Ричард Монтанари
Момичета с броеници (8)

7.

Понеделник, 12:20 ч.

Саймън Клоуз, репортер номер едно на „Рипорт“ — водещият шоков седмичен таблоид във Филаделфия, — не бе влизал в черква повече от две десетилетия. И макар да не очакваше, че ако го стори, небето ще вземе да се разтвори и мълнията на божията справедливост да го порази и от него да остане димяща купчина сланина, кости и жили, все пак му бе останало достатъчно от католическото чувство за грях, та да се замисли поне за миг, в случай че някога влезеше в черква, потопеше пръста си в светената вода и прегънеше колене.

Роден преди трийсет и две години в Берик-ъпон-Туид в Езерната област, суровия север на Англия, граничещ с Шотландия, и развил се като първокласен зъл плъх, Саймън открай време нямаше вяра на нищо, още по-малко пък на църквата. Издънка на баща-грубиян и майка-алкохоличка, която от нищо не се трогваше, Саймън се бе приучил от малък да се уповава единствено на себе си.

Още преди да навърши седем, бе живял в половин дузина католически приюти — и бе научил от тях куп неща, от които нито едно не отразяваше живота на Христа, — след което го пробутаха на единствената му желаеща да го приеме родственица. Леля му Айрис, стара мома, живееше в Шамъкин — малко градче на около двеста километра западно от Филаделфия, в щата Пенсилвания.

Докато бе малък, леля му Айрис го беше водила много пъти до Филаделфия. Саймън помнеше какво впечатление му бяха направили високите сгради, огромните мостове, миризмите на града и забързаният градски живот. И още тогава се бе зарекъл, че някой ден и той ще живее тук, независимо от това, че никога през живота си и за нищо на света нямаше да се откаже от нортамбърландските си корени.

На шестнайсет Саймън постъпи като стажант-сътрудник в местния миньорски ежедневник „Нюз-Айтъм“. И подобно на всеки друг, списващ за парцалите, излизащи на изток от Алегените, имаше амбицията да стане градски репортер на „Филаделфия Инкуайърър“ или „Дейли Нюз“. Но след две години тичане между редакцията и печатницата в мазето и прокарването от време на време на някоя обява или график за октоберфеста в Шамъкин, изведнъж получи прозрението, чийто блясък и до днес не бе помръкнал.

Една новогодишна вечер, докато навън бушуваше снежна буря, а Саймън метеше редакцията на Мейн Стрийт, погледът му бе привлечен от процеждащата се под вратата на новинарския отдел светлина. Надникна и видя двама мъже. Най-видният журналист на редакцията, петдесет и няколко годишният Норман Прескът, бе забол поглед в огромния сборник „Правилници на щата Пенсилвания“.

Облечен в лъскав смокинг, с разхлабена вратовръзка, отговарящият за изкуствата и шоубизнеса Тристан Чафи бе вдигнал крака на бюрото с чаша бяло вино в ръка. Работеше по скандала, разразил се около една местна звезда — преекспониран изпълнител на сладникави любовни балади, евтин вариант на Боби Винтън, попаднал в заложена от инспекторите клопка за любителите на детската порнография.

Саймън размахваше метлата и наблюдаваше под око работата на онези двамата. Сериозният журналист се ровеше из никому неизвестни подробности за земни парцели, извлечения и отчуждителни права, триеше очи, гасеше една забравена цигара с дълга пепел подир друга и току се отбиваше до тоалетната да източва явно дребния си пикочен мехур.

А редом с него бе писарушката на забавни теми — пийваше си винцето, бъбреше си по телефона с продуценти на записи, собственици на клубове и разни фенки.

Решението дойде от само себе си.

Пикал съм им на сериозните новини. Именно тази мисъл осени Саймън.

Дайте насам бялото вино.

Когато навърши осемнайсет, Саймън се записа в общинския колеж на окръга Лазърн. Година след като завърши, леля му Айрис почина в съня си. Саймън събра малкото си багажец и се премести във Филаделфия, да започне най-сетне да преследва отдавнашната си мечта (а именно — да стане британския Джо Куинън^[1]). Изкара някак си три години с малкото наследство, пишеше статии на свободна практика и се опитваше безуспешно да ги продаде на водещите национални лъскави списания.

А след това, след още три години, през които писа на свободна практика музикални и филмови критики за „Инкуайърър“ и „Дейли Нюз“ и изконсумира полагащия му се дял рамен^[2] и топла супа от кетчуп, Саймън се докопа до длъжността очеркист за новия таблоид „Рипорт“. Напредна бързо и през последните седем години водеше собствена рубрика, озаглавена „Отблизо!“ — доста жълтееща колонка, отразяваща най-шокиращите престъпления в град Филаделфия, а при по-добър късмет — и прегрешенията на най-видните му граждани. В това отношение Филаделфия рядко го оставяше без материал.

И макар рупорът му — „Рипорт“, с мото „Съвестта на Филаделфия“ — да не можеше да се сравнява с „Инкуайърър“ и „Дейли Нюз“, та дори и със „Сити Пейпър“, Саймън бе успял да публикува няколко големи репортажа почти на гребена на новинарския цикъл, след което се сдоби със завистта на далеч по-добре платените си колеги от така наречения „легитимен печат“.

