Ричард Монтанари
Момичета с броеници (13)

12.

Понеделник, 18:00 ч.

Дж. Алфред Пруфрок^[1] бе премерил живота си на чаени лъжички. Саймън Едуард Клоуз го измерваше със сроковете за приключване на отделните броеве. А до приключването на утрешния печатен брой на „Рипорт“ оставаха по-малко от пет часа. И докато гледаше водещите новини на местната вечерна емисия, си даде сметка, че засега няма материал.

В средата на репортерите от така наречения легитимен печат го третираха като изгнаник, като клоун със спирален бележник и с постоянно присвити очи, дължащи се на дългогодишната употреба на евтини готови очила. Гледаха го така, както се гледа дете, страдащо от монголоизъм — с фалшиво съчувствие и ерзац добронамереност, но и с изражение, което говореше: „Не можем да ви изхвърлим от партито, но, за бога, не пипайте порцелановите статуйки.“

Пет-шест репортери, мотаещи се около отцепеното местопрестъпление на Осма улица, почти не го и погледнаха, когато пристигна с десетгодишната си хонда акорд. Него ако питаха, предпочиташе пристигането му да е малко по-дискретно, но ауспухът му — прикрепен наскоро към манифолда след успешна пепси-кенектономия — настояваше пръв да обяви предстоящото събитие. Още от предната пряка му се струваше, че дочува подхилкванията им.

Местопрестъплението бе оградено с жълта полицейска лента. Саймън обърна и подкара към Джеферсън, после вляво по Девета. Град — призрак.

Слезе и провери батериите на касетофона. Пооправи вратовръзката и ръбовете на панталона. Често си мислеше, че ако не харчи всичките си пари за дрехи, ще може да си позволи по-скъпа кола или жилище. Но в крайна сметка сам се убеждаваше, че след като прекарва повечето си време на улицата, винаги можеше да мине за по-заможен поне пред онези, които не виждаха колата или апартамента му.

Нима в шоубизнеса всичко не опираше до имиджа?

Намери алеята, която водеше напряко към обекта, и тръгна по нея. Обаче видя застаналия зад къщата униформен полицай — но пък нито един репортер наоколо, поне засега — и се върна до колата, за да приложи трика, който бе научил преди години от един печен стар папарак.

Десет минути по-късно се приближи към полицая зад къщата. Онзи, черен и огромен колкото защитник по американски футбол, вдигна една от месестите си ръце да го спре.

— Какво става? — запита Саймън.

— Намирате се на местопрестъпление, сър.

Саймън кимна. После извади репортерската си карта.

— Саймън Клоуз от „Рипорт“.

Никаква реакция. Със същия успех можеше да му обяви и че е капитан Немо от „Наутилус“.

— Ще трябва да говорите с водещия разследването инспектор — обясни му полицаят.

— Естествено — отвърна Саймън. — А кой може да е той?

— Може да е инспектор Бърн, сър.

Саймън си го записа, сякаш току-що му бяха съобщили важна подробност.

— А как й е първото име?

Полицаят се замисли:

— На кого?

— На инспектор Бърн.

— Нейното първо име е Кевин.

Саймън се постара да изглежда объркан. Двете години в гимназиалната театрална трупа, включително ролята на Алджернън в „Колко е важно да бъдеш сериозен“, се оказаха от полза.

— А, извинявайте — рече. — Чух, че някаква жена разследвала случая.

— Това ще да е инспектор Джесика Балзано — отсече полицаят с удивителен знак и сбръчкване на веждите, които съобщиха на Саймън, че разговорът е приключен.

— Много ви благодаря — каза Саймън и се оттегли по алеята. Извърна се и чевръсто засне полицая. Онзи незабавно се хвана за радиото, а това означаваше, че само след минута — две официално ще отцепят алеята зад долепените къщи.

Когато стигна до Девета улица, вече го чакаха двама репортери, застанали зад жълтата лента, която им препречваше пътя — жълта лента, която самият Саймън бе опънал там само преди няколко минути.

Приближавайки двамата, забеляза изражението на лицата им. Саймън се приведе и мина под лентата, отлепи я от стената и я подаде на Бени Лозейдо, репортера от „Инкуайърър“.

На лентата имаше надпис „ДЕЛ-КО АСФАЛТ“.

— Да ти го начукам, Клоуз — каза Лозейдо.

— Нека първо да вечеряме, любов моя.

Саймън седна в колата и зачопли паметта си.

Джесика Балзано.

Откъде му бе познато това име?

Взе броя на „Рипорт“ от предишната седмица и го запрелиства. Видя го едва когато стигна до постната спортна страница. Женски боксови мачове в „Блу Хорайзън“. Обявата бе малка, на четвърт колонка.

А най-отдолу пишеше: ДЖЕСИКА БАЛЗАНО — МАРИЕЛА МУНЬОС.