Ричард Монтанари
Момичета с броеници (85)

Епилог

31 май, 11:05 ч.

Денят на падналите във войните донесе прежурящо слънце на долината Делауеър. Небето бе безоблачно и синьо; колите, паркирани по улиците около гробището „Холи Крос“ бяха лъснати и подготвени за летния сезон. В предните им стъкла се отразяваха слънчеви лъчи от твърдо злато.

Мъжете бяха по пъстри спортни пуловери и сиво-кафяви панталони; дядовците бяха костюмирани. Жените носеха летни рокли с тънки презрамки и еспадрили „Дж. С. Пени“ във всички цветове на дъгата.

Джесика коленичи и положи цветята върху гроба на брат си Майкъл. Забучи малкото знаменце до надгробната плоча. Огледа цялото гробище; и други семейства забождаха флагчета. Някои от по-възрастните мъже козируваха. Лъщяха инвалидни колички с техните обитатели, унесени в дълбоките си лични спомени. Както ставаше винаги на този ден, семействата на загиналите военнослужещи — мъже и жени — се намираха едно друго сред трептящото зелено море, погледите им се срещаха и споделяха скръбта.

След няколко минути и Джесика щеше да се присъедини към баща си пред надгробната плоча на майка й, после щяха да се отправят бавно към колата. Така правеха в нейното семейство. Скърбяха поотделно.

Обърна се и погледна към пътя.

Винсънт стоеше облегнат на черокито. Не си падаше по ходенето на гробища, но в това нямаше нищо страшно. Още не се бяха оправили, може би никога нямаше да успеят, но през последните няколко седмици той й се струваше, че е нов човек.

Джесика произнесе една молитва наум и тръгна между надгробните камъни.

— Как е? — попита я Винсънт. И двамата погледнаха към Питър. Запазил бе мощните си рамене, нищо, че беше вече на шейсет и две.

— Като скала е — отвърна Джесика.

Винсънт нежно улови ръката й:

— А ние как сме?

Джесика изгледа съпруга си. И съзря потопен в скръб мъж — мъж, повлякъл ярема на провала: не спазил брачната клетва, не опазил жена си и дъщеря си. В дома на Винсънт Балзано бе влязъл един луд, бе застрашил семейството му, а него го нямаше. Това е оня специален кът от ада, който е запазен за ченгетата.

— Не знам — отвърна тя. — Но се радвам, че си с нас.

Винсънт се усмихна и задържа ръката й. Джесика не я дръпна.

Бяха се споразумели да се обърнат към консултант по брачните въпроси; първото им посещение предстоеше след няколко дни. Тя все още не се чувстваше готова да сподели отново брачното ложе, нито пък живота си с Винсънт, но поне щяха да направят първата крачка. И ако им е писано да се преборят с бурята, ще успеят.

Софи бе набрала цветя от градината им и сега методично ги разпределяше върху гробовете. И понеже не можа да облече специалната светложълта рокля от „Лорд енд Тейлър“ за Великден, комай бе решена да я носи всяка неделя и за всеки празник, докато й умалее. Дано да не стане толкова скоро.

Докато Питър вървеше обратно към колата, иззад един надгробен камък изскочи катеричка. Софи се засмя звънко и хукна да я гони с блеснала на слънцето жълта рокличка и кестеняви къдрици.

Изглежда си бе възвърнала веселия нрав.

Това може би й стигаше.

Преди пет дни бяха извадили Кевин Бърн от интензивното отделение на болницата към Пенсилванския университет. Изстреляният от Андрю Чейс куршум бе заседнал в окципиталния лоб на Бърн, само на милиметри от продълговатия мозък. След продължила над дванайсет часа мозъчно-черепна операция, бе останал в кома и досега.

Лекарите твърдяха, че съществените му признаци са много добри, но споделяха и опасението, че колкото по-дълго останеше в безсъзнание, толкова по-слаба ставаше вероятността да излезе някога от него.

Джесика се срещна с Дона и Колийн Бърн у дома си няколко дни след случая. Създадоха се едни взаимоотношения, които според Джесика обещаваха да са дълготрайни. Независимо дали щяха да са скръбни, или радостни. Рано беше още да се каже. Научила бе дори няколко думи на езика на жестовете.

Днес, по време на ежедневното си посещение, Джесика осъзна колко много работа й предстои. Колкото й да не искаше да си тръгва, даваше си сметка, че животът трябва да продължи, както си му е редът. Ще поостане за петнайсетина минути. Седна на стола в изпълнената с цветя стая на Бърн и запрелиства някакво списание. Да я убиеха, не знаеше дали е „Поля и реки“, или „Космополитън“.

От време на време хвърляше поглед към Бърн. Много беше отслабнал, а кожата му бе силно посивяла. Косата му едва сега почваше да расте наново.

На врата му бе сребърното разпятие, подарено му от Алтеа Петигрю. Самата Джесика носеше ангелчето, дадено й от Франк Уелс. Сякаш и двамата вече бяха въоръжени с талисмани срещу останалите на този свят подобия на Андрю Чейс.

Толкова много неща се бяха насъбрали да му разказва: как са избрали Колийн да произнесе прощалното слово при завършването на випуска й; за смъртта на Андрю Чейс. Как преди седмица се е получил факс от ФБР, според който Мигел Дуарте — човекът, който си бе признал, че е убиецът на Робърт и Хелън Бланчард — имал сметка на чуждо име в една банка в Ню Джърси. Парите в нея били преведени от офшорна сметка, принадлежаща на Морис Бланчард. Морис Бланчард му платил десет хиляди долара, за да убие родителите му.

Кевин Бърн е бил прав през цялото време.

Разтвори отново списанието на статия за това, къде щуките хвърлят хайвера си. Явно разглеждаше „Поля и реки“.

— Ей — каза й Бърн.

Джесика насмалко да излети от кожата си от изненада. Гласът бе нисък, дрезгав и ужасно слаб, но го имаше.

Скочи на крака и се надвеси над леглото.

— Тук съм — каза. — Тук съм.

Кевин Бърн отвори очи, после пак ги затвори. За един изпълнен с ужас миг Джесика си помисли, че повече никога няма да ги отвори. Но той я опроверга само след няколко секунди.

— Имам един въпрос — каза.

— Давай — рече Джесика. — Казвай.

— Разправял ли съм ти защо ми викат „Боклук“? — попита той.

— Не си — отвърна тя. Тихо. Няма да плаче. Няма пък.

По пресъхналите му устни премина лека усмивка.

— Заслужава си да чуеш тая история, партньорке — рече й.

Джесика хвана ръката му.

Нежно я стисна.

Партньоре.