„Така наречен“ в смисъл, че според Саймън Клоуз такова животно нямаше. Де що имаше писарушка със спирален бележник и язва, до един тънеха до колене в клоаката, а онези, които се смятаха за сериозни хроникьори на своето време, дълбоко се заблуждаваха. Кони Чанг^[3], която цяла седмица дебна Тоня Хардинг^[4], и „репортерите“ на „Ентъртейнмънт Тунайт“, следящи аферите с Джон Бенет Рамзи^[5] и Лейси Питърсън^[6], съвсем размазаха границата.

Откога смъртта на малки момиченца минаваше за забавно четиво?

Откакто сериозните новини заминаха по канала на тоалетната, прогонени от сагата с О Джей Симпсън — оттогава.

Саймън се гордееше с работата си за „Рипорт“. Инстинктите му не го подвеждаха, а имаше и фотографична памет за цитати и подробности. Бе изнесъл на плещите си материала за намерения в Северна Филаделфия бездомник, оставен на местопрестъплението без вътрешни органи. В случая бе подкупил с козче марихуана един от нощните дежурни в службата по съдебна медицина да му предостави снимка от аутопсията, която, за нещастие, не бе допусната за печат.

Успя преди „Инкуайърър“ да публикува материал за скандала с един от инспекторите от градския отдел „Убийства“, който бе докарал до самоубийство младеж, чиито родители бяха застреляни и който се бе оказал невинен.

А съвсем наскоро бе пуснал на първа страница материал за скандала с една нерегистрирана агенция за осиновявания, „Горещи сърца“, чиято собственичка, от Южна Филаделфия, бе взела хиляди долари от клиентите си за несъществуващи деца, които така и не им беше предала. И макар броят на труповете в рубриката му да не бе на необходимата според него висота, а и снимковият материал да беше постничък, все пак предложиха за наградата на AAN^[7] „Фантомни сърца“, както бе озаглавил репортажа си.

Списанието „Филаделфия Мегъзин“ също пусна експозе за собственичката на агенцията — само че цял месец след публикацията на Саймън в „Рипорт“.

Ако някоя новина се случеше след приключването на броя на седмичника, Саймън пускаше материала си на уебсайта на редакцията, който напоследък отчиташе почти десет хиляди посетители на ден.

Та когато телефонът му иззвъня към обяд и го разбуди от увлекателния му сън, в който фигурираше и Кейт Бланчет, чифт закопчаващи се с велкро белезници и камшик за езда, внезапно го обзе ужас от мисълта, че скоро може да му се наложи да се върне към своите католически корени.

— Да — успя да каже Саймън. Гласът му звучеше така, сякаш идеше от пълен с кал двукилометров водосток.

— Измъквай се от шибаното си легло.

Познаваше най-малко дузина хора, които можеха да го поздравят по този начин. Не си заслужаваше да си прави труда да отговори. Не толкова рано. Пък и позна кой се обажда: Андрю Чейс — стар приятел и съзаклятник в журналистическите експозета. Макар по отношение на Анди Чейс думата „приятел“ да изискваше огромно пренапрежение на фантазията. Двамата се понасяха взаимно по същия начин, по който съществуват съвместно хлябът и плесента — един гаден съюз в името на взаимната полза, който от време на време им носеше печалба. Анди бе простак, мърляч и отвратителен досадник. Но именно на това дължеше успеха си.

— Още е посред нощ — заоплаква се Саймън.

— В Бангладеш може и да е.

Саймън отърка гуреливите си очи, прозя се и се протегна. Можеше да се каже, че е почти буден. Погледна в леглото до себе си. Празно. Пак.

— Какво има?

— Намерен е трупът на убито момиче католичка.

Играта — мина през ума на Саймън.

Пак.

В тази част на нощта Саймън Едуард Клоуз си оставаше репортер, та думите му подействаха като инжекция с адреналин. Сега вече беше буден. Сърцето му забумка и затрептя по онзи познат му и обичан начин, който означаваше едно: Материал. Опипом намери върху нощното шкафче два празни пакета от цигари, после разрови пепелника, докато набара крив пет сантиметров фас. Изправи го, запали, закашля се. Протегна се и натисна бутона „Запис“ на надеждния репортерски панасоник, прикачен към телефонната линия. Отдавна вече не се опитваше дори да води свързани записки преди първото ristretto^[8] за деня.

— Казвай.

— Намерили са я на Осма.

— Къде по-точно?

— Към номер хиляда и петстотин.

Бейрут, мина през ума на Саймън. Прекрасно.

— Кой я е открил.

— Някакъв пияница.

— На улицата ли? — попита Саймън.

— В една от долепените къщи. В мазето й.

— На колко години е?

— Къщата ли?

— За бога, Анди! Не се ебавай в този безбожен час. Момичето. На колко години е момичето?

