Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (3)

3.

Най-хубавият момент от разходката до Кейп беше прибирането у дома. Баба й усещаше, че между Мартина и делфина, докато бяха сами на брега, се е случило нещо особено, но не знаеше какво. Това сякаш стопи невидимата преграда между нея и внучката й и задълбочи връзката им, породена от общата им любов към животните. От време на време Гуин Томас имитираше Мартина: „И той отплува!“. После и двете прихваха в смях.

Чувството им за близост продължи точно до пет часа и четирийсет и седем минути, когато Мартина слезе от стаята си с дънки и обувки и обяви, че излиза да поязди жирафа.

— Не сега, Мартина! — възрази баба й, вдигайки поглед от вестника. — Мисля, че ти стигат толкова вълнения за днес.

— Но как да замина на екскурзията, без да се сбогувам с Джеми! — Мартина не схвана, че баба й говори сериозно. — Трябва да го видя, наистина трябва!

— Да го беше направила по-рано! — отсече Гуин Томас и отново взе вестника.

— Дори не съм разбрала колко е късно! — умолително каза Мартина.

Баба й не прояви и капка съчувствие.

— Вече е почти тъмно, а и ти знаеш какво мисля за ездата след залез-слънце.

Кръвта на Мартина кипна. Забраната да язди нощем беше вечната ябълка на раздора между тях. Според Гуин Томас по мръкнало резерватът е пълен с ловуващи хищници и не е време за яздене на жирафа. Не я интересуваха обясненията, че на гърба на Джеми Мартина е в пълна безопасност, защото другите животни я мислят за част от него.

— Освен това — продължи баба й, — още не си приготвила багажа си! Не! Не ме гледай така! Знам, че си разочарована, но ти обещавам да се сбогувам с Джеми от твое име. И това е последната ми дума! Преуморена си и ако не се наспиш, няма да можеш да се насладиш на фантастичното пътуване, което госпожица Фокнър ви е организирала!

Мартина вече знаеше, че когато баба й говори с този тон, няма смисъл да спори. Но да замине за цели десет дни, без да поязди Джеми, или поне да се сбогува, беше непоносима мисъл. Цяла вечер си блъска главата над това. По време на вечеря само побутваше печеното пиле в чинията си. Накрая Гуин Томас й се скара, че се муси, а Мартина се опита да си придаде по-приветлив вид. Вътрешно обаче кроеше план. Минаха месеци, откакто за последно се беше измъквала посред нощ, за да язди Джеми, липсваше й вълнението на лунното препускане, липсваше й нощна Африка. Насаме с жирафа и дивата природа, Мартина сякаш отваряше врата към една непозната Африка, която само шепа хора можеха да зърнат.

Мартина седеше на масата, слагаше сос на картофите си и се наслаждаваше на тръпката от неподчинението. Досега не я бяха хващали, дори когато още не познаваше Савубона и навиците на баба си. Сега вече беше спец и по двете. Щеше да стане съвсем просто.

От нетърпение почти й се зави свят. За да отклони вниманието на баба си, насочи разговора към делфина и пак попита защо е излязъл сам на брега, не се ли обрича така на сигурна смърт.

Гуин Томас беше повече от щастлива, че напрежението спадна и можеха да поговорят за делфините. Вероятно нещо в морето прави живота им непоносим, предположи тя.

— Може би е заради замърсяването или трафика. Някои райони в океана гъмжат от кораби, риболовни траулери и военноморски съдове — продължи баба й.

Докато я слушаше, Мартина се опита да си припомни всичко, което бе чувала през годините за интелекта на делфините и как самото им присъствие понякога лекува хората. Сети се за електрическия ток, който я прониза, когато докосна делфина на плажа. Някак без думи, той я помоли да му помогне. И тя, също без думи, се съгласи.

* * *

По правило Мартина казваше на баба си само толкова, колкото трябва да знае. Ето защо не й довери за беззвучната кучешка свирка, с която викаше белия жираф. Затова сега спокойно седеше до прозореца и надуваше свирката, без да се притеснява, че някой ще я забележи. Джеми се показа, беше до сухото дърво край езерото.

