Ричард Монтанари
Момичета с броеници (5)

4.

Понеделник, 06:50 ч.

— Корнфлейкс с какао.

Онзи я изгледа и гневно сви устни. Беше само на два-три метра от нея, но Джесика долови опасността, която излъчва, а едновременно с това в ноздрите й загорча ужасът, който я обзе.

Докато онзи я приковаваше с поглед, Джесика усети как гърбът й приближава ръба на покрива. Протегна ръка към кобура под мишницата си, но той, естествено, бе празен. Започна да рови из джобовете си. В левия: нещо подобно на шнола заедно с две монети от по двайсет и пет цента. В десния: въздух. Великолепно. Докато пада, ще може поне да си вдигне косата и да проведе междуградски разговор.

Тогава Джесика реши да използва единствената сопа, която бе ползвала през целия си живот, единственото ужасно средство, което бе успяло да я вкара, а в повечето случаи — и да я изкара — от беля. Словото. Но вместо да каже нещо поне малко остроумно или заплашително, тя само успя да промълви несигурно:

— Какво?

А типът повтори:

— Корнфлейкс с какао.

Думите му прозвучаха не по-малко неуместно от самата обстановка: ослепително слънчев ден, безоблачно небе, бели чайки, оформящи мързеливо елипса над главите им. Трябваше да е неделя сутрин, но Джесика долавяше някак си, че не е. Не можеше една неделна сутрин да носи толкова много заплаха, нито да породи толкова много страх. Не можеше една неделна сутрин да я завари на покрива на Центъра по криминално право насред Филаделфия в компанията на този ужасен гангстер, който се приближава към нея.

Но преди Джесика да успее да отвори уста, гангстерът за трети път обяви:

— Направих ти корнфлейкс с какао, мамо.

Ало!

Мамо?

Джесика бавно разтвори очи. Утринното слънце нахлуваше отвсякъде, а тънките му жълти ками направо прободоха мозъка й. И онзи изобщо не бе гангстер. Тригодишната й дъщеричка Софи бе възседнала гърдите й. Светлосинята нощничка подчертаваше румените й бузки. Личицето й бе нежното розово око на урагана от кестеняви къдрици. Сега вече всичко си дойде на мястото. Джесика разбра защо нещо й тежи на сърцето и защо онзи ужасен тип в кошмара й звучи донякъде като Елмо^[1].

— Корнфлейкс с какао ли каза, пиленце?

Софи Балзано кимна.

— И какво става с тези корнфлейкс с какао?

— Направих ти зикуска, мамо.

— Ама наистина ли?

— Ъхъ.

— Сам-самичка?

— Ъхъ.

— Леле, какво голямо момиче си станала!

— Нали.

Джесика придоби най-строгата си физиономия:

— А какво е казала мама за катеренето и бърникането из кухненските шкафове?

Личицето на Софи изпълни няколко обходни маньовъра в старанието й да измисли как е успяла да извади кутията от горното шкафче, без да се покатери на кухненския плот. В крайна сметка разтвори докрай невинните си кафяви очи и, както винаги, въпросът приключи.

Джесика не можа да сдържи усмивката си. Представи си на каква Хирошима е заприличала кухнята.

— И защо ми направи закуска?

Софи забели очи. Нима не знае?

— Защото трябва да зикусиш преди първия учебен ден!

— Вярно.

— Зикуската е най-важното ядне за деня!

Естествено, Софи бе прекалено малка, че да разбира какво значи да ходиш на работа. Но още след първия й ден в детската градина „Едюкеър“ — едно скъпо заведение в централната градска част, — щом майка й излезеше за по-дълго от дома, значи е отишла на училище.

И докато утрото пристъпяше през прага на съзнанието й, страхът й започна да се топи. Не бе попаднала в лапите на някакъв престъпник — кошмарният сценарий, който прекалено често й се явяваше от няколко месеца насам. Бе в обятията на красивата си рожба. Намираха се в ипотекирания до дупка двустаен в Североизточна Филаделфия; джипът чероки, заради който бе задлъжняла до уши, си стоеше в гаража.

