Ричард Монтанари
Момичета с броеници (57)

57.

Сряда, 23:15 ч.

Надгробният камък е студен. Времето и носените от вятъра боклуци са заличили името и датата. Почиствам го. Прокарвам пръст по издяланите в камъка цифри. Датата ме връща към онова време в живота ми, когато всичко беше възможно. Време, когато бъдещето мамеше.

Мисля си каква е можела да стане, какво е можела да направи с живота си.

Лекар? Политик? Музикант? Учител?

Наблюдавам младите жени и знам, че светът им принадлежи.

Знам и какво са загубили.

От всички свещени дни в католическия календар, вероятно най-свещеният е Разпети петък. Немците го наричат Charfreitag — Скръбен петък. На латински са му казвали Parasceve — подготвяне.

Кристи се подготвя.

Кристи се моли.

Когато я оставих на сигурно и уютно място в параклиса, бе вече стигнала до десетата си броеница. Много е съзнателна, а по старанието, с което произнася десетките, си личи, че желае да зарадва не само мен — в края на краищата, аз мога да повлияя на единствено на живота й на смъртница, — но и самия Бог.

Мразовитият дъжд прави черния гранит хлъзгав и се смесва със сълзите, що заливат пълното ми с бури сърце.

Вземам лопатата и започвам да копая меката пръст.

Според римляните имало някакъв специален смисъл в часа, в който приключвал деловият ден, деветият час^[1], в който започвало постенето. Наричали са го часът „ноне“^[2].

За мен, за моите момичета този час най-сетне е наблизо.