Ричард Монтанари
Момичета с броеници (42)

42.

Сряда, 01:40 ч.

„Очо Риос“ — малкото барче с реге музика в Нордърн либъртис^[1] — отиваше към затваряне. Музиката на диджея служеше по-скоро за фон. На дансинга бяха останали само няколко двойки.

Завесата от висулки се размърда и оттам излезе друг мъж. Когато видя Бърн, лицето му светна.

Гонтлет Меримън наскоро бе превалил четирийсетте. През осемдесетте години бе достигнал висините с „Шампейн Поси“^[2] и в един момент притежаваше долепена къща на Сосайъти Хил и вила на плажа в щата Ню Джърси. Дългите му дредлокс, побелели отчасти още от двайсетата му година, бяха постоянно присъствие по клубовете на града, а така също и в „Раундхаус“.

Бърн помнеше, че по едно време Гонтлет притежаваше едновременно прасковен ягуар HJS, прасковен мерцедес 380 SE и прасковено BMV 635 CSI. Паркираше ги пред дома си в Диланси, та да побъркват белите хора с бляскавите си хромови тасове и ръчно изработените златни украшения с формата на листчета марихуана по капака на двигателя. Май и досега си оставаше почитател на този цвят: облечен бе в прасковен ленен костюм и прасковени кожени сандали.

Макар да бе чул клюката, Бърн се оказа съвършено неподготвен за призрака, в който Гонтлет Меримън се бе превърнал.

Имаше вид на човек, сполетян от всички възможни болести. Лицето и ръцете му бяха осеяни със саркома на Капоши^[3], а китките му стърчаха като жилести клонки от ръкавите на сакото. Човек очакваше бляскавият му „Патек Филип“ всеки момент да се изхлузи и падне.

Но Гонтлет все пак си оставаше Гонтлет. Мачо, стоик, лошо момче. И на този напреднал етап държеше светът да знае, че е пипнал вируса от иглата. След призрачното видение, което се устреми към него с разперени ръце, второто нещо, което Бърн забеляза, бе, че Гонтлет Меримън носи черна тениска с огромен бял надпис: НЕ СЪМ ШИБАН ГЕЙ!

Двамата се прегърнаха. Бърн имаше чувството, че ще строши Гонтлет в обятията си, сякаш е суха съчка. Седнаха на маса в ъгъла. Гонтлет повика сервитьор и поръча бърбън за Бърн, а за себе си — газирана вода.

— Ти да не си спрял да пиеш? — учуди се Бърн.

— Две години вече — каза Гонтлет. — Нали ги знаеш докторите?

Бърн се засмя. Гонтлет му бе до болка познат.

— Ей, пич — рече. — Навремето можеше да изсмъркаш централната линия на стадиона.

— И по цяла нощ ебях.

— На кого ги разправяш?

— Добре, де. Цял час, да кажем — захили се Гонтлет.

Двамата оправиха облеклото си и се отдадоха на приказки. Отдавна не се бяха виждали. Диджеят пусна някакво парче на Гето Прийст.

— К’во ше кажеш за това, а? — И Гонтлет размаха хилавата си ръка пред лицето си и хлътналия гръден кош. — Шибана работа, нали?

Бърн не знаеше какво да му отговори.

— Съчувствам ти.

Гонтлет обаче поклати глава:

— Своето съм си го взел. За нищо не съжалявам.

Отпиха от чашите. Гонтлет замълча. Знаеше правилника.

Ченгето си е ченге, хайдукът — хайдук.

— Та на какво дължа удоволствието от вашето посещение, инспекторе?

— Търся един човек.

Гонтлет кимна. Дотолкова и на него му беше ясно.

— Едно говедо на име Диабло — каза Бърн. — Едро копеле, с татуировка по физиономията. Познаваш ли го?

— Да.

— Имаш ли представа къде мога да го намеря?

Гонтлет Меримън бе достатъчно отракан да не пита защо.

— Това на светло ли е, или на сянка? — заинтересува се Гонтлет.

— Сянка.

Гонтлет огледа бавно и продължително дансинга, за да придаде необходимата тежест на услугата, която се канеше да окаже.

— Мисля, че ще мога да ти помогна.

— Искам само да си поприказвам с него.

Гонтлет вдигна кльощава ръка:

— Ston a riva battan nuh know sun hat — рече на своя силен ямайски иатоа.

Бърн таеше смисъла. Две години в отдела за борба с младежките банди в един от най-престъпните градове на страната ти стигат да научиш поговорки от цял свят. Камъкът на речното дъно не знае, че слънцето е горещо.

— И тона оценявам — добави Бърн. Дори не си направи труда да предупреди Гонтлет, че трябва да си трае. Записа номера на мобифона си на гърба на една визитка.

— Няма защо — отпи Гонтлет от водата. — Всичко готви с къри.

Гонтлет се изправи малко несигурно на крака. Бърн не посегна да му помогне. Знаеше, че Гонтлет е горд. Гонтлет успя да запази равновесие.

— Ще ти се обадя.

Двамата отново се прегърнаха.

На вратата Бърн се обърна, откри Гонтлет сред клиентите и си рече: Умиращият човек знае какво е бъдещето му.

Та чак му завидя.