Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (23)

23.

— Кои са тези мъже според вас? — попита Нейтън. — Шпиони от МИ 5^[1]? Чужди наемници, замислящи преврат?

Децата се бяха събрали при фара около огъня, бяха мръсни, миришеха и така им се спеше, че не можеха да си държат очите отворени. Но откритието, че морето около острова представлява минно поле и че изобщо не са сами, а мъжете с дховата могат всеки миг да се върнат, временно ги разсъни.

— Не сме сигурни — каза Бен, — може да са пирати.

— Пирати ли? — усъмни се Луси. — Фантазираш! Да не би да видя превръзки на очите, дълги ножове и черен флаг с череп и кости?

— Съвременните пирати не изглеждат така — намеси се Нейтън. — Гледах един документален филм. Те отвличат туристически и товарни кораби на далечни места като това и са толкова дръзки, че нападат посред бял ден и ограбват хората. Нямат никакви скрупули.

— О, божичко! Значи не само едва не се удавихме и се озовахме на необитаем остров, ами сега може да ни убият пирати?

— Е, все пак ние нямаме нищо за крадене — успокои я Бен, но не успя да сдържи усмивката си, — така че едва ли ще се интересуват от нас, дори да са пирати. По-вероятно са търсачи на съкровища, опасли са потъналия кораб с мини, за да го опазят от други иманяри, или работят за организацията, която е поставила кабелите. Ако сме прави и Мини наистина се е опитвала да ни каже, че има връзка между кабелите и излизането на делфините на брега, трябва да разберем за какво са тези кабели. Особено ако подводните мини пазят тях, а не кораба.

— Защо не ги разгледаме по-отблизо? — предложи Джейк.

— И какво, да се взривим като ската ли? — възкликна Луси. — Как пък не!

— Ами сонарът? — сети се Мартина. — Мислите ли, че мъжете, които видяхме, имат нещо общо с него?

— Сонарът се чува на километри разстояние, така че трансмитерът може да се намира къде ли не — отговори Бен. — Може да е било военноморско учение в средата на Индийския океан. Според мен трябва да се концентрираме върху водолазите, защото те и кабелите са единствената следа, с която разполагаме. Фактът, че реагираха толкова бързо на експлозията, означава, че базата им е наблизо, може би на съседен остров, но достатъчно далеч, за да не знаят, че сме тук. Освен ако случайно не са плавали наоколо.

— Какво ще стане, ако ни открият? — потрепери Шерилин. — Може ли да дойдат на острова и да ни застрелят с харпуните си?

Клавдий направи страшна физиономия.

— Не, само ще ни отвлекат и ще искат откуп.

— Голямо успокоение — отвърна саркастично Луси, а Мартина едва не се разхили. Клавдий определено си връщаше формата.

— Не мога да спра да мисля колко горд беше Алберто, че на архипелага Базаруто няма престъпност — рече тя. — Каза ми, че жителите на островите дори не заключват вратите си и че дори малките деца ходят сами навсякъде. Нищо не спомена за пирати и подводни мини. Може би има някакво невинно обяснение.

— Забравяме най-важното — прекъсна я Клавдий, — делфините. Имам предвид, че трябва да разберем какво ги кара да излизат на брега и да го спрем.

— Какво ще кажете първо да разберем къде е базата на водолазите? — предложи Бен. — Ако ги предизвикаме да дойдат на острова, може да ги проследим.

— Да бе — възрази Луси, — дайте направо да им звъннем по телефона и да ги поканим на вечеря!

— Да ги проследим ли? — изсумтя Джейк. — С какво? Със сала, който ще си построим от бамбук, предполагам. Много хитро!

— Ще вземем тяхната лодка — отговори спокойно Бен.

— И как ще го направим?

— Сещам се — намеси се Мартина. Спомни си нещо, което Бен й каза преди време. — Понякога най-добрият начин е най-очевидният.

— Именно — засмя се Бен.

* * *

Макар че нямаха търпение да осъществят замисъла си, децата бяха единодушни, че един план е ефективен, ако човек добре се наспи. Водоустойчивият часовник на Клавдий, който понасяше налягане до двеста метра, оцеля след бурята и той нагласи алармата за три следобед. Така ще имат четири часа за почивка и три часа за изпълнение на първия етап от плана преди мръкване.