На безопасно място.

Докато Софи я обгърна с ръчички и я млясна, Джесика се обърна и включи радиото.

— Закъсняваш — каза Софи, после се изхлузи от леглото и прекоси с ракетна бързина стаята. — Ставай, мамо!

Джесика видя как дъщеря й изчезна през вратата и си помисли, че никога през своите двайсет и девет години живот не се бе радвала толкова на новодошлия ден; никога не бе чувствала подобно облекчение, както от отърсването от кошмара, появил се още щом чу, че й предстои да я преместят в отдел „Убийства“.

Днес щеше да е първият й ден като полицай по убийствата.

Дано е и последният, през който ми се явява кошмарът пожела си наум.

Доста се съмняваше обаче.

Инспектор.

Прекарала бе три години в пътната полиция, през цялото време с офицерска значка, но все пак съзнаваше, че истинският престиж се печели най-вече в трите най-видни отдела на полицията — „Грабежи“, „Наркотици“, „Убийства“.

От днес и тя ставаше част от елита. Една от избраните. Мъжете и жените от отдел „Убийства“ се открояваха като някакви богове сред всички останали инспектори със златни значки във филаделфийската полиция. В рамките на приложението на закона нямаше по-достойна длъжност. Вярно, трупове изскачаха при всякакви разследвания — при грабежи и обири, при провалени сделки с наркотици, при развихрили се домашни скандали, но щом липсваше пулс, инспекторите от всички участъци вдигаха телефона и се обаждаха в отдел „Убийства“.

От днес тя щеше да говори от името на онези, които не могат вече да говорят от свое име.

Инспектор.

 

 

— Искаш ли малко от корнфлейксите на мама? — попита Джесика. Успяла бе да преполови огромната купа — Софи бе изсипала почти цялата кутия, — чието съдържание постепенно се превръщаше в някаква захарна кал.

— Неифкам — изрече Софи през натъпканата в устата й бишкота. Седеше срещу Джесика на кухненската маса и оцветяваше енергично нещо, наподобяващо оранжева шесткрака версия на Шрек, като същевременно унищожаваше любимите си лешникови бисквити.

— Сигурна ли си? — попита Джесика. — Страхотно вкусно е.

— Неифкам.

Ей, че инат. На мен се е метнала — рече си Джесика. Наумеше ли си нещо Софи, с топ не можеш я мръдна. Това си имаше и хубавите, и лошите страни. Хубавото бе, че дъщеричката на Джесика и Винсънт Балзано не се предаваше лесно. Лошото бе, че Джесика отсега си представяше предстоящите спорове с тийнейджърката Софи Балзано. В сравнение с тях операция „Пустинна буря“ щеше да прилича на сбиване в детски пясъчник.

Сега обаче Джесика се притесняваше за дългосрочния ефект върху Софи от раздялата им с Винсънт. До болка ясно й бе, че Софи страда за татко си.

Погледна към късия край на масата, където Софи бе поставила прибори за Винсънт. Вярно, те се състояха от малък черпак за супа и вилица за топено сирене, но важното бе, че си беше направила труда. От няколко месеца, щом станеше дума за някакво семейно събитие — включително чаените соаретата, които Софи уреждаше всяка събота следобед в задния им двор за цялата своя менажерия от мечета, патета и жирафи, — тя винаги отделяше място и за татко си. Достатъчно голяма бе, за да усети, че малката й семейна вселена е обърната с главата надолу и все пак си оставаше достатъчно малка, за да вярва, че детската магия може да поправи нещата. И по тази, освен по хиляди други причини, Джесика я заболяваше сърцето всеки ден.

Започна да крои план как да отвлече вниманието на Софи, та да стигне до мивката с пълната с какаова кал салатиера и в този момент телефонът иззвъня. Търсеше я първата й братовчедка Анджела Джовани. Бе една година по-малка и в нейно лице Джесика намираше онова, което винаги й бе липсвало — сестрата.

— Привет на инспектора по убийствата Балзано — поздрави я Анджела.

— Здравей, Анджи.

— Успя ли да поспиш.

