Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джесика Балзано и Кевин Бърн (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Rosary Girls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Ричард Монтанари. Момичета с броеници

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2008

Коректор: Любов Йонева

ISBN: 978-954-529-627-7

История

  1. — Добавяне

53.

Сряда, 16:15 ч.

Тя е лято. Тя е вода.

Сламенорусата й коса е вързана на опашка с ластик, жълт като окото на котка. Лъскавият водопад се сипе до средата на гърба. Облечена е в избеляла дънкова пола и червен вълнен пуловер. На ръката й е провесено кожено яке. Току-що излезе от книжарницата „Барнс енд Ноубъл“ на Ритенхаус Скуеър, където работи почасово.

Все още е доста слабичка, макар да е понаддала, откакто я видях за последен път.

Браво на нея.

Улицата е доста оживена, затова съм с бейзболна шапка и черни очила. Приближавам се плътно до нея.

— Помниш ли ме? — питам и за миг вдигам очилата.

В началото не е сигурна. По-стар съм, следователно принадлежа към света на възрастните, което обикновено е равносилно на власт. Като в изречението: „Край на купона!“ Но след няколко секунди се сеща.

— Но, разбира се — казва и лицето й грейва.

— Ти нали се казваше Кристи?

Изчервява се.

— Да. Добра памет имаш!

— Как си напоследък?

Пламва още по-силно: скромната, но самоуверена млада жена постепенно се превръща в засрамено малко момиченце.

— Как да ти кажа… доста по-добре. Тогава…

— Ей — вдигам ръка аз да я спра. — Няма за какво да се срамуваш. Нищичко. Знаеш ли какви по-страховити истории мога да ти разкажа.

— Наистина ли?

— Абсолютно — казвам.

Тръгваме по Уолнът Стрийт. Стойката й леко се променя. Става по-стеснителна.

— Какво четеш? — питам и соча с очи торбата й.

— Срам ме е да ти кажа — изчервява се отново тя.

Спирам насред крачка. И тя спира.

— Чакай. Аз какво ти казах току-що?

Кристи се засмива. Превъзходен звук. На нейната възраст сякаш всеки ден е Коледа, или Халоуийн. Или 4 юли. Всеки ден е най-големият празник.

— Окей, окей — съгласява се. Бръква в найлоновия плик и изважда два броя на списание „Тайгър Бийт“. — Дават ми ги с отстъпка.

На едната от кориците е Джъстин Тимбърлейк. Вземам списанието от нея и се заемам да разглеждам корицата.

— Соловите му парчета не ми харесват особено. По-готин беше, когато пееше с Нсинк — казвам. — Ти как мислиш?

Кристи зяпва:

— Не мога да повярвам, че дори го знаеш.

— Ей — казвам престорено възмутен, — не съм чак толкова стар. — Връщам й списанието, но се сещам, че, по лъскавата обложка съм оставил отпечатъци. Не бива да забравя за тях.

Кристи клати глава, все още с усмивка на лицето.

Продължаваме по Уолнът.

— Готова ли си за Великден? — сменям доста неелегантно темата.

— О, да. Обожавам Великден.

— И аз — казвам.

— В смисъл, знам, че сме още съвсем в началото на годината, но за мен Великден винаги означава идването на лятото, нали разбираш? Някои чакат до Деня на падналите във войните. Но аз не.

Изоставам на няколко крачки и пускам хората да минат покрай нас. Наблюдавам походката й колкото се може по-незабелязано иззад прикритието на черните очила. След няколко години щеше да е дългокрака красавица — „като кобилка“, както казват хората.

Ще трябва да изпълня плана си пределно бързо. Много важно ще е да имам необходимата опора. Спринцовката е готова в джоба ми, гуменият накрайник си е на място.

Оглеждам се. Всеки от многолюдието се е замислил за собствените си ядове, та все едно сме сам-сами. Винаги съм се удивлявал как човек направо става невидим в град като Филаделфия.

— Накъде си тръгнала? — питам я.

— Към автобусната спирка — отговаря. — Прибирам се.

Преструвам се, че ровя из паметта си.

— Ти нали живееше в Честнът Хил?

Усмихва се, забелва очи:

— Почти улучи. В Найстаун.

— Точно него имах предвид.

Изсмивам се.

— Гладна ли си? — питам. И не свалям поглед от лицето й.

Кристи многократно се е борила с анорексията си и знам, че подобни въпроси никога няма да й станат приятни. Минават няколко секунди и започвам да се боя, че съм я изпуснал.

Но не съм.

— Мога да хапна — казва.

— Чудесно — викам. — Дай да вземем по една салата или нещо такова, после ще те закарам до вас. Ще си побъбрим. За туй-онуй.

За част от секундата я обзема някакво безпокойство и на лицето й пада мрак. Оглежда се.

Воалът на мрака се вдига. Облича коженото яке, мята опашка и казва:

— Окей.