Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (12)

12.

Мартина се събуди от лекото плискане на вълните и от слънчевите лъчи, които галеха кожата й. Топлината се разливаше по тялото й като мед. Опита да отвори очи, но миглите й бяха залепнали от изсъхналата сол. Първо видя плажа и разхвърляните купчини дрехи и спасителни жилетки. После от една купчинка се дочу хъркане. Клавдий! Мартина не можа да повярва. Нима не преживя достатъчно? Какво толкова е сторила, че да заслужи да се окаже на самотен остров с Клавдий?!

Видя и Шерилин, легнала по гръб в розовата си пижама. Момичето спеше с отворена уста. Пухкавият й халат на точки го нямаше. От лявата й страна беше Джейк Емъри, свил атлетичното си тяло като бебе в утробата на майка си, а отдясно — Луси ван Херден. Русата й коса беше разпиляна по пясъка и голям розов рак си беше устроил гнездо в нея. Мартина се зачуди дали да не го махне, но не намери сили. По-натам лежеше проснато едно африканско момче. Погледът й не бе достатъчно ясен, за да е сигурна, но й се струваше, че е Нейтън Ниати. И той спеше. Очите й се преместиха върху последната купчинка дрехи и видя, че наистина са само дрехи.

Бен! Къде е Бен?

Ужасът от предишната нощ я връхлетя отново и изцеди и последните й сили. Мартина се изправи и се олюля. Плажът под краката й се люшкаше като палуба на кораб. Постепенно се опомни и направи няколко крачки, потръпвайки от болка в мускулите. Устните й бяха напукани и подути, изпитваше непоносима жажда. Дънките и якето й бяха още влажни, а косата й — пълна с пясък. Червата й куркаха. Мечтаеше си за душ, чаша кафе и няколко от Албертовите рула с бекон и пържен банан!

Бен! Трябва да намери Бен!

Тръгна напосоки по плажа. Едва тогава умът й се проясни и тя се огледа наоколо. Плажът бе покрит с най-белия пясък, който е виждала, макар че утринните лъчи му придаваха розов оттенък. Беше толкова чист, че скърцаше под краката. По дългата ивица на залива се редяха палмови дръвчета, а тюркоазното море прозираше като чаша вода. Мартина видя големи морски звезди по дъното. От далечината се чуваше приглушен тътен на вълни, но морето в залива беше като огледало, явно край залива имаше коралов риф.

Мартина погледна към острова. Пред очите й се издигаха пясъчни дюни като планини, обрасли с ниска суха трева. На най-високата точка на острова стърчеше фар. Нямаше видими признаци на човешко присъствие, но наличието на фар бе успокоително. Мартина смътно си спомни, че през нощта видя жълтия лъч от кулата. Ако има работещ фар, трябва да има и пазач!

Мартина стигна до края на плажа, но от Бен нямаше и следа. Вдигна поглед към пясъчния Еверест и се помъчи да събере смелост да се върне при другите корабокрушенци и да ги помоли да организират търсене. В същия момент Бен се спусна откъм върха на дюната. Черната му коса беше мокра и лъщеше. Дънките му се бяха превърнали в оръфани къси панталони. Гол до кръста, изглеждаше по-слаб от всякога, но ръцете му бяха силни, а мускулите по гърдите и корема ясно изпъкваха. С карамелената си кожа приличаше на туземец — все едно тук беше родният му дом.

— Закуска! — извика той на Мартина щом я видя, и посочи с брадичка зелените кокосови орехи, които носеше в ръцете си. Плъзна се и ги стовари в нозете й. — Има само един проблем: не успях да ги обеля. Много са твърди и мъхнати, безполезно е да ги удряш в камък.

Мартина изгуби дар слово от изумление — появата му и най-вече начинът, по който изглежда и говори — сякаш е на почивка, а не е изтощен корабокрушенец. Лицето на Бен се напрегна и той трябваше да я попита два пъти дали е добре, докато Мартина успее да отговори:

— Аз имам нож… може би с него ще успеем да ги обелим…

Сега беше ред на Бен да се изуми. Той осъзна, че приятелката му не само продължава да носи странното пакетче, но и че това всъщност е комплект за оцеляване. С широко отворени очи видя как Мартина изсипва съдържанието на комплекта и му показва кибрит, швейцарско ножче, рибарска корда, компас и отварите на Грейс. Всичко беше чисто и сухо във водоустойчивия пакет, само листенцата от цветето бяха повехнали. Бен не можа да повярва, че ги е носила по целия път от Кейптаун.