— Разбира се. Редовните цели два часа.

— Значи си готова за големия ден.

— Не съвсем.

— Облечи си ушитата по поръчка броня и ще си екстра.

— Щом казваш — отвърна Джесика. — Само че…

— Какво?

Ужасът на Джесика не бе фокусиран, а някак си всеобхватен, та й беше трудно да го определи. Сякаш наистина й предстоеше първи учебен ден. В детската градина.

— Само че за пръв път през живота си се страхувам от нещо.

— Хей! — подбра я Анджела. — Кой успя да завърши университета само за три години?

Аргументът не бе никак нов, но Джесика нямаше нищо против. Поне не днес.

— Аз.

— Кой си изкара изпита за повишение от раз?

— Аз.

— А кой изрита Рони Анселмо там, дето най-боли, за опипване по време на „Бийтълджус“^[2]?

— Сигурно аз съм била — отвърна Джесика, въпреки че точно тогава не бе имала кой знае колко против. Пък и Рони Анселмо си беше готин. Все пак въпросът бе принципен.

— Точно така! Нашата мажа Калиста Брейвхарт — каза Анджела. — И помниш ли какво казваше баба: Meglio un uovo oggi che una gallina domain^[3].

В съзнанието на Джесика нахлуха спомени от детството й, от празнични дни в бабината й къща на Крисчън Стрийт в Южна Филаделфия, ароматът на чесън, босилек, асиаго^[4] и печени чушки. Сети се как баба й седеше напролет и лете на верандичката с игли за плетене в ръка, как по безупречно чистия цимент се диплеше безкрайният сякаш шал в зелено и бяло — цветовете на футболния отбор „Филаделфия Игълс“, и как ръсеше мъдрости към всеки, който се спреше да я слуша. Тази специално бе от любимите й: По-добре яйце днес, отколкото кокошка утре.

Разговорът им се превърна в размяна на въпроси кой какво прави. Всички бяха малко или повече добре. Накрая, както и се очакваше, Анджела изплю камъчето:

— Той все разпитва за теб.

Анджела много добре знаеше за кой „той“ става дума.

— Така ли?

Патрик Фаръл бе лекар в спешното отделение на болницата „Сейнт Джоузеф“, където Анджела работеше като медицинска сестра. Преди Джесика да се сгоди за Винсънт двамата с Патрик изкараха една кратка и доста целомъдрена връзка. Запознаха се една нощ, когато тя, полицай в униформа, докара в спешното едно момче от махалата с отнесени от фойерверк два пръста. Бяха излизали от време на време в течение на месец.

По същото време Джесика ходеше с Винсънт — и той униформен полицай от Трети район. След като Винсънт й предложи, а Патрик се оказа със свой ангажимент, Патрик отиде на заден план. Сега, след раздялата, Джесика се бе питала поне един милиард пъти дали не бе изпуснала по-добрата партия.

— Той линее по теб, Джес — каза Анджела. Надали някой друг жител на града на север от квартал „Мейбери“ ползваше думи от рода на „линее“. — Няма нищо по-красиво от красив влюбен мъж.

За красотата бе права. Патрик бе от онази рядка ирландска порода — черна коса, тъмносини очи, широки плещи, трапчинки. Едва ли имаше някой по-привлекателен от него в бяла лекарска престилка.

— Нали знаеш, че съм омъжена, Анджи?

— Е, не чак толкова.

— Кажи му просто, че… го поздравявам.

— Само това ли?

— Само. Засега поне. Ако нямам нужда от нещо в момента, то е мъж.

— По-тъжни думи май не съм чувала.

Джесика се разсмя:

— Права си. Доста жалко звучи.

— Всичко ли е наред за довечера?

— О, да — отвърна Джесика.

— Как се казва?

— Дръж се да не паднеш.

— Готова съм.

— Спаркъл^[5] Муньос.

— Айде стига, бе — възкликна Анджела. — Чак пък „Искричка“?

— Точно така.

— И какво знаеш за нея?

— Гледах запис от последния й мач — отвърна Джесика.

— Гола вода.

