Ричард Монтанари
Момичета с броеници (64)

64.

Петък, 16:15 ч.

Домът на семейство Семански се намираше между два незастроени парцела на Колуин Стрийт в Северна Филаделфия.

Джесика размени няколко думи с двамата униформени полицаи в паркираната отпред патрулна кола, после изкачи паянтовите дървени стъпала. Мрежестата врата не бе заключена, дървената врата зад нея стоеше отворена. Джесика почука. След няколко секунди се появи жена на малко над шейсет години. Облечена бе в пухкава синя жилетка и доста износен памучен панталон.

— Мисис Семански? Аз съм инспектор Балзано. Вече разговаряхме по телефона.

— О, да — каза жената. — Името ми е Бони. Моля, заповядайте.

Бони Семански отвори замрежената врата и я пусна да влезе.

Вътрешността на дома Семански сякаш идваше от друга епоха. Надали някоя от събраните антики има някаква стойност — помисли си Джесика, но след като вършат работа, явно семейство Семански е решило, че не си струва да ги изхвърлят.

Малката всекидневна бе вдясно, с износен плетен килим по средата и ансамбъл от чамови мебели отпреди войната. Слаб, източен мъж на шейсет и нещо седеше във фотьойл. До него, на сгъваема метална масичка стояха куп кафяви шишенца с лекарства и кана леден чай. Предаваха хокеен мач, но погледът му блуждаеше някъде покрай телевизора. Видя Джесика, тя му се усмихна и мъжът вяло й махна с ръка.

Бони Семански отведе Джесика в кухнята.

— Лорен трябва всеки момент да си дойде. Днес не е на училище, естествено — каза Бони. — Отиде до някакви приятелки.

Седяха на комплект червено–бели столове пред покрита с гетинакс масичка. Както всичко останало в къщата, и кухнята сякаш бе останка — от шейсетте години. Единствената връзка със съвремието се осъществяваше от бялата микровълнова фурничка и електрическата отварачка за консерви. Очевидно семейство Семански бяха бабата и дядото на Лорен, а не родителите й.

— Лорен обаждала ли се е изобщо през деня? — попита Джесика.

— Не — отвърна Бони. — Преди малко я потърсих на мобилния й, но се включи гласовата поща. Понякога го изключва.

— По телефона ми казахте, че е излязла оттук към осем сутринта, нали така?

— Да, горе-долу по това време тръгна.

— А знаете ли къде отиде?

— Каза, че ще е с приятелки — повтори Бони, сякаш това бе някаква мантра на отрицанието.

— Знаете ли имената им?

Бони поклати глава. Явно Бони Семански не одобряваше тези „приятелки“, които и да са те.

— Къде са майка й и баща й? — попита Джесика.

— Загинаха при катастрофа миналата година.

— Моите съболезнования — рече Джесика.

— Благодаря.

Бони Семански погледна през прозореца. Дъждът бе преминал в равномерен ръмеж. Джесика първоначално очакваше тя да се разплаче, но като се вгледа, осъзна че тази жена отдавна е изплакала и последната си сълза. Изглежда скръбта се бе утаила на дъното на сърцето й и не искаше да помръдне оттам.

— Бихте ли ми казали какво точно се случи с родителите й? — попита Джесика.

— Миналата година, една седмица преди Коледа, Нанси и Карл тръгнали да се прибират от „Хоум Депо“, където Нанси работеше почасово. Временно, за през празниците, нали разбирате. Тогава наемаха такива хора. Не като сега. Било е късно и много тъмно. Карл изглежда е взел завоя малко по-бързо, отколкото е трябвало, та колата занесла, излязла от пътя и паднала в пропаст. Казват, че са загинали на място.

Джесика все пак се изненада, че жената не се просълзи. Явно на доста народ е разказвал тази история, многократно, та е успяла малко да се дистанцира от нея.

— Лорен тежко ли го понесе? — запита.

