Ричард Монтанари
Момичета с броеници (22)

22.

Вторник, 08:05 ч.

„Бартръмс Гардънс“ е най-старата ботаническа градина в Съединените щати, често посещавана навремето от Бенджамин Франклин, на когото основателят й Джон Бартръм е кръстил вид растение. Разположена върху четирийсет и пет акра, тя се намира на ъгъла на Петдесет и четвърта улица и булеварда „Линдбърг“ и представлява разкошен пейзаж от ливади с диви цветя, крайречни пътечки, мочурища, каменни къщи и стопански сгради. Днес обаче бе дом на смъртта.

Когато Бърн и Джесика пристигнаха, на крайречната пътека вече бяха паркирани една полицейска кола и една необозначена. Периметърът бе ограден около близо половин акър жълти нарциси. Още с приближаването си Бърн и Джесика си дадоха сметка колко лесно тялото е можело да остане незабелязано.

Младата жена лежеше по гръб сред пъстрите цветя. Ръцете й бяха сключени на кръста като за молитва и стискаха черна броеница. Джесика мигновено отбеляза, че една от мънистените десетки липсва.

Огледа се. Тялото бе на около пет метра навътре в ливадата, към която нямаше видим път, ако не се смяташе тясната диря от изпотъпкани цветя, вероятно създадена от съдебния лекар. Дъждът неминуемо бе заличил всякакви следи от човешки крак. И докато в къщата на Осма улица съществуваше в изобилие материал за следователя, тук, след часовете пороен дъжд, нямаше шанс да открият какво и да било.

На самия край на периметъра стояха двама инспектори — един висок слаб латино в скъп италиански костюм и един по-нисък и по-набит мъж, който Джесика познаваше. Клиентът на „Валентино“ комай се вълнуваше в еднаква степен както от престъплението, така и от това дъждът да не му повреди костюма. Поне засега.

Джесика и Бърн се приближиха и огледаха жертвата. Момичето бе облечено в тъмносиня плисирана пола, сини три-четвърти чорап и мокасини. Джесика разпозна униформата на „Реджина“ — девическата католическа гимназия на Броуд Стрийт в Северна Филаделфия. Късата черна коса бе с прическа „паж“ на бретон. Имаше половин дузина пиърсинги по ушите и дори един на носа, но по тях не се виждаше нищо. Явно момичето се е правило на готик през уикендите, но поради строгите правила на училището е сваляло железарията в делничните дни.

Джесика погледна ръцете й и, колкото и да не й се щеше, истината я удари в очите. Молитвената им поза бе скрепена със стоманен болт.

— Имал ли си друг подобен случай досега? — пошепна Джесика на Бърн така, че да не я чуят останалите.

Бърн дори не се замисли:

— Не съм.

Другите двама също се приближиха и, слава богу, носеха големите си чадъри за голф.

— Запознай се, Джесика. Ерик Чавес, Ник Паладино.

И двамата кимнаха. Джесика им отвърна. Чавес бе латино хубавецът — с дълги мигли, гладка кожа, на около трийсет и пет. Мярнала го бе в „Раундхаус“ предния ден. Очевидно бе манекенът на отдела. Във всеки полицейски отдел има по един такъв: ченге, което отива да кисне пред дома на престъпник с дебела дървена закачалка, на която да провеси сакото си на задната седалка, в комплект с малко пешкирче, което да пъхне под яката на ризата, докато яде гадостите, каквито се ядат по време на следене.

И Ник Паладино бе облечен с вкус, но по-скоро в стил Южна Филаделфия — сако от гладка кожа, шит по поръчка панталон, лъснати мокасини, златна верижка с името му. Бе на около четирийсет, с хлътнали тъмно шоколадови очи и издялани черти на лицето, със сресана назад черна коса. Джесика го бе срещала няколко пъти в миналото. Навремето, преди да го преместят в „Убийства“, бе партньор на мъжа й в „Наркотици“.

Джесика се ръкува и с двамата.

— Приятно ми е — каза на Чавес.

— И на мен — отвърна той.

— Радвам се да те видя отново, Ник.

Паладино се усмихна. Много опасна усмивка.

— Как си, Джес?

— Добре съм.

— А семейството?

— И те са добре.

— Добре дошла в шоуто — добави той. Самият Ник Паладино бе преминал в отдела преди по-малко от година, но бе ченге до мозъка на костите си. Сигурно знаеше, че с Винсънт са се разделили, но бе джентълмен. Нито му бе времето сега, нито мястото.

— Ерик и Ник са от отряда „Бегълци“ — добави Бърн.

„Бегълци“ представляваше една трета от отдел „Убийства“. Другите два бяха „Специални дела“ и „Дежурен“ — отрядът, който се занимаваше с ново възникналите дела. Но при сериозен случай или когато нещата се изплъзнеха от контрол, всяко ченге от отдела се задействаше.

— Самоличност? — попита Бърн.

— Нищо засега — отвърна Паладино. — Празни джобове. Без портмоне или чанта.

— Учила е в „Реджина“ — обади се Джесика.

Паладино си записа.

— То нали на Броуд се намираше?

— Броуд и Мур.

— Същият начин на действие като в твоя случай, нали? — запита Чавес.

Кевин Бърн само кимна.

Самата мисъл, самата идея, че вероятно си имат работа със сериен убиец, ги караше да стискат зъби и правеше деня им още по-тежък.

Преди по-малко от двайсет и четири часа бяха присъствали на подобна сцена в едно влажно и вонящо мазе на Осма улица, а сега се намираха сред тучна ливада с весели жълти цветя.

Две момичета.

Две мъртви момичета.

И четиримата инспектори наблюдаваха как Том Уайрич коленичи до тялото. Вдигна нагоре полите на момичето и я огледа.

Когато се изправи и се обърна към тях, имаше мрачен вид. Джесика разбра смисъла му. В смъртта си момичето е било подложено на същото унижение, както Теса Уелс.

Погледна Бърн. В него издълбоко се надигаше някакъв гняв, нещо първично и неукротимо, нещо, което надвишаваше далеч служебните му задължения и чувството му за дълг.

След няколко секунди Том Уайрич се присъедини към групата им.

— Откога е тук? — попита Бърн.

— Най-малко от четири дни — рече Уайрич.

Сърцето на Джесика се обви в лед. Момичето е било захвърлено тук горе–долу по същото време, когато са отвлекли Теса Уелс. Убили са го преди Теса.

От броеницата му липсваше една десетка. От онази на Теса липсваха две.

Което означаваше, че сред стотиците въпроси, които се струпваха над главите им заедно с тъмните сиви облаци, над тях витаеше и една истина, една реалност, един чудовищен факт, издигащ се над тресавището от неясноти.

Някой убива ученичките католички на Филаделфия.

И, както личи, кръвопролитието тепърва започва.