Джесика бе част от малката, но бързо нарастваща група филаделфийски боксьорки. Бе почнала малко на майтап, в салона на Полицейската спортна лига, мъчейки се да свали натрупаните през бременността килограми, но боксът постепенно се превърна в сериозно занимание. Дотук имаше три победи, всичките с нокаут, и нито една загуба. Вестниците започнаха да я хвалят. Никак не вредеше на имиджа й и фактът, че играеше в матово розови сатенени гащета с бродиран на ластика надпис ДЖЕСИ ТОПКИТЕ.

— Нали ще дойдеш? — попита Джесика.

— Гарантирано.

— Мерси, брат’чедке. — Джесика погледна часовника.

— Трябва да бягам.

— И аз.

— Само още един въпрос, Анджи.

— Казвай.

— Защо, казваш, станах ченге?

— Да газиш и обслужваш.

— До осем, значи.

— Там съм.

— Обичам те.

— И аз.

Джесика затвори телефона и огледа Софи, която най-старателно бе свързала кръглите точки на рокличката си с оранжев маркер.

Какво прекрасно начало на деня!

 

 

Остави преоблечената Софи при Пола Фариначи — изпратената й от бога бавачка и една от най-добрите приятелки на Джесика, която живееше през три къщи. После се запъти обратно към дома и забеляза, че костюмът й в царевичен цвят вече се бе поомачкал. Докато беше в пътна полиция, в подобни случаи нахлузваше джинси и кожено яке или някоя тениска, понякога дори спортен екип. Пистолетът й, марка глок, много й отиваше, провесен на бедрото на любимите й избелели левиски. На всички полицаи им отиваше, честно казано. Но сега й трябваше да има по-професионален външен вид.

„Лексингтън Парк“ бе стабилен район на Североизточна Филаделфия, граничещ с „Пенипак Парк“. Наоколо живееха доста полицейски служители, та нямаше кой знае колко обири. Катерещите се по балконите изглежда изпитваха някакво патологично отвращение към дула и лигавещи се ротвайлери.

Добре дошли в Ченгеландия.

Влезте на своя отговорност.

Не бе стигнала още алеята, водеща към гаража й, когато долови металното боботене и разбра, че Винсънт пристига. Трите години в пътната бяха развили силно слуха й по отношение на двигателите и явно още различаваше шума на цилиндрите, тъй като след секунда съзря как старият му харли дейвидсън, модел шавълхед от 1969 година, нахлу с рев по алеята и спря. Винсънт имаше и микробус додж, но както и всички останали мотористи, яхваше звяра моментално, щом термометърът минеше четири над нулата, че и по-рано.

Като цивилен инспектор в отдела по наркотиците, Винсънт Балзано имаше пълна свобода по отношение на външния вид. Сега, небръснат от четири дни, с протрито кожено яке и тъмни очила „серенгети“, мязаше повече на престъпник, отколкото на ченге. Тъмнокестенявата му коса бе по-дълга от всякога. Вързал я бе на опашка на тила си. Слънцето блещукаше по вечно окаченото на златна верижка около врата му разпятие.

Джесика открай време си падаше по лошите, смуглите типове.

Успя обаче да прогони тази мисъл и да си наложи смелата физиономия.

— Какво искаш, Винсънт?

Той свали черните очила и кротко попита:

— В колко часа си тръгна?

— Нямам време за глупости.

— Задавам ти елементарен въпрос, Джеси.

— А и не ти влиза в работата.

Джесика усети, че му причини болка, но за момента не й пукаше.

— Ти си моята жена — подхвана Винсънт, сякаш й четеше от буквара на живота. — Това тук е моят дом. Дъщеря ми спи тук. Как да не ми влиза в шибаната работа?

Опазил ме Бог от италиано-американски мъж — помисли си Джесика. Надали в природата се среща друг толкова обсебващ вид. В сравнение с италиано-американеца, горилата самец е направо добродушна. А още по-страшни са италиано-американските ченгета. И Винсънт, и тя бяха чеда на улицата от Южна Филаделфия.