— О, да.

Джесика си записа, като отбеляза времевата последователност.

— Лорен има ли си приятел?

Бони махна пренебрежително с ръка.

— Много са, загубих им дирята.

— Какво искате да кажете?

— Постоянно прииждат. По всяко време на деня и нощта. Имат вид на бездомници.

— Чула ли сте някой да е заплашвал Лорен напоследък?

— Да я е заплашвал ли?

— Да си е имала проблем с някого, да кажем. Някой да не я е оставял на мира.

Бони се замисли за миг.

— Не, не бих казала.

Джесика си записа още това-онова.

— Мога ли да хвърля бърз поглед на стаята й?

— Заповядайте.

 

 

Стаята на Лорен Семански бе на горния етаж, в дъното на сградата. Стара избеляла лепенка на вратата предупреждаваше: Внимание: Друслива зона. Джесика бе достатъчно наясно с наркоманския жаргон, та да се досети, че надали Лорен Семански е „отишла при приятелки“, за да организира църковен излет.

Бони отвори и Джесика влезе в стаята. Мебелите бяха качествени, във френски провинциален стил, бели със златни украшения: легло с балдахин с комплект нощни шкафчета, дрешник и бюро. Стените бяха боядисани в лимоновожълто. Стаята бе дълга и тясна, с наклонен таван, който срещаше ниския надзид от двете страни, с прозорец на далечната стена. Вдясно имаше вградена библиотека, а вляво — две врати в полустената, явно към някакъв килер. Стените бяха покрити с постери на рок банди.

Слава Богу, Бони я остави насаме. Никак нямаше да й е приятно да й наднича иззад гърба, докато рови вещите на Лорен.

На бюрото видя няколко снимки в евтини рамки. Училищна снимка на Лорен на около девет или десет години. На друга Лорен и някакъв раздърпан тийнейджър стояха пред Музея за изобразително изкуство. Трета бе изрязана от списание снимка на Ръсел Кроу.

Джесика надникна и в чекмеджетата на дрешника. Пуловери, чорапи, джинси, шорти. Нищо особено. Гардеробът–килер също не донесе нищо неочаквано. Джесика затвори вратата, облегна се на нея и огледа отново стаята. Мисли! Защо Лорен Семански е включена в оня списък? Освен че посещава католическо училище, какво друго има в тази стая, което да я впише в пъзела на тези необичайни убийства?

Седна пред компютъра на Лорен и провери маркираните в браузъра страници. Имаше hardradio.com, посветена на хевиметъла, както и snakenet. Но най-изненадващо бе присъствието на сайт, озаглавен yellowribbon.org. Названието „жълта панделка“ я наведе на мисълта за военнопленници и изчезнали по време на бойни действия. Но когато влезе в сайта, видя, че е посветен на самоубийства сред тийнейджърите.

Когато бях тийнейджърка, толкова ли ме занимаваше мисълта за смъртта и отчаянието? — запита се Джесика.

Май така беше. Сигурно идва в комплект с хормоните.

Върна се в кухнята. Бони вече бе направила каничка с кафе. Сипа чаша на Джесика и седна насреща й. На масата имаше и чиния с ванилени вафлички.

— Налага ми се да ви задам още няколко въпроса във връзка с катастрофата миналата година — каза Джесика.

— Окей — отвърна Бони, но от извитата надолу линия на устата й на Джесика й стана ясно, че изобщо не е „окей“.

— Обещавам да съм кратка.

Бони кимна.

Докато организираше мислите си, забеляза как по лицето на Бони Семански постепенно се изписа някакъв ужас. Потрябва й цял миг, за да осъзнае, че Бони изобщо не я гледа. Очите й бяха вперени над лявото й рамо. Джесика бавно се извърна подир погледа й.