Когато лампите в стаята на баба й угаснаха, Мартина съблече пижамата, нахлузи дънките, обувките, суичъра и якето. Взе ножа и фенерчето от комплекта за оцеляване, който държеше под етажерката с книги, и се спусна по стълбите. Джеми я чакаше на входа на парка, а бялата му козина призрачно блестеше в мрака. Жирафът легна на земята, за да може Мартина да се качи по извития му кадифен гръб.

— Давай, Джеми! — тихо го подкани тя, щом се настани.

Той се изправи и препусна в галоп.

Зимният вятър брулеше Мартина право в лицето, но това не я притесни. Тайната езда я опияняваше. Да яздиш през деня, си има предимства: опасностите са далеч по-малко и няма нужда да се измъкваш незабелязано от вкъщи, но пък трябва да язди много по-кротко — баба й би получила удар, ако види колко бърз може да е Джеми, ако му позволиш. Но най-лошото на дневната езда бе, че не можеше да се приближи до Тайната долина — убежището, където слонът спасил белия жираф от бракониерите.

Тази нощ Мартина се отправи тъкмо към Тайната долина. По необясними дори и за нея причини знаеше, че преди да напусне Савубона, трябва да види пещерата, където се крие ключът към съдбата й. За съжаление, дотам не се стигаше лесно. Входът бе една цепнатина, препречена от криво дърво, обвито с бодливи пълзящи растения. Единственият начин да се премине, бе Джеми да тича с всички сили към дървото и да скочи под определен ъгъл. Винаги й беше трудно да се задържи на гърба му при този скок. Клоните бяха бодливи, трябваше да зарови лице в гривата на Джеми и здраво да се вкопчи в шията му. Дано драскотините да не са много, за да намери приемливо обяснение за тях сутринта.

В долината все още се долавяше уханието на орхидеите, макар и прецъфтели, а звездното небе хвърляше синкави отблясъци върху тъмните гъсталаци. Мартина се плъзна и слезе от гърба на Джеми, целуна го с благодарност. Идваше в Долината за трети път и преди да влезе в тунела, отново я обхвана безпокойство.

Тесният проход миришеше на мухъл и вкиснало, сякаш някой леопард току-що е излязъл от леговището си. Фенерчето хвърляше тънък, треперлив лъч по грубо изсечените стени. След малко тунелът се разшири и Мартина разбра, че е стигнала до недрата на планината. Катереше се по стръмните, обрасли с мъх стъпала към пещерата и се ядосваше, че не се сети да предпази някак дънките си от калта, можеше да ги увие с пликчета за боклук например. За екскурзията имаше само два чифта панталони…

Малко преди да стигне пещерата, Мартина угаси фенерчето. Когато дойде тук за пръв път, колонията от прилепи, които висяха с прибрани крила от тавана, се разлетяха и се оплетоха в косата й. Този път, за щастие, бяха спокойни.

Пред очите й се откри Стаята на спомените. Така наричаха пещерата още от древни времена. Мартина светна фенерчето и влезе в пещерата. Харесваше й плътният, тежък въздух. Сякаш в молекулите му бяха запечатани генетичните кодове на минали поколения. Множество пещерни рисунки показваха живота и спомените на изгубено племе бушмени^[1], или както го наричаха, сан. Пред очите й оживяха стада диви животни и мъже с лъкове и стрели в червено, черно и охра. Цветовете бяха толкова ярки, сякаш бяха нарисувани вчера. Мартина се почувства горда, че може да ги види.

Приближи се до рисунките на белия жираф. Бяха минали месеци, откак ги видя за последно, но ги носеше в себе си, сякаш са гравирани в сърцето й. Бяха три рисунки, но само на едната имаше дете, яздещо бял жираф. Художникът бушмен много точно бе пресътворил неповторимата козина на Джеми. Блестеше също като истинска.

