Ричард Монтанари
Момичета с броеници (19)

18.

Понеделник, 23:08 ч.

Саймън бе вече забелязал двата автомобила. Синьо-белият микробус на екипа за оглед бе почти долепен до къщата, таурусът бе паркиран по-надолу по улицата, а в него седеше неговото възмездие, ако можеше така да се каже: инспекторът Кевин Франсис Бърн.

Когато Саймън публикува пръв материала за самоубийството на Морис Бланчард, Кевин Бърн го бе причакал една вечер пред „Дауни“ — шумна ирландска кръчма на Втора улица и Саут Стрийт. Беше го сгащил и разхвърлял насам–натам, сякаш бе парцалена кукла, а накрая го сграбчи за яката на сакото и го блъсна в стената. Саймън не беше побойник, но все пак бе над метър и осемдесет, тежеше седемдесет кила, а Бърн го бе отлепил от тротоара с едната си ръка. Бърн вонеше като спиртоварна след наводнение и Саймън се приготви за як бой. Добре де, да яде як бой — какво да се лъжем?

Но за късмет, вместо да го просне като килим — а Саймън точно това очакваше — Бърн внезапно спря, погледна към небето и го пусна, сякаш бе използвана салфетка, та се отърва само с няколко натъртени ребра, навехнато рамо и съсипана завинаги фланелка от трико.

За отплата Бърн получи още половин дузина язвителни материали от Саймън. Оттогава Саймън пък не мърдаше наникъде с колата си, без яка бухалка за бейзбол и без да следи кой се движи след него.

Но всичко това беше древна история.

Сега се появи нова подробност.

Сегиз-тогиз Саймън ползваше двама нещатни дописници, студенти в „Темпъл“, споделящи едновремешните му възгледи за журналистиката. Правеха му справки, а понякога и причакваха обектите на разследванията му за нищо пари, колкото да си плащат даунлоудите от Ай Тюнс и порно-сайтовете.

Единият, който наистина даваше надежди и можеше да пише, се казваше Бенедикт Цю. Обади се в единайсет и десет.

— Саймън Клоуз.

— Обажда се Цю.

Саймън не бе сигурен дали така е по азиатски, или по студентски, но Бенедикт винаги наричаше себе си с последното си име.

— Какво става?

— Онова място, дето ме питаше за него, долу до пристанището, нали се сещаш?

Цю имаше предвид порутената сграда под моста „Уолт Уитмън“, в която Кевин Бърн бе изчезнал загадъчно за няколко часа по-рано същата вечер. Саймън го бе проследил, но от дискретно разстояние. Когато му се наложи да тръгва, обади се на Цю и го накара да проучи мястото.

— Е, и?

— Казва се „Дюсиз“.

— И какво има в „Дюсиз“?

— Къща за крек.

На Саймън му се зави свят.

— Къща за крек ли казваш?

— Да, сър.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Саймън се отдаде на прилива от възможности. Бе направо сразен.

— Благодаря ти, Бен — рече. — Ще ти се обадя.

— Моля.

Саймън прекъсна разговора и се зае да прецени късмета си.

Кевин Бърн бе любител на наргилето.

Което означава едно-единствено нещо: периодичното следене на Бърн в името на случаен материал оттук нататък се превръща в основно занимание. Понеже от време на време на Кевин Бърн ще му трябва да се снабдява с наркотика си. Което пък означава, че си има чисто нов партньор. И то не онази висока, сексапилна богиня с прогарящите черни очи и с десен прав като товарен влак, а едно кльощаво бяло момче от Нортамбърланд.

Кльощаво бяло момче с фотоапарат никон Д100 и с телеобектив сигма 55-200мм ДС.