На задната веранда стоеше Лорен Семански. Дрехите й бяха разкъсани, кокалчетата на пръстите — разкървавени. Имаше дълго охлузване по десния крак и две дълбоки разкъсвания по дясната ръка. От лявата страна на главата й липсваше голямо парче скалп. Лявата й китка изглеждаше счупена — костта бе пробила през кожата. От дясната й буза се ветрееше кърваво парче.

— Детенце! — скочи Бони с притисната върху устата разтрепераната си ръка. Всичката кръв се бе стекла от лицето й. — Боже мой, какво… какво стана, момиченцето ми?

Лорен погледна баба си, а след нея — и Джесика. Очите й бяха пълни с кръв и блясък. През травмата прозираше могъща предизвикателност.

— Шибаното копеле няма представа с кого си има работа — каза.

След което Лорен Семански припадна.

 

 

Докато чакаха линейката, Лорен Семански ту идваше на себе си, ту пак губеше съзнание. Джесика направи всичко по силите си да не й позволи да изпадне в шок. Щом се убеди, че няма гръбначни контузии, я уви в одеяло и леко повдигна краката й. Знаеше, че е далеч по-важно шокът да бъде предотвратен, отколкото после да лекуват ефектите му.

Направи й впечатление, че дясната ръка на Лорен е стисната в юмрук. В него имаше нещо — нещо остро, нещо от пластмаса. Опита се да разтвори полека пръстите. Няма начин. Реши засега да го остави.

През това време Лорен говореше разпокъсано. Джесика успя горе-долу да схване какво е станало. Но фразите бяха несвързани. Думите едва се цедяха през зъбите й.

У Джеф.

Тупалки^[1].

Шибаното копеле.

По пресъхналите й устни и опустошените й ноздри, в комбинация с трошливата коса и леко прозрачната кожа Джесика прецени, че Лорен най-вероятно е пристрастена към метамфетамина.

Иглата.

Шибаното копеле.

Преди да я сложат на носилката, Лорен сграбчи ръката на Джесика. Отвори за миг очи и каза една дума, която направо накара света да спре за миг да се върти.

Броеници.

 

 

Бони Семански замина с линейката и с внучка си за болницата. Джесика се обади в управлението и докладва за случая. Двама инспектори моментално тръгнаха за „Сейнт Джоузеф“. Джесика бе поръчала на спешния екип да запазят на всяка цена дрехите на Лорен, както и всякакви влакна или капки от течност, които откриеха по нея. И най-важното, каза им, да запазят в качеството му на улика онова, което стискаше в дясната си ръка.

Самата тя остана в дома на Семански. Влезе във всекидневната и седна до Джордж Семански.

— Внучката ви ще се оправи — каза му с надеждата, че звучи убедително, с желание наистина да стане така.

Джордж Семански й кимна. Продължаваше да суче ръце. Щракаше каналите един след друг, сякаш това бе някаква физиотерапия.

— Искам да ви задам само още един въпрос, сър. Ако не възразявате.

След няколкосекундно мълчание той пак кимна. Изглежда изобилието от лекарства на масичката забавяше с известно време реакциите му.

— Съпругата ви ми каза, че Лорен много тежко е понесла смъртта на майка си и баща си. Бихте ли ми казал какво имаше тя предвид?

Джордж Семански се протегна към едно флаконче с лекарства. Взе го, повъртя го в ръцете си сума ти време, но не го отвори. Джесика забеляза етикета — клоназепам.

— Ами, след опелото и това там… погребението… след близо една седмица тя насмалко…

— Какво направи, мистър Семански?

Джордж Семански направи пауза. Спря да върти флакона.

— Тя направи опит да се самоубие.

— Как?

— Отишла една вечер в колата. Прекарала маркуч от ауспуха през едното стъкло. Сигурно е искала да се задуши от въглеродния окис.

— И какво стана?

— Свлякла се върху клаксона. С Бони се събудихме и тя излезе да види какво става.

— Наложи ли се да я вземат в болница?

