Лорън Сейнт Джон
Песента на делфините (32)

32.

Мартина щеше винаги да помни мига, в който видя белия жираф да я чака край водоема. Толкова пъти го бе преживявала в мислите си през последните две седмици!

Трудно можеше да се каже кой от двамата е по-развълнуван. Джеми се затича весело към нея като пони, наведе сребристата си шия и издаде странния мелодичен звук. Мартина не можеше да спре да го гали по копринената козина, да го кори, че не се е хранил добре, и да се опитва да му обясни за бурята и делфините и как мислеше за него всеки миг. После се качи на гърба му и отново се сляха в едно.

Щом къщата се изгуби от погледа й, Мартина пришпори Джеми в галоп през златната савана. Обикновено внимаваше денем да не язди твърде бързо, за да не я види баба й, но този следобед имаше мисия. И дори ръмжащата лъвица, събудила се от дрямката си под зимното слънце, не можеше да я отклони.

Когато стигна до дърветата и пустата поляна, Джеми спря, а Мартина се огледа внимателно да не би наоколо да дебнат любопитни очи. Ходенето в Тайната долина бе другото нещо, което се зарече да не прави денем, но нямаше как. След като минаха през трънливата завеса, преграждаща цепнатината, тя слезе от шията на жирафа като по водна пързалка, включи фенера си и се втурна през тунела. Забави ход и мина на пръсти само през антрето, където спяха прилепите.

Беше сигурна, че ще открие Грейс в Стаята на спомените, и точно така стана. Сангома седеше на един плосък камък, облечена в традиционна зулуска рокля, и пиеше ройбос от манерката си. Когато Мартина влетя вътре, сангома нададе радостен вик и я прегърна в силните си обятия.

— Станала си кожа и кости — рече Грейс, когато най-после я пусна. — Какво си яла на онзи остров? Сигурна съм, че си сънувала хубавите манджи на Грейс.

— О, Грейс — разсмя се Мартина, още не можеше да си поеме дъх след смазващата прегръдка, — не само твоите ястия ми липсваха. Когато се озовах сам-сама на острова, имах чувството, че съм разочаровала целия свят заради всички глупави неща, които казах и направих. Тогава така ми се искаше ти да си там, да ме прегърнеш, да ми кажеш нещо мъдро и да ме успокоиш.

Очите на Грейс блестяха, но не каза нищо. Тя потупа каменната пейка до себе си и наля на Мартина чаша ройбос. Седяха и отпиваха червения чай на светлината на фенерите си, заобиколени от сияещите медни сцени от древния живот на бушмените.

След малко Мартина каза:

— Знаеше, че ще се върна, нали?

Грейс се усмихна и оголи розовите си венци.

— Естествено, че знаех, детето ми. И казах на баба ти, че всичко ще е наред, но тя не ми повярва, дори когато й напомних, че костите не лъжат. Казах й, че делфините няма да позволят да ти се случи нищо лошо.

— Но откъде знаеше? Откъде знаеше за делфините? Ако бях разбрала какво имаш предвид с „оградата на кораба“, изобщо нямаше да се озовем в морето.

Сангома само се засмя и смени темата.

— Онова момче, Клавдий, дойде при мен вчера.

Мартина зяпна от изненада.

— Клавдий? Защо? Какво иска?

Изобщо не можеше да си представи как Клавдий е успял да открие Грейс. И не само я беше открил, но и я беше впечатлил с великолепен букет цветя за благодарност, че е дала на Мартина растението, което спаси живота му.

— А аз му викам — кое, онова грозното ли? Кой да знае, че ще има полза от него! То ме преследва от години. Всеки път, като го изровя от градината, то пак пораства. Колко пъти ми се е искало да го хвърля на боклука, обаче ме беше страх, че духът на баба ми няма да остане доволен. А после реших: я да го дам на Мартина, току-виж го изгубила в морето.

— Ти сериозно ли? — Мартина помисли, че Грейс се шегува. — Баба ти от Карибите ли ти го е дала? И ти не си и подозирала, че едно от децата ще има нужда от сока му, за да оживее?

— Дете — топло каза Грейс, — това е твоята съдба. Ти имаш своята дарба. А и аз не бях с теб на острова.

Мартина едва сподави въздишката си. Знаеше, че никога няма да получи отговори на въпросите си. И колкото да не й се иска, трябва да се примири с това.

— Как ти се стори Клавдий? — попита тя и се усмихна, като си представи как Клавдий, чист и спретнат, облечен в най-хубавите си дрехи, седи сред цвърчащите пилета в дневната на Грейс.

— Добро момче е — рече Грейс, — преди е избрал грешния път, но се е поучил и ако запомни, че в този живот парите не са всичко, ще стане чудесен млад мъж.

Мартина се изправи и отиде да разгледа двете рисунки, на които се виждаше океанът. Чувстваше се странно, като знаеше, че предсказанията са се изпълнили. Картините бяха забележително точни. Дори акулите не бяха произволно нарисувани, а точно онези китоакули с жълти и бели шарки.

— Знаеш ли, Грейс — каза тя замислено, — бушмените, сан, предците или който е нарисувал тези картини, е видял всичко така, както ще се случи. Знаели са дори, че на сушата ще излязат точно двайсет и един делфина, и че ще бъдем заобиколени от точно тези акули и повече от сто делфина, подредени в кръг. Само едно са сбъркали: на Острова на смъртта бяхме двама — аз и моят приятел Бен. На тази рисунка в морето трябва да има двама души, а е само един.

— Сигурна ли си, детето ми? Я погледни по-внимателно.

Мартина се приближи, но пак видя само един човек. После забеляза лъскава люспа на скалата, приличаше на слюда, точно в центъра на рисунката. Махна я и отдолу се появи вторият човек.

Кръвта на Мартина изстина. Колкото и да обича пещерата, побиха я тръпки при мисълта, че някой преди векове е предсказал бъдещето й в такива подробности. Още преди да опознае Бен, когато се чувстваше толкова самотна в училище, Грейс й каза, че ще намери приятеля си на последното място, на което потърси. И така стана. Може би самият Бен беше част от пророчеството. Може би всичко е свързано и дори приятелството им е предопределено.

— Страшничко е — каза Мартина. — Мислиш ли, че вторият човек винаги е бил на рисунката или… Знам, че звучи странно, но дали е възможно да се е появил сега, по силата на някаква бушменска магия?

Грейс се усмихна загадъчно.

— Казах ти вече, детето ми — всичко е написано, но само времето и опитът ще ти дадат очи да го видиш.