— А, сега чак ти влиза, така ли? А влизаше ли ти, когато го вкарваше на оная putana, а? Докато чукаше дебелогъзата пудра от Ню Джърси в собственото ми легло?

Винсънт разтърка лицето си. Очите му бяха зачервени, стойката — поуморена. Явно идваше от дълго дежурство. Или от някаква друга дълга нощ.

— Колко пъти да ти се извинявам, Джес?

— Още няколко милиона, Винсънт. Дотогава ще сме остарели и вече няма да помня, че си ми изневерил.

Всеки полицейски отряд си има своите фенки, които при вида на униформата или значката биват моментално обзети от неистовото желание да се тръшнат по гръб и да разчекнат нозе. По очевидни причини най-много се натискаха на полицаите от отделите „Наркотици“ и „Борба с хазарта и проституцията“. Но Мишел Браун не бе никаква фенка. Онова с нея си беше чиста афера. Мишел Браун се чукаше с мъжа й в собствения й дом.

— Джеси.

— Точно до този разговор ми е днес. Как позна?

Чертите на Винсънт омекнаха, сякаш изведнъж се сети какъв ден е днес. Отвори уста, но Джесика вдигна ръка да го прекъсне.

— Недей — каза му. — Не точно днес.

— А кога?

Всъщност и тя не знаеше. Липсваше ли й? Отчайващо. Искаше ли той да го усети? Никога!

— Не знам.

При всичките си недостатъци, а те бяха хиляди, Винсънт Балзано все пак знаеше кога да спре да спори с жена си.

— Качвай се — рече. — Дай поне да те закарам.

Знаеше, че ще му откаже, че не иска да пристигне в „Раундхаус“ с прическа а ла Филис Дилър^[6].

Но пусна дяволската си усмивка — онази, с която я бе вкарал в леглото си навремето — и тя насмалко да кандиса.

— Трябва да вървя, Винсънт.

Заобиколи мотоциклета му и продължи към гаража. Успя да си наложи да не се обърне назад. Уж той й бе изневерил, а сега тя се чувстваше гадно.

Имаше някаква грешка в картинката.

Умишлено се забави с изваждането на ключовете, протака го колкото се можеше по-дълго, но дочака мига, в който харлито избоботи, измъкна се на заден ход, изрева предизвикателно и изчезна надолу по улицата.

Запали черокито, набра 1060 и чу съобщението на Радио KYW, че по магистралата 1–95 има задръстване. Погледна часовника. Имаше време да влезе в града по Франкфърд Авеню.

На излизане от алеята забеляза спрялата пред дома на семейство Арабиата линейка. Пак ли? Хвана погледа на Лили Арабиата, която й махна. За кой ли път, откакто бяха съседи, Кармин Арабиата бе получил редовния си седмичен фалшив сърдечен удар. Стигна се дотам, че от градската „Бърза помощ“ вече отказаха да им пращат линейка, та се наложи семейството му да прибегне до частна служба за спешна помощ. Махането на Лили имаше двояко значение. Първо, да й пожелае добро утро. И второ, да съобщи на Джесика, че на Кармин нищо му няма. Поне до следващата седмица.

Докато караше към Котмън Авеню, Джесика се сети за глупавото спречкване с Винсънт, което можеше да предотврати, ако бе дала прост отговор на първия му въпрос. Предната вечер бе ходила на организационно събрание на католическата кампания за събиране на хранителни помощи. Отиде с един стар семеен приятел, Дейви Пицино, който бе метър и петдесет и пет на токчета. От младини ходеше на годишното им събрание и най-малко го броеше за „излизане“, но от къде на къде дължи обяснения на Винсънт. Та Дейви Пицино се изчервяваше дори от рекламите на козметика на „Самърс Ив“. На трийсет и осем години бе най-възрастният жив девственик на изток от Алегените^[7]. Дейви Пицино си бе тръгнал в девет и половина.

Но фактът, че Винсънт я бе следил, я пищиса.

Да си мисли каквото ще.