— О, да — каза Джордж. — Лежа почти цяла седмица.

Пулсът й се ускори. Усети как парченцата на пъзела се подреждат.

Никол Тейлър си е рязала вените.

В дневника си Теса Уелс цитира Силвия Плат.

Лорен Семански е искала да се отрови с въглероден окис.

Да се самоубият — рече си.

Всички тези момичета са искали да се самоубият.

 

 

— Мистър Уелс? Обажда се инспектор Балзано.

Джесика стоеше, по-скоро крачеше нервно напред-назад по тротоара пред дома на Семански.

— Хванахте ли някого? — запита Уелс.

— Не, но работим в тази насока, сър. Искам да ви попитам нещо за Теса. За миналата година, около Деня на благодарността.

— Миналата година ли?

— Да — отвърна Джесика. — Знам, че сигурно ще ви е трудно да отговорите, но, кълна се, на мен ми е още по-трудно да ви задам този въпрос.

Джесика се сети за болничните гривни в чекмеджето с дреболии в стаята на Теса.

— Та какво за Деня на благодарността? — попита Уелс.

— Случайно Теса да е влизала в болница по това време?

Млъкна и зачака. Така бе стиснала телефона, че едва не го счупи. Охлаби захвата.

— Да — каза той.

— А бихте ли ми казали защо?

Затвори очи.

А Франк Уелс пое шумно и болезнено въздух.

И й разказа.

 

 

Щом се върна в „Раундхаус“, Джесика незабавно съобщи новостите на Бърн:

— Миналия ноември Теса Уелс е погълнала шепа таблетки. Лорен Семански вкарала тръба от ауспуха в колата си и запалила двигателя. Никол Тейлър си е рязала вените. Поне три от момичетата в списъка са се опитали да се самоубият.

Бърн се замисли:

— Което означава…

— Че Брайън Паркхърст най-вероятно наистина е искал да ни помогне — заключи Джесика. — Щом е научил, че и Никол Тейлър, и Теса Уелс са били убити, веднага е направил връзката. И е решил, че тегне заплаха над всички момичета, които са му се доверили, че са правили опит за самоубийство. Всички са от Северна Филаделфия. Значи Северна Филаделфия е ловното поле на нашия човек.

Бърн кимна. Джесика усети как през тялото й премина ток. Приближаваха се.

— Какви са новините от болницата? — попита го.

— Лорен Семански още е под упойка — каза Бърн. — Нищо още за онова, което е било в ръката й.

Бърн притежаваше фотокопие от списъка на Брайън Паркхърст. Скъса го на две, подаде едната половинка на Джесика, задържа другата. Извади мобифона.

Още преди шест часа имаха отговор на въпроса си. И десетте момичета бяха правили опит да се самоубият през последната година. Джесика започна да вярва, че в изблик на някакво покаяние Брайън Паркхърст наистина е искал да съобщи на полицията защо тези момичета са потенциални жертви.

Трябва да ви кажа някои неща за тези момичета.

Воден от някаква своя изчанчена логика, сигурно убиецът се е стремял да довърши делото, което момичетата са захванали. Но за „защо“-тата щяха да му мислят после, след като го поставеха в окови.

Едно обаче беше ясно отсега: извършителят е отвлякъл Лорен Семански и я е упоил с мидазолам. Направил е грешка, като не е взел предвид, че е натъпкана до ушите с метамфетамин. А той е отслабил въздействието на мидазолама. Да не говорим, че Лорен е била и надъхана за бой. Тоя път май наистина бе сбъркал адреса.

За пръв път в живота си Джесика изпита радост от това, че тийнейджърка се друса.

Но ако приемем, че убиецът се е вдъхновявал от петте скръбни мистерии в поредицата молитви, защо в списъка на Паркхърст момичетата са десет? Какво, освен самоубийството е общото между петте? Наистина ли е щял да спре след петото?

Сравниха записките си от телефонните разговори.

