Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (22)

22.

В интерес на истината, Джейк даде всичко от себе си през безкрайната нощ. Беше толкова студено, а мокренето на делфините — така уморително, че през повечето време Мартина не беше сигурна дали е будна, дали спи, или халюцинира. Тревожеше се, че непривичното напрежение може да увреди бъбреците, черните дробове и сърцата на делфините и затова насочи лечителските си сили, колкото и малко да бяха, към тези органи. Всеки час минаваше от делфин на делфин в осветения от огъня мрак и прекарваше ръце по корема му толкова леко, че дори Бен не забеляза.

За да се разсее от болката в мускулите, от която скоро щеше да закрещи, Мартина мислено се пренесе в Савубона. В сърцето й зееше рана с формата на жираф — на нейния Джеми. Зачуди се какво ли прави той сега, дали и тя му липсва, както той на нея. Питаше се дали някога отново ще може да го язди към възвишението в резервата в звездна нощ, както бе правила, преди Гуин Томас да й забрани да язди след залез. Да лежи с глава на раменете му и с крака върху гърба му и да съзерцава Марс, Южния кръст и Млечния път. В тези нощи се чувстваше като обгърната от Африка, сякаш духът на заобикалящата я природа мяташе топъл плащ върху раменете й.

Липсваха й мъдростта на Грейс и силният като барабан смях на Тендай, липсваха й вечерите с Гуин Томас. Понякога баба й беше изтощена от тежкия ден в резервата и след вечеря двете просто седяха мълчаливо, заслушани в радиото, или с книга в ръка. Друг път Гуин разказваше на Мартина за историята на Южна Африка: за реки, почервенели от кръвта на прободени от копия зулуси и вортрекери — първите бели заселници; за епични пътувания с волски коли, по време на които хората боледували от малария и други тропически болести; за цели племена, затрити заради прищевките на европейски политици; за мъже, изгубили разсъдъка си заради ненаситната алчност за злато и диаманти.

Говореше за родителите й. Тези разкази Мартина обичаше най-много. „Англичанинът Дейвид Алън пристигнал в Кейптаун на конференция. Майка ти разбрала, че той е мъжът за нея, когато го видяла как се хвърля в буйна река, за да спаси бебе маймунка, вкопчило се в една скала“, разказваше Гуин Томас с усмивка.

И за двамата това било любов от пръв поглед. Три месеца, след като Дейвид излязъл вир-вода от реката с маймунчето в ръце, с Вероника се венчали в резервата и докторът англичанин се преместил да живее в Южна Африка с любимата си жена. Намерил си работа в известна болница и бъдещето изглеждало безоблачно и щастливо.

Докато съдбата не се намесила. Или по-точно, докато Грейс не казала на Вероника, че бебето й, родено на Нова година, година след сватбата, има дарба, свързана с животните. Сангома я предупредила, че тази дарба носи със себе си и тежка отговорност, както и че нищо не може да промени съдбата на Мартина. Тези думи преобърнали всичко.

— Мартина… Мартина!

Мартина трепна. Нейтън стоеше пред нея.

— Върви да си починеш — каза той, — струва ми се, че имаш нужда.

* * *

Накрая акцията по спасяването на делфините завърши. Малко преди четири и половина през нощта приливът настъпи и пенестите вълни докоснаха делфините, които вече бяха останали без капка сила, също както и грижещите се за тях деца. Сякаш мина цяла вечност, докато нивото на водата се покачи достатъчно, та да повдигне делфините от пясъка. Момичетата и момчетата вече не бяха в състояние да направят каквото и да било, освен да ги насърчават да отплуват.

Делфините се размърдаха отначало предпазливо, после все по-гъвкаво и бързо. Гърдите на Мартина се бяха стегнали от вълнение, докато ги гледаше, особено когато Танцуващия лъч се завъртя и изцъка за поздрав, преди да се отдалечи.

— Успяхме! — провикна се Джейк.

Всички се прегърнаха и въпреки мокротата и студа, тази прегръдка се стори някак особено топла на Мартина. После избухнаха в истеричен смях.

— Това беше — заяви Луси, — официално излизам в почивка. Отказвам да си мръдна пръста, докато не напуснем острова, ако ще да останем и цяла година.

— А каква е разликата от друг път? — попита жлъчно Клавдий и дори самата Луси не се сдържа и се засмя.

— О, не! — възкликна Шерилин.

Нейтън простена.

— Какво става? — попита Мартина, изправи се и премигна срещу слънцето. Мини беше на ръба на водата и видимо възнамеряваше отново да излезе на сушата.

Мартина се разстрои. Отново почувства смазващата сила на страданието на делфините от изминалата нощ.

— Може би е изгубила воля за живот от шока. Случва се с някои делфини. Колкото и пъти да се връщат в морето, все се опитват да избягат от него.

— Хайде, хора — уморено рече Клавдий, — обратно на работа.

— Не мога — изхленчи Луси, — просто не мога.

— Вдигай си мързеливия задник и идвай да помагаш! — за всеобщо учудване нареди Шерилин, а Луси безропотно се подчини.

Три пъти избутваха Мини в морето и три пъти делфинът излизаше пак на сушата. Накрая силите им наистина се изчерпаха. Изтощението си каза думата.

Мини за последен път излезе на брега. Мартина отиде, седна до нея и се опита да я утеши в последните й мигове.

— Не искаш ли вече да бъдеш в океана с приятелите си? — попита тя съкрушено.

Докато я галеше по главата, Мартина изведнъж забеляза нещо в устата й. Внимателно го извади: беше парче кабел.

Ръцете й се разтрепериха. Извика Бен и той на мига се озова до нея. Взе кабела и внимателно го огледа; после и двамата се взряха в Мини. Бабата делфин беше затворила клепачи и въздъхна дълбоко.

— Не, Мини, не ти давам да умираш! — изхлипа Мартина, но беше твърде късно.

Шерилин се приближи и се опита да я успокои, но Мартина беше неутешима. Някой или нещо беше убило Мини и Мартина нямаше да намери покой, докато не разбере кой го е сторил.

— Мисля, че си прав — тихо каза тя на Бен, когато Шерилин се отдалечи и се заговори с другите. — Има причина хората да избягват този остров. Или е прокълнат, или е защитен, или има някаква тайна. Има му нещо на това място. И какви са тези кабели?

— Не знам — отвърна Бен, — но знам, че няма да можем да открием отговора сами.