Марко Поло
Милионът (140)

140. Остров Сейлан

Както вече разказах, Сейлан^[1] е голям остров, на който има висока и стръмна планина. За да я изкачат, хората си служат с вериги, които висят по стръмнините, и захващайки се за тях, успяват да стигнат до върха й. Мюсюлманите казват, че на върха на тази планина се намира гробът на нашия праотец Адам, а будистите казват, че там е гробът на Сагамони Буркан^[2].

Този Сагамони е бил първият човек, когото индийците са почитали като бог, защото са го смятали за най-мъдрия и добър измежду тях, поради което го провъзгласили за светец. Бил син на богат и силен цар, но бил толкова мъдър, че не проявил никакъв интерес към суетите на света. Когато царят забелязал стремленията на сина си, изпитал голямо огорчение, пратил да го повикат, обещал му всякакви богатства, казал му, че е готов да слезе от престола и да го направи веднага цар, но синът отговорил, че не желае нищо от всичко това. Като чул тези думи, царят едва не умрял от мъка, защото нямал други синове, на които да остави царството. Тогава си наумил да се опита да върне сина си към обществения и светския живот. Пратил го да живее в голям и разкошен дворец, заобиколен от триста красиви девойки, които трябвало да му бъдат в услуга за всичко, ден и нощ, на трапезата и в леглото. Момичетата му пеели, танцували край него, свирели му, опитвали се по всякакъв начин да го развличат и разсейват, както царят им бил заповядал. Но младежът оставал безразличен и не вършел нищо, което можело да бъде грях, продължавайки да живее непорочно според религиозните начала.

Много години прекарал така в двореца, без да види болен или мъртъв човек.

Един ден царят, неговият баща, поискал да излязат заедно да пояздят из полето, където видели да носят един умрял към гроба и много хора, дошли за погребението. Младежът попитал бащата: „Кой е този?“ А царят отговорил: „Умрял човек, синко“. Изненадан и смутен, младежът продължил: „Всички ли хора умират?“. „Да, сине“ — отговорил бащата. Младият принц не отвърнал нищо повече и останал замислен.

По-нататък срещнали из пътя си старец, който не можел да върви и бил загубил всичките си зъби.

Когато младежът се завърнал в двореца, казал, че не желае да живее в толкова тъжен свят, където се умира и се остарява дотам, че човек не може да се движи без чужда помощ, затова заявил, че иска да търси Оногова, който не умира и не остарява, Оногова, който ни е създал, за да посвети на него живота си и да му служи.

Веднага напуснал двореца и дошъл на тази планина, която е различна от всички останали, и тук прекарал живота си в святост. Ако е бил кръстен християнин, сигурно би станал един от големите светци, които поставяме редом до нашия бог Исус Христос.

Когато умрял, бил отнесен при баща си, царя, който изпитал голяма болка и веднага заповядал да му се издигне златна статуя по негово подобие, украсена със скъпоценни камъни; заповядал да известят на всички народи от царството му за смъртта на сина му, за да бъде почитан като бог. Казал, че синът му бил умрял осемдесет и четири пъти. Първия път, когато умрял, се бил преродил като вол, после умрял втори път и се преродил като куче и така осемдесет и четири пъти, прераждайки се като кон, птица и други животни, докато накрая се преродил за последен път като бог.

Следовниците му го почитат като най-велико божество. Той бил първият от боговете на тази религия и от него произлезли останалите.

За всичко това ми разказаха в остров Сейлан, в Индия.

Вярващите идват тук на поклонение от най-далечни места, тъй както християните отиват в светилището Сантяго ди Компостела. Мюсюлманите също посещават планината, защото твърдят, че там е гробът на Адам, но светите писания ни казват, че гробът му е другаде.

Когато разказали на Великия хан, че в тази планина било погребано тялото на Адам, а впоследствие били намерени два негови зъба и паницата, в която се хранел, императорът пожелал да има тези реликви и пратил посланици при царя на Сейлан да молят да му ги даде. Царят на Сейлан веднага му ги подарил. Паницата била от бял и червен порфир.

Посланиците се завърнали при Великия хан с паницата и двата големи кътни зъба.

Щом Великият хан научил, че посланиците наближават града, заповядал всички граждани и монаси да излязат и да посрещнат реликвите, защото вярвал, че наистина са принадлежали на Адам. Тези неща се случили през 1284 г. След това реликвите били приети в Камбалук^[3] тържествено. Някъде било записано, че паницата била чудотворна: поставена в нея храна за един човек тутакси нараствала дотам, че да засити петима. Великият хан опитал и установил, че било истина.

Сега чуйте разказа за град Каил.