Четири от десетте момичетата са взели свръхдоза лекарства. Три са си рязали вените. Две се затворили в кола и се опитали да се отровят с въглероден окис. Едно рипнало с колата през мантинелата и полетяло в пропаст. Спасила я въздушната възглавница.

Явно не начинът е свързващото звено.

Къде са учили? Четири — в „Реджина“, четири — в „Назарийн“, една — в „Мария Горети“, и една — в „Нюмън“.

Възраст: четири на шестнайсет, две на седемнайсет, три на петнайсет, една на осемнайсет.

Обща махала?

Не.

Кръжоци и извънучилищни занимания?

Не.

Членство в банда?

Едва ли.

Какво тогава?

Поискай и ще ти се даде — рече си Джесика. Отговорът беше пред очите им.

Болницата.

Общото бе „Сейнт Джоузеф“.

След неуспешния опит пет от момичетата бяха лежали в „Сейнт Джоузеф“: Никол Тешгър, Теса Уелс, Бетани Прайс, Кристи Хамилтън и Лорен Семански.

Останалите пет се бяха лекували в пет други болници.

— Ей Богу — рече Бърн. — Абсолютно си права.

Най-после им потръгна.

Но на Джесика й беше призляло. Не от факта, че и петте момичета са се лекували в една и съща болница. Не от факта, че и петте са правили опит да се самоубият.

А от един трети факт, от който стаята остана без въздух.

Лекуващият лекар и на петте бе един: доктор Патрик Фаръл.

 

 

65.

 

Петък, 18:15 ч.

Патрик седеше в стаята за разпити „А“. Въпросите задаваха Ерик Чавес и Джон Шепърд, а Бърн и Джесика наблюдаваха. Разговорът се записваше на видео.

Доколкото бе известно на Патрик, призовали го бяха в качеството му на съществен свидетел по делото.

Имаше прясна драскотина на дясната ръка.

При първа възможност щяха да изчегъртат каквото имаше под ноктите на Лорен Семански и да търсят ДНК-връзка. За жалост, надали щяха да намерят нещо. Според екипа за оглед било цял късмет, че Лорен изобщо все още имала някакви нокти.

Преговориха графика на Патрик през предишната седмица и за огорчение на Джесика установиха, че е нямало ден, в който Патрик да не е имал възможността да отвлече жертвите, както и да се отърве от телата им.

На Джесика й призля от самата мисъл. Наистина ли смята, че е възможно Патрик да има нещо общо с тези убийства? И с всяка измината минута отговорът клонеше все повече към да. Но в следващата минута се саморазубеждаваше. Направо не знаеше какво да мисли.

Ник Паладино и Тони Парк бяха вече напът към местопрестъплението на Кенсингтън Авеню със снимка на Патрик. Надали възрастната Агнес Пински щеше да го познае, пък и да избереше снимката му сред куп други, дори и най-ниско платеният обществен защитник щеше да разпердушини показанията й в съда. Независимо от всичко Ник и Тони щяха да разпитат и останалите жители на улицата.

— Боя се, че не съм много в течение на новините — каза Патрик.

— Разбирам — отвърна Шепърд. Бе седнал на крайчеца на охлузената метална маса. Ерик Чавес се беше подпрял на вратата. — Сигурно и работата само ви стига да се наситите на грозното в живота.

— Е, все пак имаме определени постижения — рече Патрик.

— С други думи, вие не си спомняте някое от тези момичета да е било ваша пациентка по някое време, така ли?

— В едно спешно отделение, особено в градска травматология, лекарят е най-вече разпределител, инспекторе. Тоест първо обработва онзи пациент, който най-спешно се нуждае от помощ. След като го закърпи и го прати вкъщи, или съответно го приеме за стационарно лечение, задължително го прехвърля на първичния му лекар. При нас понятието „пациент“ на практика е неприложимо. Приетият в спешно отделение е пациент на падналия му се там лекар само за около час. Че и по-малко. Много често — за по-кратко от час. През спешната приемна на „Сейнт Джоузеф“ годишно минават хиляди хора.

