Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (16)

16.

Странно беше да остане сама. Чувстваше се като прашинка в огромна звездна вселена, захвърлена сред лунен пейзаж. Наоколо няма нищо познато, на което да се опре. Новото й семейство е разбито. Само за седмица се скара със съучениците си, държа се грубо с най-добрия си и единствен приятел, който винаги бе толкова добър с нея, дори каза на баба си, че я мрази.

Различни чувства се бореха у Мартина, но срамът надделяваше над всички. Искаше й се Грейс да е наоколо, да я вземе в топлата си прегръдка и да каже нещо мъдро. Или Джеми да мушне топлата си муцуна в нея и да издаде странния мелодичен звук. Една част от нея обаче чувстваше, че не заслужава нито едното, нито другото. Ослушваше се с надежда да чуе стъпките на Бен. Но единственият звук, който долавяха ушите й, беше шепотът на вълните и тъжният вой на вятъра, който вдигаше песъчинки и ги хвърляше върху нея. Доплака й се, но знаеше, че сълзите няма да помогнат. Хората, които се самосъжаляват в критична ситуация, не оцеляват дълго. Трябва да си събере мислите и да се подготви за нощта.

Погледна жално фара и отблясъците, които огънят хвърля върху стените и прозорците, след което тръгна надолу по дюната. Трябваше да стигне до скалните ниши над Залива на делфините, от другата страна на острова. Там ще намери подслон от лошото време, а при повече късмет — и от змиите и скорпионите.

Най-неприятната част бе преминаването през горичката край езерото, където яростните морски ветрове хвърляха страховити сенки. Сърцето й беше твърде наранено, за да се бои истински, но определено изпита облекчение, когато усети скърцащия пясък на Плажа на спасението. След още петнайсет минути стигна до Залива на делфините. Докато се катереше по гладките скали, мускулите й трепереха от умора. Освен това умираше от глад — не че щеше да сложи нещо в уста, дори и да имаше какво.

Нишата миришеше на птичи гнезда и рибешки кости, но пък беше суха и защитена. Мартина седна на ръба и се загледа в луната и морето, искрящо под краката й. Утешаваше я мисълта, че същата луна грее и над белия жираф и другите животни в Савубона. И разбира се, над баба й, която сега вероятно приключва с вечерята.

Животът в Савубона й изглеждаше далеч като на милиони километри. Опита да си спомни какво беше, преди всичко да се обърка, преди да нарани хората, които най-много обича. Замисли се колко дребни и нищожни са обикновено причините за разпри. Повечето са породени от факта, че единият си мисли, че е по-прав от другия, или пък че някой иска нещо, което друг притежава.

Точно това се случи и тази вечер.

Мартина легна на скалата, но твърдият, хладен камък не й даде да заспи. Седна и тогава чу покашляне. Беше сигурна, че идва от съседната ниша. Бен! На мига се усети по-добре. Въпреки че не си говореха, въпреки че Бен сигурно я мисли за най-отвратителното момиче на света, беше хубаво, че е наблизо. Почуди се дали и на него му е толкова студено. В този момент се сети, че той няма топли дрехи. Докато събираха дърва, той беше по къси панталони и гол до кръста, спомни си, че го дразнеше, че целият е настръхнал. А след свадата при фара единствената му грижа беше да й попречи да се сбие и не му хрумна да си вземе тениската и якето. Мартина знаеше, че ако тя замръзва по фланелка и суичър, на него сигурно му е още по-зле.

В продължение на половин час тя крои планове как да се върне при фара и да си вземе комплекта за оцеляване, а ако не успее, поне да грабне някое горящо дърво, с което да запали огън. После си спомни, че преди един-два дни извади няколко клечки кибрит от комплекта, за да ги даде на другите корабокрушенци, ако срещне някого от тях, стига да не е Клавдий.

Бръкна в джоба, клечките си бяха още там.

След броени минути Мартина обикаляше брега в тъмнината, търсеше сухи палмови клонки, обелки от кокосови орехи, изхвърлени от водата парчета дърво и изобщо всичко, което може да гори. Беше ужасно да се рови така в мрака, без да знае дали няма да я ужили скорпион или някой рак да я защипе. Но въпреки страха си успя да натрупа две големи купчини дърва. После ги сложи в суичъра и ги пренесе до нишите.

