Ричард Монтанари
Момичета с броеници (36)

36.

Вторник, 21:25 ч.

Джесика бе паркирала на алеята пред дома си, но нямаше сили да слезе. Дъждът плющеше по покрива на черокито.

Казаното от Ник не я оставяше на мира. Даде си сметка, че след създаването на специалната група никой не бе провел с нея онзи озаптяващ разговор, който обикновено започва с думите: Виж какво, Джесика, това няма нищо общо с детективските ти способности.

Такъв разговор не се състоя.

Изключи двигателя.

Какво ли искаше да й каже Брайън Паркхърст? Не каза, че иска да й разправя какво е извършил, а че трябвало да й каже някои неща за тези момичета.

Какви, например?

И къде отиде?

Ако видя някой с вас, изчезвам.

Дали пък Паркхърст не бе разкрил присъствието на Ник Паладино и Джон Шепърд?

Надали.

Джесика слезе, заключи джипа и зашляпа на бегом през локвите към задната врата. Вир-вода беше. Имаше чувството, че е киснала във вода цял живот. Лампата над задната тераска изгоря преди няколко седмици, та докато ровеше за ключа, за стотен път се укори, че не е сложила нова. Над главата й стенеха клоните на умиращия явор. Наистина трябваше да ги подреже, докато не са паднали и съборили къщата. Едно време с тези работи се занимаваше Винсънт, но него вече го няма, нали така?

Стегни се, Джес. Засега ти си и мама, и татко, а освен това си и готвач, техник, градинар, шофьор и частен учител.

Най-после напипа ключа и тъкмо се накани да отключи задната врата, когато чу над себе си шума на усукващ се, цепещ се и стенещ под нечия огромна тежест алуминий. Видя и стържещите по пода гьонени подметки, видя и ръката, която се протегна към нея.

Пистолета, Джес.

Но глокът бе в чантичката, правило номер едно: никога не носи оръжието в чантичка.

Сянката се превърна в човешко тяло. Тяло на мъж.

Свещеник.

Стисна ръката й над лакътя.

И я придърпа в тъмното.