Шепърд го слушаше, кимаше в необходимите моменти и замислено оправяше идеалните ръбове на панталона си. Да обясняваш на ветеран инспектор по убийствата идеята за разпределение е напълно излишно. На всички в стая „А“ им бе пределно ясно.

— И все пак не отговаряте на въпроса ми, доктор Фаръл.

— Когато чух по новините името на Теса Уелс, ми се стори познато. Но така и не направих непосредствена връзка с това, дали са я докарвали някога в спешното отделение на „Сейнт Джоузеф“.

Глупости — каза си Джесика и усети как гневът й нараства. Бяха говорили за Теса Уелс онази вечер, когато се бяха отбили във „Финигънс Уейк“.

— Казвате „Сейнт Джоузеф“, сякаш я е лекувала самата болница — отбеляза Шепърд. — Но на преписката стои вашето име. — Вдигна папката и я показа на Патрик.

— Архивът не лъже, инспекторе — каза Патрик. — Наистина е минала през мен.

Шепърд вдигна втора папка:

— Обработвал сте и Никол Тейлър.

— Пак повтарям, нямам спомен.

Трета папка.

— И Бетани Прайс.

Патрик гледаше в една точка.

И още две папки право в лицето.

— Кристи Хамилтън е била в ръцете ви четири часа. Лорен Семански — пет.

— С архивите не може да се спори, инспектори — отвърна Патрик.

— Всичките пет момичета са били отвлечени през тази седмица, докторе, като четири от тях са убити по особено жесток начин. През тази седмица. Пет жертви от женски пол, тийнейджърки, които случайно са минали и през вашите ръце през последните десет месеца.

Патрик сви рамене.

А Джон Шепърд го попита:

— Нима не разбирате интереса ни към вас на този етап?

— О, абсолютно — отвърна Патрик. — Дотолкова, доколкото се интересувате от мен като от съществен свидетел. Докато случаят е такъв, съм готов да ви помогна с каквото мога.

— Къде си одраскахте ръката, между другото?

Явно Патрик имаше готов отговор и на този въпрос. Но нямаше да го изрецитира моментално.

— Дълга история е.

Шепърд погледна часовника си.

— Имам цяла нощ на разположение. — Погледна Чавес. — А ти, инспекторе?

— Разчистих цялата си програма, за всеки случай.

И двамата отново насочиха цялото си внимание към Патрик.

— Накратко казано, човек винаги трябва да се бои от мокра котка — каза Патрик. Джесика забеляза как чарът струи от него. Но за негово съжаление, и двамата инспектори бяха имунизирани против чар. Джесика също — поне за момента.

Шепърд и Чавес се спогледаха.

— По-верни думи никой не е чувал — рече Чавес.

— Искате да кажете, че е от котка, така ли? — запита Шепърд.

— Да — отвърна Патрик. — Цял ден е била навън на дъжда. Когато се прибирах тази вечер, я видях да трепери под един храст. Опитах се да я взема. Лоша идея.

— Как се казва?

Стар номер при разпит. Щом някой спомене лице, свързано с алибито му, моментално му изтрисаш въпрос за името му. Но този път ставаше дума за животно. Патрик се оказа неподготвен.

— Кой как се казва? — попита.

Явно печелеше време. Шепърд го беше сгащил. Шепърд се приближи и впери очи в драскотината.

— За какво говорим? За домашно рисче, може би?

— Моля?

Шепърд се изправи и се облегна на стената. Вече дружелюбен.

— Вижте какво, доктор Фаръл. Имам четири дъщери. Направо са луди на тема котки. Обожават ги. Та вкъщи имам точно три — Колтрейн, Дизи и Сникърс, така се казват. И през последните няколко години са ме драли поне десетина пъти, да кажем. Но нито веднъж не е приличало на вашето одиране.