Само че още в два и десет ги събуди звук от самолет. Джейк първи го чу. Скочи на крака с щръкнала във всички посоки коса, излезе навън и започна да ръкомаха. Луси и Нейтън го последваха и тримата затанцуваха бясно на върха на дюната. Чесната обаче се въртеше само над Залива на делфините и не даваше знак, че ги забелязва.

Те се втурнаха обратно вътре и препъвайки се от бързане, опитаха да запалят огън, за да дадат димен сигнал. Тъкмо когато успяха, Клавдий лисна вода отгоре.

Джейк грабна кратунката от ръцете му.

— Клавдий, какви ги вършиш? Португалската галера да не ти е изпържила мозъка? Имаме шанс да се махнем от този остров. Ти не искаш ли?

— Спокойно — рече Нейтън, — ще видят надписа SOS на Плажа на спасението.

Джейк стрелна Клавдий с гневен поглед, после хвърли кратунката и изтича навън. Другите тръгнаха след него. Мартина взе ламариненото капаче от комплекта за оцеляване и започна да го върти срещу светлината с надеждата пилотът да забележи отраженията, но самолетът прелетя над тях и се спусна над Плажа на спасението, където направи два кръга.

— Видяха го! — изкрещя Джейк. — Ура! Спасени сме! Махаме се оттук! Пак ще играя ръгби! Пак ще ям пържола с картофки!

Само че самолетът се издигна нагоре и тътенът от двигателя скоро изчезна в следобедната синева.

— Край — силно подсмръкна Луси, — вече никога няма да видя брат си! Обречени сме да стоим тук завинаги!

Момичето тежко седна на земята и захлупи лице в ръцете си.

Джейк прокара пръсти през косата си.

— Не разбирам. Как така не забелязаха надписа? Вижда се от Марс.

Той отиде до края на дюните и закри очи от слънцето.

— Я чакайте малко… Няма го. Надписът SOS го няма!

— Не ставай идиот, Джейк — скара му се Луси, без да вдигне глава, — кой ще ти открадне глупавия надпис?!

— Аз — обади се Клавдий.

Джейк го погледна смаяно.

— Какви ги говориш?

— Аз махнах надписа SOS. Преместих камъните късно снощи, когато се върнах за пуловера си.

Шест възмутени погледа се приковаха в него.

— Ама защо? — не разбираше Нейтън. — Защо го направи?

— Защото богатият му баща не дойде да го спаси и него го е страх, че татенцето вече не иска да вижда дебелото си, мързеливо синче — отвърна Джейк гадно, — и сега Клавдий се страхува да се прибере у дома.

— Не бъди такъв злобар, Джейк! — скастри го Шерилин. — Какво ти става?

— Вярно е, Шерилин — призна Клавдий, — наистина се страхувам, че на баща ми не му пука за дебелото му мързеливо синче и че точно затова още не ме е потърсил. И наистина се страхувам да се върна у дома. Само че развалих надписа, защото изведнъж осъзнах, че ако ни намерят твърде скоро, няма да успеем да спасим делфините. Ако този самолет ни беше открил и ние кажехме на хората на него: „Между другото, според нас делфините излизат на сушата заради изпитанията на сонарите или заради едни странни кабели, или заради водолази, които залагат подводни мини, и трябва да останем още малко тук, за да разберем“, те щяха да ни отвърнат: „Мечтайте си! Връщаме ви при семействата ви на секундата“.

Той млъкна и погледна съсредоточено другите корабокрушенци, особено Джейк.

— Можем да направим нещо полезно тук. Нима не искате да се опитаме? Това не е ли по-важно от следващия мач по ръгби?

Речта му бе посрещната от напрегнато мълчание. Първа се раздвижи Мартина.

— Клавдий има право — каза тя, — ако някой възрастен ни намери сега, няма начин да ни разрешат да останем и да помогнем на делфините.

— Още няколко дена на острова не са нищо в сравнение с това — присъедини се Бен.

Луси въздъхна отчаяно, което Мартина прие за знак на съгласие, макар и доста изнервен. Шерилин също кимна, въпреки че долната й устна трепереше.

— Не че имаме кой знае какъв избор — напомни Нейтън на Джейк, — и бездруго никой не се надпреварва да ни спаси пръв.

Джейк си изля гнева върху една черупка от кокосов орех, която попадна пред крака му.

— Хубаво — примири се той, — още два дни. Но след това надписът се връща на плажа, и то два пъти по-голям!