— Тийнейджърка — отвърна Анди. Анди Чейс имаше осем години стаж като парамедик^[9] към групата за спешна медицинска помощ „Гленууд“. „Гленууд Амбюлънс Груп“ получаваше много поръчки от градските здравни власти и с течение на годините покрай сведенията, които Анди му снасяше, Саймън бе направил няколко журналистически удара, а и се бе сдобил с доста поверителни сведения за ченгетата. Анди не му позволяваше да го забрави. Днешната информация щеше да струва на Саймън обяд в „Плау енд Старс“^[10]. А ако излезеше на първа страница, на Анди не му мърдаше и стотачката отгоре.

— Черна? Бяла? Кафява?

— Бяла.

Е, ако беше малка и бяла, щеше да е далеч по-добре — помисли си Саймън. Малките бели момиченца неизбежно попадаха на предната страница. Но пък връзката с католическото училище никак не бе зле. Можеше да използва голям набор от евтини сравнения.

— Прибраха ли тялото?

— Да, току-що.

— Но какво, по дяволите, търси бяло момиче от католическо училище в тази част на Осма улица?

— Чакай, бе, аз да не съм Опра Уинфри? Откъде да знам?

Саймън заизчислява елементите на материала. Наркотици. И секс. Задължително. Като хляба и маслото.

— От какво е умряла?

— Не съм сигурен.

— Убийство? Самоубийство? Свръхдоза?

— Ами, след като отдел „Убийства“ беше там, значи не е свръхдоза.

— Застреляна? Наръгана?

— Мисля, че е осакатена.

Божичко, рече си Саймън.

— Кой е водещият инспектор?

— Кевин Бърн.

Стомахът на Саймън направи салто, след него — пирует, и накрая миряса. Отдавна воюваха с Кевин Бърн. Мисълта, че пак ще сплетат рога хем го възбуждаше, хем го плашеше до смърт.

— С кого? Оня Пюрити ли?

— Пюрифай. Не. Джими Пюрифай е още в болницата — отвърна Анди.

— В болница ли? Застреляли ли са го?

— Сърдечен удар.

Майка му стара, мина през ума на Саймън. От това материал не става.

— Сам ли работи?

— Не. Има нов партньор. Джесика не знам коя си.

— Жена?

— Не, мъж на име Джесика. Ти сигурен ли си, че си вестникар?

— Как изглежда?

— Ами, честно казано, знойна мацка.

Знойна, повтори Саймън наум, а възбудата се пренесе на юг от мозъка му. Да не се обиждат жените полицайки, ама много от тях мязат на Мики Рурк в джемпър.

— Блондинка? Брюнетка?

— Брюнетка. Спортна фигура. Големи кафяви очи и страхотни крака. Гадже, та дрънка.

Нещата се заформят, рече си Саймън. Двама полицаи — красавицата и звярът — и умряло бяло момиче в наркоманския район. И то преди още да беше измъкнал буза номер едно изпод завивката.

— Дай ми един час — каза Саймън. — Ще те чакам в „Плау“.

Остави слушалката и провеси крака към пода.

Огледа пейзажа в тристайното си жилище. Пълна грозотия. Но, както казваше Ник Карауей в „Нежна е нощта“ за своя апартамент в Уест Ег — малка грозотия. Все един ден щеше да му излезе късметът. Сигурен бе. Тогава от леглото си нямаше да може да види всички стаи в дома си. Щеше да спи горе, а да живее на долния етаж, с двор и с кола, която не напомняше барабанно соло на Джинджър Бейкър всеки път, когато изключеше двигателя.

Нищо чудно именно този материал да свърши работата.

Едноухата Инид — мелез с цвят на канела — го пресрещна преди да се добере до кухнята.

— Как си, маце? — погъделичка я Саймън зад единственото й ухо. Инид се отъркаля два пъти, после скочи в скута му.

— Тати научи жестока новинка, котенце сладко. Не е време днес за ласки.

Инид измърка с разбиране, скочи обратно на пода и го последва в кухнята.

В целия апартамент имаше само две безупречно чисти неща: един „Апъл Пауърбук“ и гордостта му — машината за еспресо „Рансилио Силвия“. Таймерът й я включваше още в девет сутринта, макар собственикът й и главен неин оператор да не се излюпваше от леглото до обяд. Но, както би се заклел всеки фанатик на тема кафе, идеално еспресо без гореща цедка не става.

Саймън напълни филтъра с прясно смляно печено кафе и направи първото си ristretto за деня.

Погледна през кухненския прозорец към квадратната вентилационна шахта между сградите. Ако се приведеше, извиеше врат на четирийсет и пет градуса и притиснеше лице към стъклото, можеше да види късче небе.

Сиво и мрачно. Лек ръмеж.

По британските стандарти — направо слънчево.

Все едно съм си у дома в Езерната област, рече си. Но пък ако си беше сега в Берик, нямаше да налети на тази сочна история, нали така?

Кафе машината засъска, забълбука и изсипа — точно за седемнайсет секунди — идеална доза, покрита с дебел златист каймак в затоплената му чашка.

Саймън взе чашата и пое аромата — какво прекрасно начало на един прекрасен нов ден!

Бели умрели момичета — каза си, докато сърбаше силното черно кафе.

Умрели бели момички-католички.

В Нарколандия.

Прекрасно.