Патрик остана загледан в пода в продължение на няколко секунди.

— Не беше рис, инспекторе. Най-обикновена котка с тигрова окраска.

— Ъ — рече Шепърд. И продължи: — Какъв автомобил карате, между впрочем?

Естествено, отговорът му беше предварително известен.

— Карам лексус.

— LS? GS? ES? Sport Cross?

— Виждам, че разбирате от луксозни коли — усмихна се Патрик.

Шепърд му върна усмивката. Поне половината, да кажем.

— Аз и между ролекс и таг хойер правя разлика — рече, — ама не мога да си ги позволя.

— Карам 2004 LX.

— Става дума за спортния джип, нали?

— И така можете да го наричате.

— А вие как му викате?

— Спортна лимузина — отвърна Патрик.

— Ясно — съгласи се Шепърд. — И къде е автомобилът ви в момента?

Патрик се позабави с отговора.

— На задния ви паркинг. Защо?

— От любопитство питам — каза Шепърд. — Скъп автомобил е. Исках да се убедя, че е на сигурно място.

— Благодаря.

— Други автомобили?

— Имам и шевролет венчър.

— Това микробус ли е?

— Да.

Шепърд си го записа.

— Така. Според архивите на „Сейнт Джоузеф“ във вторник сутринта сте застъпил на дежурство чак в девет сутринта. Това вярно ли е?

Патрик се замисли.

— Струва ми се, да.

— Но смяната ви започва в осем. Защо закъсняхте?

— Всъщност, наложи се да вкарам лексуса в сервиза.

— Къде по-точно?

Някой почука леко по вратата, после я отвори.

В коридора стоеше Айк Бюканън редом с висок, внушителен мъж в елегантен костюм „Бриони“ на тънки райета. Безупречно вчесани подстригани на пластове сребристи коси, тен от ваканция в Мексико. Само куфарчето му струваше повече от едномесечна инспекторска заплата.

В края на деветдесетте години Ейбрахъм Голд бе представлявал бащата на Патрик Мартин в едно нашумяло дело за професионална небрежност. По-скъпи адвокати рядко се намират. А и по-добри. Доколкото Джесика бе чувала, Ейбрахъм Голд не беше губил нито едно дело през живота си.

— Господа — подхвана той с школувания си за съдебни зали баритон, — този разговор току-що приключи.

 

 

— На теб как ти се струва? — попита Бюканън.

Цялата специална група обърна очи към нея. Тя започна да рови из мозъка си — не само за подходящо изказване, но и за подходящи думи. Наистина не знаеше какво да мисли. Осъзна, че този миг ще дойде, още щом видя Патрик да влиза в „Раундхаус“ преди час и нещо. А сега, когато настъпи, не знаеше какво да предприеме. Самата мисъл, че някой е отговорен за тези ужаси, я мъчеше достатъчно. Но мисълта, че става дума за някой, когото познава интимно — или поне така си мислеше, — направо блокира мозъка й.

И ако немислимото излезе вярно, ако наистина се окаже, че Патрик Фаръл е молитвеният убиец, дори от чисто професионална гледна точка как може да мине тя за познавач на човешката природа?

— Смятам, че е възможно.

Край. Каза го на глас.

Естествено, бяха проверили вече миналото на Патрик Фаръл. Досието му бе чисто, с изключение на един случай с хашиш през втората година от следването му и склонността да кара доста над разрешената скорост.

Сега, след като Патрик бе наел и адвокат, им се налагаше да ускорят следствието. Според Агнес Пински можело това да е човекът, който чукал на вратата на Уилем Круз. На един от насрещната обущарница му се струвало, че видял кремав лексус да паркира отсреща преди два дни. Но не бил сигурен.

При всяко положение, двама инспектори щяха да го следят неотлъчно оттук нататък.