 

 

Наблюдаваше промените в кварталите по пътя й към градския център. Не познаваше друг град с подобно раздвоение между мизерията и разкоша. Нито пък град, който повече се гордееше с миналото си, а същевременно копнееше страстно по бъдещето.

Видя двама смели джогъри да се катерят към Франкфърд и спомените й се отприщиха.

Започнала бе да бяга с брат си, когато той бе на седемнайсет, а тя на тринайсет — кльощава, с щръкнали лакти, щръкнали плешки и ръбести колене. През първата година изобщо не се вместваше нито в темпото, нито в крачката му. Майкъл Джовани бе почти метър и осемдесет висок, а мускулестото му тяло тежеше осемдесет и един килограма.

Тичаха по улиците на Южна Филаделфия и в пек, и в дъжд, и в сняг; Майкъл вечно на няколко крачки пред нея, а тя постоянно напъваща се да не изостава и в тих възторг от грациозността му. Веднъж само го победи, до стълбите на катедралата „Сейнт Пол“ на четиринайсетия си рожден ден, и Майкъл все се кълнеше, че го е надбягала. Но тя си знаеше, че я бе пуснал.

Когато Джесика беше на пет години, майка им почина от рак на гърдата. От този ден насетне Майкъл се бе грижил за нея всеки път, щом охлузеше коляно или изживяваше сърдечно страдание, или станеше обект на някой махленски нахалник.

Бе на петнайсет, когато Майкъл последва стъпките на баща им и влезе в морската пехота. Спомни си с каква гордост го бяха посрещнали през първия му домашен отпуск в парадна униформа. Нямаше приятелка на Джесика, която да не бе влюбена до уши в Майкъл Джовани, в карамелените му очи и закачливата усмивка, в лекотата, с която разговаряше и със старци, и с деца. Знаеха, че след като изслужи срока си, пак ще последва стъпките на баща им и ще стане полицай.

Бе на петнайсет, когато Майкъл — редник от първи батальон, единайсети морско-пехотински полк — загина в Кувейт.

От този ден баща им — носителят на три полицейски ордена, който още носеше във вътрешния си джоб картона, с който покойната му съпруга е била интернирана — затвори докрай сърцето си и допускаше на територията му единствено внучка си. Макар и дребен на ръст, в компанията на сина си Питър Джовани се чувстваше сякаш е поне три метра висок.

Джесика имаше намерението да следва право, но в момента, в който им донесоха вестта за гибелта на Майкъл, осъзна, че и тя ще постъпи в полицията.

И сега, в началото на нещо като нова кариера в един от най-уважаваните отдели на всяко полицейско управление в държавата, правото май отиваше в страната на мечтите.

Освен ако някой ден…

Освен…

 

 

На влизане в паркинга на „Раундхаус“, Джесика изведнъж си даде сметка, че нищо не помни. Мозъкът й бе изръсил всичко — до последната запетая, — което бе учила за процедури, улики и онова, което бе попила през годините, прекарани на улицата.

Да не би сградата да е станала по-голяма — зачуди се тя.

Видя отражението си във входната врата. Облякла бе един доста скъп костюм с пола и бе обута във възможно най-практичните за една полицайка обувки. Нищо общо със скъсаните джинси и тениски, които носеше като студентка в Темпъл през шеметните години преди да срещне Винсънт, преди да се роди Софи, преди да постъпи в Академията, преди всичко… това. Пълно безгрижие. А сега светът й бе основан на тревоги и обрамчен от грижи под пробития покрив от безпокойство.

Толкова много пъти бе влизала тук, че вероятно и със завързани очи щеше да стигне до асансьорите, и все пак всичко й се стори непознато, сякаш го виждаше за пръв път. Гледките, звуците, миризмите се сливаха в лудия карнавал, който представляваше този малък ъгъл от филаделфийската система на правосъдие.

С натискането на дръжката на вратата пред очите й изплува красивия образ на брат й Майкъл. През следващите няколко седмици, докато нещата, на които бе основан целия й живот, щяха да се превърнат в истинска лудница, образът му щеше да й се явява многократно.

Джесика отвори и влезе с мисълта:

Пази тила ми, братче.

Пази тила ми.