Бен се беше свил на ръба и спеше, долепил голи рамене в скалата. Цялото му тяло беше настръхнало и като че ли посиняло. Възможно най-тихо Мартина подреди съчките, както й показваше Тендай, и ги запали. Пламъците оживяха. Бен не се събуди, но когато дървата започнаха да димят и топлината достигна до него, тялото му се отпусна. Мартина слезе за още дърва и ги струпа наблизо. Едва когато се увери, че огънят ще гори цяла нощ, се върна в своята ниша. Запали и за себе си огън, но по-малък, и легна до него, изморена до смърт. Дори ледената скала не й попречи да заспи.

* * *

Цяла сутрин валя. Мартина седеше под навеса и гледаше спокойното пусто море. Нито виждаше, нито чуваше Бен. По пладне не издържа и надникна иззад скалата. Нямаше го, макар че пепелта, въглените и недоизгорелите парчета дърво бяха сметени на купчинка, за да има жарава, когато се върне. Мартина възприе това като знак, че е оценил усилията й, но още не й е простил.

Дъждът спря и небето стана млечносиньо. Птиците го отпразнуваха с радостни песни. Мартина не желаеше да се среща с крадците от фара, затова остана в нишата, докато гладът не я принуди да излезе. Отиде до най-близката кокосова палма, грабна два ореха и бързо се върна. Отне й близо час, за да ги обели и да извади бялата им сърцевина с помощта на остър камък. Но вместо да се засити, получи само болка в корема. Слезе до скалните езерца и събра малко лигави водорасли. Макар че бяха солени, гумени и отвратителни на вкус, главата й се проясни, а настроението й се пооправи.

В ранния следобед делфините пак се появиха в залива и Мартина реши да слезе и да си поговори с тях. Разговорите й с делфините винаги я успокояваха и я изпълваха с надежда, че всичко ще се оправи.

Застана във водата сред разпенените вълни, за да свикне с температурата. Забеляза, че заради отлива потъналият кораб се е показал на повърхността на морето. Госпожица Фокнър им беше разказвала, че между 16 и 17 век поне единайсет португалски галеона са се разбили в скалите по брега на Транскей, както и че много от тях били пълни със съкровища. Според Бен и този може да е от тях. Но Мартина отхвърли поканата на Бен да изследват стария галеон, а би било глупаво, дори безумно да го направи без него. И сега никога нямаше да разбере дали в кораба наистина има съкровища. Ето още едно добро нещо на приятелството — можете заедно да правите неща, които сами не бихте могли. Приятелите си вдъхват кураж. С приятелите всичко е забавно.

Да, от сега нататък нямаше да се забавлява особено.

Освен ако… Мартина тежко преглътна. Освен ако не направи нещо, за да си върне доверието на Бен. Нещо като… Но не, не може дори да си го помисли. Да отиде сама до рифа, където само крехката стена от корали щеше да я дели от свирепия Индийски океан? Не си струваше да поема такъв риск. Не се знае какви коварни течения се въртят там, нито какви морски чудовища дебнат в ръждивото туловище на кораба.

Но мисълта продължаваше да я гризе. Бен беше толкова развълнуван от възможността да намери сандък със стари дневници, карти или съкровища. „Малко вероятно е, но човек никога не знае. Може да намерим нещо, което е убягнало на другите.“ А може би тя ще го намери? Тогава ще подари на Бен корабен компас или златна монета като доказателство, че приятелството им е толкова важно за нея, че е готова да превъзмогне и най-силните си страхове, за да си го върне. Това сигурно ще е достатъчно, за да възстанови изгубеното доверие.

Но две неща я тревожеха. Какво ще стане, ако й се случи нещо във водата, а никой не знае къде е? И още по-лошо: ако пристигнат спасителните лодки, а никой не успее да я намери? Ако сметнат, че е загинала или се е изгубила в морето, и си заминат без нея? Ако остане завинаги сама на острова? Какво ще прави тогава?