Ричард Монтанари
Момичета с броеници (61)

61.

Петък, 10:15 ч.

Полицейското управление на Филаделфия бе попаднало под микроскопа на националните медии. И трите основни мрежи — Ей Би Си, Ен Би Си и Си Би Ес — плюс Фокс и Си Ен Ен, имаха екипи из целия град и предаваха последни новини на живо по три-четири пъти на цикъл.

Местната телевизия почти непрекъснато въртеше историята с молитвения убиец, в комплект със своето лого и тематичен сигнал. Показваше и списък на католическите черкви, в които се служи литургия по случай Велики петък, както и няколкото, където се четяха молитви за жертвите.

Ужасът на католическите семейства, особено онези, които имаха дъщери — без значение дали учат в енорийско училище, или не, — растеше пропорционално на цялата дандания. Полицията очакваше силен прираст в броя на застреляните непознати лица — пощаджиите и шофьорите от куриерските служби бяха изложени на най-голям риск. Както и онези, комуто някой има зъб.

Помислих, че е молитвеният убиец, ваше благородие.

Нямах друг избор, освен да го застрелям.

Имам дъщеря.

Успяха първоначално да скрият от медиите новината за смъртта на Брайън Паркхърст, но както винаги, след около двайсет часа тя „изтече“. Окръжният прокурор застана пред журналистите пред номер 1421 на Арч Стрийт и когато го попитаха дали има доказателства, че молитвеният убиец е бил Брайън Паркхърст, му се наложи да отговори отрицателно. Смятали са Паркхърст единствено за съществен свидетел.

И въртележката се завъртя.

 

 

Новината за четвъртата жертва изкара всички хаховци из дървенията. На път към „Раундхаус“ Джесика забеляза няколко десетки души с картонени плакати по тротоара на Осма улица. Повечето предричаха края на света. Стори й се, че на няколко плаката мерна имената „Джезабел“ и „Магдалена“.

Вътре беше още по-зле. Макар да знаеха, че няма да попаднат на никакви улики, длъжни бяха да запишат самопризнанията на всеки ненормалник, наумил си, че може да стане герой на долнопробен филм — разните Распутинци, неизбежните Джейсъни, Фредита и Майкъл Майърси, а в допълнение към тях и всякакви ерзац Ханибали, Гейсита, Дамери и Бъндита^[1]. Общо взето, признаха си някъде около стотина души.

Джесика се качи в отдела и започна да подготвя записките си за съвещанието на специалната група. Изведнъж вниманието й бе привлечено от пронизителен женски смях от отсрещната страна на стаята.

Вдигна глава и замръзна на място. Беше русото момиче с конската опашка и коженото яке. Онова, което беше видяла с Винсънт. Макар сега, като я огледа, да й се видя значително по-възрастна, отколкото й се бе сторила. И все пак това, че я срещаше в тукашната обстановка, си беше чист сюрреализъм.

— Какво, по дяволите, става? — каза достатъчно силно, та Бърн да я чуе. Тръшна бележниците върху бюрото с нарядите.

— Кое? — попита той.

— Ташак ли си правиш с мен? Тая… кучка наистина ли има нахалството да се довлече тук и да ми се навре в лицето?

Направи крачка напред и позата й трябва да е била застрашителна, щом Бърн намери за нужно да застане между нея и момичето.

— Тпру-у-у! — каза Бърн. — Чакай малко. За кого говориш?

— Оня ден сбарах тая кучка с Винсънт. Как може…

— Но това е Ники Малоун.

— Коя?

— Николет Малоун.

— И какво трябва да ми говори това?

— Инспектор е от отдел „Наркотици“. Работи към Централния участък.

Изведнъж нещо се размести в гърдите й — ледена канара от срам и вина, която я смрази. Значи Винсънт е бил на работа. А блондинката му е колежка по служба.

Той се беше опитал да й го каже, но тя отказа да го изслуша. Пак се бе проявила като първокачествена крава.

Ревност, твоето име е Джесика.

 

 

Специалната група се канеше да почне съвещанието.

След като намериха Кристи Хамилтън и Уилем Круз, обадиха им се от ФБР. Назначиха съвещанието за следващия ден с участието на двама агенти от регионалното им управление във Филаделфия. Още откакто откриха Теса Уелс, юрисдикцията на престъпленията висеше под въпрос: ако наистина се окажеше, че жертвите са били отвлечени, поне в това отношение ставаше дума за федерално престъпление. Както винаги, бяха изказани дежурните териториални възражения — но, както и се очакваше, без особена категоричност. Голата истина бе, че специалната група имаше нужда от колкото се може повече помощ. В убийствата на момичетата с броениците бе настъпила внезапна ескалация, а с убийството на Уилем Круз се навлизаше в области, в които филаделфийското полицейско управление просто нямаше свои ресурси.

Само в апартамента на Круз на Кенсингтън Авеню работеха шестима техници от групата за оглед.

В единайсет и трийсет Джесика провери имейлите си.

Малко спам, няколко послания от откачалки на тема GTA^[2], които бе пратила в пандиза, докато работеше в пътната полиция, с неизменните епитети и обещания някой ден да я срещнат.

Между всичките ясно-нищо-ново съобщения имаше и едно от [email protected]. Прочете два пъти името на подателя. Не вярваше на очите си. Точно така. Саймън Клоуз от „Рипорт“.

Поклати глава. Ама че самонадеяно копеле. Какво го караше да мисли, че има какво да й каже?