— Тези листенца важни ли са? Може би ще успеем да ги спасим.

— С какво? С кокосово мляко ли?

Бен се засмя. Обели един орех и след като изряза малки дупчици в горната му част, го подаде на Мартина.

— Изпий го и ще ти покажа.

Мартина не бе пила нещо по-вкусно, въпреки че течността изобщо нямаше кокосовия вкус, който очакваше, и беше доста неприятна и възкисела. И все пак подейства като балсам на напуканите й устни и пресъхналото й гърло. Когато изпи течността, счупи кафявата черупка в една скала и хапна от влажната сладникава сърцевина на ореха. Усети как с всяка хапка енергията се завръща в ръцете и краката й.

Бен гризеше своя орех и същевременно белеше останалите. Мартина се зачуди как е успял да се измие толкова добре в морето. Направо я беше срам от себе си. Солената й коса се беше сплъстила като пънкарски гребен и със сигурност миришеше като престояла моруна. Изпита облекчение, когато момчето остави орехите на сянка и каза, че трябва да й покаже нещо. Мартина го последва по пясъчната дюна, макар да не й бе лесно, пясъкът потъваше под краката й, а мускулите й я заболяха още повече.

От другата страна на дюната почвата бе по-твърда. Бен я поведе през горичка от палми и дървета, увити в пълзящи тропически растения. Момчето кипеше от въодушевление, което Мартина изобщо не споделяше. Тътреше се след него, останала без дъх, главата я болеше. През листата се показваха шарени птици, но тя почти не ги забеляза. Спомни си разказите на Алберто за змиите по мозамбикските острови.

— Бен, не разбирам защо си толкова весел — не издържа тя. — През нощта едва не загинахме, а сега сме захвърлени на остров сред Индийския океан. Това е истинско бедствие, а ти се държиш така, сякаш сме на почивка…

— Щастлив съм, защото тази сутрин сме живи — отвърна той. — Щастлив съм, защото делфините ни спасиха, което е чудо, и защото вече намерих две от нещата, които ще ни помогнат да оцелеем. И аз бих предпочел да закусвам на кораба, но каквото и да се случи, ще е приключение. Истинско приключение!

— Каза, че сме намерили две от нещата, които ще ни помогнат да оцелеем. Едното е храна. А другото?

Стигнаха до края на горичката. Бен се отдръпна настрани. Пред тях се откри малко езерце, заобиколено с тръстики.

— Ето това — рече той.

— Това наистина ли е…? — Мартина не довърши изречението си от страх гледката да не се окаже мираж.

— Чиста вода ли? Е, не точно, но поне е прясна. За всеки случай, ако искаш да пиеш, си напълни една кратунка през кърпичката. Иначе водата става за пиене и е достатъчно чиста, за да се изкъпеш. Но внимавай — в Мозамбик живеят доста сладководни крокодили и това е чудесно местенце за тях.

Мартина нямаше търпение да пийне вода и да се изкъпе, беше готова да скочи с дрехите, но реши, че чистотата не е най-важното сега. Стигаха й премеждията с акули и не искаше нови кошмари с крокодили.

— Достатъчно киснах във водата — рече тя, но млъкна, като видя как Бен си стиска носа. — Е, добре, схванах намека, но ако ме нападне крокодил, ти ще отговаряш пред баба ми.

Едва сега се сети, че беше толкова заета да търси Бен и да мисли за глада и главоболието си и не й мина през ума, че може никога вече да не види баба си или Джеми. Сърцето й се сви, като осъзна, че последният спомен на Гуен Томас за нея може да е караницата им и че Джеми никога няма да разбере какво се е случило. Ще реши, че го е изоставила…

Бен видя мъката по лицето й и стана сериозен.

— Слушай, ако има начин да се измъкнем от този остров, ще го намерим, обещавам. Пак ще видиш баба си и Джеми, а аз ще видя мама и татко. Но имам чувството, че делфините нарочно ни доведоха тук. Трябва да разберем защо.