В мислите си Мартина толкова пъти се връщаше към пещерата, че отначало не забеляза разликата в образите. Постепенно осъзна какво виждат очите й — имаше две нови рисунки!

Замисли се дали е възможно да ги е пропуснала преди, но реши, че не би могло да стане. Вярно е, че новите рисунки бяха зад един камък с форма на пирамида, но тя два пъти, продължително и отблизо, разглежда всички рисунки. Втория път дори бяха с Грейс и тя също не ги забеляза. Или пък…

„Отговорите са тук, на тези стени — каза тогава сангома, — но само времето и опитът ще ти дадат очи, с които да ги видиш.“

Мартина докосна скалата и почувства странната й енергия. Камъкът беше мокър, светлината на фенерчето проблесна по струйка вода, стичаща се от една пукнатина. Дали пък рисунките не са били покрити от фин прах, а сега дъждовната вода да го е отмила, разкривайки образите отдолу? Не че не е възможно, но на Мартина не й се вярваше. По-скоро Грейс е права: само времето и опитът щяха да й позволят да види каквото трябва да види.

На първата рисунка бяха изобразени двайсет и един делфина, налягали един до друг на брега. От ухото на единия се стичаше кръв. Втората рисунка беше по-стилизирана — обръчи от делфини, повече от сто на брой, обградени от акули. Но в средата имаше още нещо. Мартина вдигна фенерчето и се приведе, за да го види отблизо. Беше човек. Беше тя, заобиколена от делфини и акули!

Сърцето й подскочи. Съдбата, която дедите й бяха предсказали или самите те бяха предначертали, отново я носеше като лист по течението. Мартина се зачуди дали е възможно да избяга от предопределеното. Опитът на родителите й да го направят завърши катастрофално, но може би тя ще успее. Да, ще отиде на екскурзията, но каквото и да става, няма да плува и въобще няма да припари до водата. Акулите едва ли ще превземат кораба на абордаж…

В същия момент фенерът изпращя и премигна. Мартина се стресна и побягна. Съвсем забрави за прилепите и бързо се спусна по каменните стъпала, а лъчът на фенера се мяташе и разбуждаше заспалите пещерни обитатели. Силуетите им проблясваха по каменните стени като вампирски тапети, гневните им писъци прераснаха в същинска какофония заради ехото и я преследваха чак до края на тунела.

Когато Мартина се върна в Тайната долина, Джеми долови тревогата й. Едва не скочи още преди да се е качила на гърба му и момичето замалко да падне, докато белият жираф прескачаше кривото дърво. Мартина за първи път осъзна, че когато язди Джеми, всъщност не го владее, а разчита само на връзката помежду им, на доверието и добрата му воля. Ако нещо в него се преобърне, щеше да бъде катастрофално. Но това няма да стане, твърдо си каза тя и се приведе напред, загледана в тъмните фигури на стадо биволи.

Когато белият жираф най-после спря рязко при дърветата край езерото, Мартина се пусна на земята и го прегърна. Шията му беше влажна от пот. Джеми наведе глава и издаде познатия странен мелодичен звук. Мартина се опита да му обясни, че заминава за кратко, но постоянно ще мисли за него, че го обича с цялото си сърце.

Заключи портите на резервата и се затича през манговите дървета и уханните гардении. Стигна до задния вход на къщата и тишината странно я обгърна. Може би защото нервите й бяха опънати от дивото препускане, но Мартина се изпълни с мрачно предчувствие. В кухнята още се усещаше лек мирис на печено пиле, лунната светлина падаше на снопове по пода, покрит с плочки. Мартина мина край вратата на баба си и се качи по дървените стълби, при всяко изскърцване сърцето й подскачаше. Когато стигна в стаята си, не светна лампата, отпусна се на леглото и въздъхна.

Тъкмо си развързваше обувките, когато усети, че не е сама. Чу сподавено покашляне. Мартина скочи уплашено на крака. На плетения стол седеше призрачен силует!