И както се канеше да изтрие мейла, изведнъж забеляза, че към него има приложение. Провери го с антивирусната програма. Чисто. Комай единственото чисто нещо около Саймън Клоуз — рече си.

Отвори приложението. Цветна снимка. Първоначално не разпозна човека на снимката. За какво му е на Саймън Клоуз да ми праща фотография на непознат? Но доколкото познаваше манталитета на таблоидните писарушки, явно я предупреждаваше да се замисли за собствената си сигурност.

Човекът на снимката седеше на стол, а гърдите му бяха обвити с тиксо. Ръцете и китките му бяха привързани по същия начин към страничните облегалки. Очите му бяха стиснати, сякаш е очаквал някой да го удари, или пък се е молел силно нещо да се случи.

Увеличи двойно образа.

И моментално забеляза, че очите на оня изобщо не са стиснати.

— О, божичко — успя да промълви.

— Какво има? — попита Бърн.

Тя само извърна екрана към него.

Седящият на стола бе Саймън Едуард Клоуз, репортерът звезда на „Рипорт“ — водещият шок-таблоид във Филаделфия. Някой го бе приковал към стола с тиксо и бе зашил очите му.

Когато Бърн и Джесика стигнаха до апартамента на Сити Лайн, завариха на местопрестъплението двама инспектори от „Убийства“ — Боби Лошия и Тед Кампос.

В апартамента Саймън Клоуз бе в абсолютно същата поза, както го бяха снимали.

Боби Лория обобщи установеното до момента.

— Кой го е намерил? — попита Бърн.

Лория погледна в бележника си.

— Негов приятел, на име Чейс. Имали среща за закуска в „Денис“ на Броуд Стрийт. Жертвата не се явила. Чейс звънял два пъти, после се отбил да види какво става. Вратата била отключена, обадил се на 911.

— Проверихте ли в телефонната компания дали наистина е звънял от автомата в „Денис“?

— Нямаше нужда — отвърна Лория. — И двете обаждания са записани на автоматичния секретар. Номерът, от който са направени, съответства на този в „Денис“. Всичко е точно.

— Нали с това лайно си имаше неприятности миналата година? — запита Кампос.

Бърн знаеше защо го пита, както знаеше и какво да очаква вместо отговор.

— С него.

Дигиталният фотоапарат, с който е била направена снимката, още беше на триногата пред Клоуз. Един от групата за оглед ги проверяваше за отпечатъци.

— Скивай к’во има тук — каза Кампос. Коленичи до масичката и хвана с облечената в ръкавица ръка мишката на лаптопа на Клоуз. Отвори програмата „Ай Фото“. Шестнайсетте снимки бяха номерирани последователно: Kevinbyrne1. jpg, Kevinbyrne2.jpg и така нататък. Само дето от нито една нищо не можеше да се разбере. Сякаш някой ги бе обработил с програма за рисуване и бе заличил лицата с четка. При това — четка с червена боя.

И Кампос, и Лория го изгледаха.

— Въпросът се налага от само себе си, Кевин — каза Кампос.

— Знам — отвърна Бърн. Искаха да знаят къде е бил през последните двайсет и четири часа. Не че го подозираха в нещо, но бяха длъжни да го направят. Процедурата, естествено, му бе съвсем ясна.

— Ще отговоря писмено като се върна в управлението.

— Няма проблем — рече Лория.

— Някаква яснота по причината за смъртта? — попита Бърн, щастлив от възможността да смени темата.

Кампос се изправи и мина иззад жертвата. Ниско на тила на Саймън личеше малка дупка. Вероятно направена с бормашина.

Докато екипът за оглед си вършеше работата, забелязаха, че онзи, който е зашил очите на Клоуз — а почти нямаше съмнение кой е бил, — не се е стремил особено към качество. Дебелият черен конец излизаше от меката кожа на клепача и влизаше на три-четири сантиметра под окото в бузата, после пак стигаше до клепача. Поради тънките струйки кръв, лицето му наподобяваше онова на Христос.

Конецът придърпваше кожата и плътта нагоре, та меката плът около устата на Клоуз разкриваше кучешките му зъби.

И макар горната устна да бе повдигната, зъбите бяха стиснати. Дори от два метра разстояние Бърн забеляза зад предните му зъби нещо черно и лъскаво.

Бърн извади молив и направи жест към Кампос.

— Не се лишавай от удоволствието — отвърна Кампос.

Използвайки молива, Бърн внимателно раздалечи зъбите на Саймън Клоуз. За миг му се стори, че устата кухина е празна и че просто е видял отражение върху балонче слюнка.

Но в следващия миг от устата изпадна нещо, търколи се по гърдите на Клоуз и тупна на пода.

С много тих звук, леко почукване от пластмаса върху дюшемето.

Джесика и Бърн го проследиха, докато спря да се търкаля.

Спогледаха се. Едновременно осъзнаха значението на онова, което бяха видели. И само след секунда останалите липсващи мъниста от броениците се изсипаха от устата на мъртвеца, сякаш бяха ударили голямата печалба на игрален автомат.

Трябваха им десет минути да преброят мънистата. Пипаха с изключително внимание, да не повредят някоя полезна улика, макар да бе малко вероятно молитвеният убиец да се издъни точно на този етап.

За по-сигурно ги преброиха два пъти. Бройката на мънистата, натъпкани в устата на Саймън Клоуз, не убягна на никого от присъстващите.

Бяха петдесет. Всичките пет десетки.

Което означаваше, че броеницата на последното момиче в драмата на Христовото страдание, изнасяна от този луд, вече е готова.