Ричард Монтанари
Момичета с броеници (39)

39.

„Роден“, малък музей, посветен на френския скулптор, се намираше на Двайсет и втора улица и „Бенджамин Франклин Паркуей“.

Джесика завари няколко полицейски коли. Две от платната на булеварда бяха блокирани. Оформяше се тълпа.

Кевин Бърн се съвещаваше с Джон Шепърд.

Момичето седеше на земята, опряно с гръб на бронзовата порта към вътрешния двор на музея. Имаше вид на шестнайсетгодишна. И нейните длани бяха свързани с болт. Бе едра, червенокоса, хубавка. Облечена в униформата на „Реджина“.

В ръцете си държеше черна молитвена броеница, от която липсваха три десетки мъниста.

На главата й имаше корона от бодлива тел.

Кръвта се стичаше на струйки и образуваше тънка алена паяжина по лицето й.

— Майка му стара — избухна Бърн и тресна с юмрук по капака на двигателя.

— Пуснал съм Паркхърст за всеобщо издирване — каза Бюканън. — Включих микробуса му в бюлетина.

Джесика го бе чула по време на третото си пътуване към града през този ден.

— Корона ли? — попита Бърн. — Шибана корона ли казваш?

— Все по-добре става — рече Шепърд.

— Какво имаш предвид?

— Виждаш ли портата? — Шепърд насочи лъча на фенерчето към вътрешната порта, която отвежда към самия музей.

— Е, и?

— Нарича се „Дверите към ада“ — каза. — Това копеле е голяма работа.

— Картината на Блейк — сети се Бърн.

— Точно така.

— Показва ни къде ще намерим следващата жертва.

За един инспектор по убийствата по-лошото от липсата на следа е това, да го водят за носа. Колективният им гняв направо можеше да се пипне с пръст.

— Момичето се казва Бетани Прайс — обяви Тони Парк, докато преглеждаше бележника си. — Майка й е подала оплакване, че я няма, днес следобед. Била в шести участък, когато се получило съобщението. Ето я там.

Посочи към наближаваща четирийсетте жена с кафяв шлифер. На Джесика й заприлича на някои от хората с празни от шок погледи, каквито се виждат по репортажите от чужбина след експлозията на кола-бомба. Изгубени, изтръпнали, изкорубени отвътре.

— Откога е изчезнала? — запита Джесика.

— Не се прибрала днес от училище. Няма родител с дъщеря в гимназията или прогимназията, който да не е на нокти.

— За което следва да благодарим на медиите — обади се Шепърд.

Бърн закрачи напред-назад.

— Къде е онзи, който се е обадил да съобщи за трупа? — попита Шепърд.

Парк посочи мъжа, застанал зад една от патрулните коли. Беше на около четирийсет, в хубав тъмносин костюм с жилетка и вратовръзка.

— Казва се Джереми Дарнтън — съобщи Парк. — Минал с шейсетина километра в час и успял само да види как някакъв мъж носел жертвата през рамо. Докато спре и направи обратен завой, онзи бил изчезнал.

— Дал ли е някакво описание? — попита Джесика.

Парк поклати глава:

— Бяла риза, евентуално яке, тъмен панталон.

— Само толкова ли?

— Толкова.

— Всеки келнер във Филаделфия е облечен така — каза Бърн и пак закрачи. — Тоя го искам. Искам да натикам това шибано копеле зад решетките.

— Всички го искаме, Кевин — каза Шепърд. — Ще го гепим.

— Паркхърст ме изигра — рече Джесика. — Знаел е, че няма да дойда сама, а ще докарам кавалерията. Просто е искал да ни отведе в странична посока.

— И напълно е успял — добави Шепърд.

Няколко минути по-късно се скупчиха около жертвата, докато Том Уайрич извършваше предварителния си оглед.

Уайрич потърси пулс, обяви я за мъртва. После огледа китките й. На всяка една имаше отдавна зараснал белег, извиващо се сиво било, груб напречен срез, на два-три сантима от китката.

По някое време през последните няколко години Бетани Прайс е правила опит да се самоубие.

И докато светлините от покривите на половин дузината патрулни коли мигаха по статуята на Мислителя, докато тълпата прииждаше, докато дъждът се засилваше и отмиваше ценни улики, един човек стоеше в тълпата и наблюдаваше — човек, носещ в себе си дълбоки и тайни познания за ужасите, които сполитат дъщерите на Филаделфия.