид да си в клетка, а не извън нея! — Гласът й трепереше, но имаше и нотки на хумор, и много любов.

Топло зарево обля Мартина. Неволно нададе вик, но в суматохата никой не й обърна внимание. Всички говореха едновременно и се чудеха как така акулата изведнъж промени посоката си.

— Явно в последния момент разбра, че не си тюлен, Норм — предположи облекченият Грег, докато тичаше за топли кърпи и подсладен чай. — Хората не са естествена плячка за акулите.

— Това много ме радва! — Норм възвръщаше естествения цвят на лицето си. — Сега поне ще има какво да разказвам.

Посред целия хаос нещо накара Мартина да вдигне поглед. Докато всички се суетяха около Норм и Мери, Бен гледаше само в нея, седнал с кръстосани крака на покрива на кабината на „Дебнещият хищник“. Усмихваше се.