Марко Поло
Милионът (55)

55. Религията на татарите

Татарите имат един бог, който се казва Натигай^[1]. Вярват, че това божество закриля децата им, стадата и пасбищата, затова много го почитат и във всеки дом има негово изображение. На този бог, на съпругата и децата му правят фигури от плъст и плат; съпругата на бога поставят от лявата му страна, а децата — отпред. Когато седнат да ядат, първо се молят пред тези изображения и поднасят към устата им парченца тлъсто месо, после вземат от чорбата и я хвърлят навън през вратата. Това означава, че боговете са получили своята част от храната. Едва след това започват да ядат и да пият. Пият кобилешко мляко, приготвено така, че прилича на бяло вино; на вкус е добро и те го наричат кемис^[2].

Татарите се обличат по следния начин: богатите хора с копринени платове и скъпи зибелинови, хермелинови, лисичи, катеричи и други кожи. Доспехите им са пищни, а оръжието им се състои от лъкове, саби и боздугани, но най-вече използуват лъка, защото са отлични стрелци. Вместо брони навличат елеци от бизонски гьон или други яки кожи.

Татарите са опитни и смели в боя. Повече от всеки друг народ могат да понасят несгоди и лишения. Ако се наложи, могат да потеглят на поход без хранителни припаси и са в състояние да се изхранят в продължение на цял месец с малко кобилешко мляко и дивеча, който ударят. Конете им пасат всякаква трева, така че няма нужда да носят със себе си сено или зоб. Те са кротки и послушни животни, издръжливи на най-тежки изпитания.

Татарите са твърди хора, които се задоволяват с много малко; живеят дълго и изглеждат нарочно пригодени да завладяват земи и царства. Войската им е организирана така: князът, който командва войска от сто хиляди конници, поставя един офицер на всеки хиляда бойци и друг — на всеки десет хиляди. Така князът, който командва сто хиляди души, дава заповеди само на десет офицери, а офицерът, който командва десет хиляди души, разговаря само с десетимата си подчинени.

Когато войската е на поход през планините или долините, винаги пред нея върви авангард от двеста души, които разузнават местността; още толкова души вървят зад нея като ариергард и по фланговете й — по този начин войската никога не може да бъде нападната изневиделица.

Щом тръгнат на дълъг поход, войниците носят със себе си мехове с мляко и малък тиган за печене на месо. Всеки разполага с малка шатра, за да се пази от дъжда. Ако се наложи, яздят непрекъснато по десет дни, без да ядат топла храна, като се хранят от кръвта на своите коне, която изсмукват с устни от една вена на животното. Носят със себе си и сгъстено мляко, което пият, след като го разредят с вода.

В боя изтребват неприятеля, било като го нападат, било като отстъпват; наистина, докато те отстъпват, изпращат непрекъснато стрели, а конете им могат, докато тичат, изведнъж да се извърнат в обратна посока като кучета. Когато, преследвайки ги, неприятелите смятат, че са ги сразили, изведнъж татарите ги помитат, защото конете на врага падат, пронизани от стрелите им. Като видят, че конете на врага са повалени, татарите се обръщат и минават в атака. Благодарение на тази тактика те винаги побеждават.

Всичко, което ви разказах, е характерно за истинските татари^[3], но има други, кръстосани с чужди народи, които живеят в Катай^[4], и макар да са запазили нравите и обичаите на монголите, са изоставили религията на предците си. Други пък живеят още по на изток и следват обичаите на арабите.

Правосъдието се раздава по този начин: ако някой е откраднал вещ с малка стойност, не го осъждат на смърт, а го налагат с тояга: седем, дванадесет, двадесет и четири, до сто и седем удара в зависимост от степента на провинението. Ако обаче някой е откраднал толкова много, че трябва да му се наложи смъртно наказание, отсичат главата му със сабя. Но ако е съгласен да заплати деветорно стойността на откраднатото, може да спаси живота си.

Стадата не се охраняват от пазачи, но ги дамгосват така, че оня, който намери заблудилото се животно, познава господаря му по дамгата. Овцете и малките животни обаче имат пазачи. Говедата им са едри и тлъсти.

Сега ще разкажа за един особен обичай у татарите: сключването на браковете между умрели деца.

Родители, чийто син е умрял още като малък, когато дойде времето, в което биха го оженили, търсят други родители, които имат умряла дъщеря като малка, и сключват брачен съюз, като дават умрялото момиче за невеста на умрялото момче. Този съюз скрепяват с фигури от хартия, които изгарят; щом видят дима да се издига нагоре, казват, че хартията е отишла на онзи свят, където са децата им и където те ще станат съпруг и съпруга. След това устройват голям сватбен пир с много гозби и напитки, защото вярват, че и децата им се радват на трапезата. После на листове хартия рисуват птици, коне, бизони, оръжия и други неща, които също изгарят, защото мислят, че нещата ще стигнат до техните мъртъвци. След тази церемония двете семейства остават помежду си като роднини и приятели, сякаш децата им са живи.

Разказах обичаите и навиците на татарите, но още не съм разказал необикновените неща за Великия хан и неговия двор. Това ще сторя по-нататък, когато му дойде времето.

Сега да се върнем на голямата равнина, до която бяхме стигнали, когато започнах да говоря за татарите.