Ричард Монтанари
Момичета с броеници (12)

11.

Понеделник, 15:00 ч.

Целият следобед прекараха по маршрута, който Теса Уелс е изминавала всяка сутрин от дома си до автобусната спирка. Само в няколко къщи отказаха да им отворят. Но успяха да поговорят с десетина души, които познаваха момичетата католички, гдето вземат автобуса на ъгъла. Никой не бе забелязал нищо необичайно — нито в петък, нито в друг ден.

Сякаш Теса и споменът за нея бяха изтрити от града.

Точно тогава им проработи късметът. Както често се случва, в последната къща — паянтова сграда, долепена до съседните и от двете си страни, с маслиненозелени сенници и опушено медно чукало с формата на глава на лос, — намираща се на стотина метра от спирката.

Бърн се приближи до вратата, а Джесика остана да чака встрани. След пет–шест почуквалия се наканиха да си ходят, но точно тогава вратата се открехна на сантиметър.

— Нищо не ща да купувам — чу се тънък мъжки глас.

— Аз пък не продавам — рече Бърн и показа значката си.

— К’во искате?

— Като начало, да поотворите по-широчко — отговори Бърн с цялата дипломатичност, която успя да събере за петдесетия си разговор през този ден.

Мъжът затвори, откачи верижката, после разтвори широко вратата. Беше преминал седемдесетте и носеше карирано долнище от пижама и крещящо мораво сако от смокинг, което може и да е било модерно по време на управлението на Айзенхауер. Високите му маратонки без връзки бяха обути на босо. Казваше се Чарлс Нун.

— Разговаряме с всички от махалата, сър. Случайно да сте виждали това момиче в петък?

Бърн му подаде снимка на Теса — копие от портрета й в годишника на гимназията. Мъжът извади чифт евтини бифокални очила от джоба на сакото си и заразглежда фотографията, като ги мърдаше нагоре–надолу и напред–назад. Джесика забеляза етикетчето с цената, което още си седеше в долния край на дясното стъкло.

— Виждал съм я — рече Нун.

— Къде.

— Ами горе-долу всеки ден отиваше пеш до ъгъла.

— Къде по-точно я виждахте?

Мъжът посочи тротоара, после показалецът му описа дъга наляво и надясно:

— Всеки път идваше оттам. Помня я, защото винаги изглежда занесена.

— Занесена ли?

— Ами, как да ви кажа — сякаш си живее на собствена планета. Поглед вперен надолу, все замислена за нещо.

— Нещо друго да ви е направило впечатление? — попита Бърн.

— Ами, този ден поспря за малко точно тук, пред прозореца. Точно където е застанала сега младата дама — и Нун посочи Джесика с пръст.

— Колко дълго се застоя?

— Не засякох.

Бърн пое дълбоко въздух, издиша. Търпението му пристъпваше по опънато въже, без предпазна мрежа.

— Приблизително.

— Де да знам — отвърна Нун. Погледна към тавана и затвори очи. Джесика забеляза пръстите му да помръдват, сякаш Чарлс Нун броеше. Дали ще си свали и обувките, като стигне до десет? Хвърли поглед към Бърн. — Двайсетина секунди, да кажем.

— И какво направи през това време?

— Какво да е правила?

— Добре де, пред собствената ви къща е спряла, все пак. И какво направи?

— Нищо не направи.

— Просто си стоеше ей така?

— Е, не, май че гледаше улицата пред себе си. Не точно улицата, де. По-скоро алеята до къщата. — Чарлс Нун посочи алеята, която отделяше дома му от кръчмата на ъгъла.

— И само гледаше ли?

— Да. Сякаш видя нещо интересно. Някой свой познат, да речем. И се изчерви. Абе, младо момиче. Знаете как стават тия работи.

— Нищо не знаем — рече Бърн. — Що не ни разкажете?

При тези думи целият език на телата им се промени. Явиха се онези малки вариации, които съобщават на участниците, че навлизат в нова фаза на разговора. Нун се отдръпна с един сантиметър по-назад, придърпа сакото около тялото си, а раменете му леко се втвърдиха. Бърн премести тежестта си върху десния крак и се загледа през рамото на онзи към мрачната вътрешност на всекидневната.

— Казвам само, че за секунда почервеня, нищо повече — каза Нун.

Бърн се втренчи в него, докато накрая Нун не издържа и отмести погледа си. Само от няколко часа познаваше Кевин Бърн, но и те стигаха на Джесика да съзре студения зелен огън, който очите му можеха да излъчват. А Бърн продължи нататък. Явно Чарлс Нун не беше човекът, когото търсят.

— Каза ли нещо?

— Мисля, че не — отвърна мъжът с нова нотка на респект в гласа си.

— Имаше ли някой на алеята?

— Не, сър — отвърна Нун. — От онази страна нямам прозорец. Пък и не ми влиза в работата.

Точно така, помисли си Джесика. А не ти ли се иска да дойдеш с нас до „Раундхаус“ и да ни обясниш защо всеки ден оглеждаш младите момичета напът за училище?

Бърн му подаде картичката си. Чарлс Нун обеща да се обади, ако се сети за нещо.

Съседната до дома му сграда бе „Петте аса“ — изоставена кръчма в квадратна едноетажна тухлена сграда — петно върху градския пейзаж с излаз както към Деветнайсета улица, така и към Поплар Авеню.

Почукаха на вратата на „Петте аса“, но никой не отвори. Прозорците и вратите бяха препречени с летви, а самата постройка тънеше в пет пласта излени в графити чувства. Провериха всички врати и прозорци, до един старателно приковани и заключени от външната страна. Каквото и да се е случило с Теса, не е станало в тази сграда.

Застанаха насред алеята и се огледаха нагоре, надолу и напречно по улицата. Две от прилепените една до друга къщи имаха изглед към алеята. Разпитаха обитателите им. Никой не си спомняше да е виждал Теса Уелс.

На връщане към „Раундхаус“ Джесика се опита да сглоби пъзела на последната сутрин на момичето.

Сутринта в петък към седем без десет е излязла от дома си и е тръгнала пеш към автобусната спирка. Минала е по обичайния си маршрут — по Двайсета улица до „Поплар“, а на следващата пряка е прекосила на отсрещната страна на улицата. Към седем са я видели пред една от къщите на Деветнайсета улица и Поплар, където е спряла за кратко и се подвоумила, сякаш е видяла някакъв познат по алеята към отдавна затворената кръчма.

Повечето сутрини се е срещала с приятелките си от „Назарийн“ и към седем и пет се качвали в училищния автобус.

Само че сутринта в петък Теса Уелс не се срещнала с приятелките си. В петък сутринта Теса просто изчезва.

Приблизително след седемдесет и два часа тялото й е намерено в изоставена работническа къща в една от най-гадните махали на Филаделфия със счупен врат, осакатени ръце и прегърнала някаква пародия на римска колона.

Кого е видяла по онази алея?

 

 

Щом се прибраха в „Раундхаус“, Бърн провери наличната информация в базите данни на NCIC и PCIC за всички, с които бяха разговаряли. Всички, които представляваха някакъв интерес, естествено: Франк Уелс, Ди Джон Уидърс, Брайън Паркхърст, Чарлс Нун, Шон Бренън. NCIC — Националният център за информация по престъпността — представлява компютризирана картотека на данните по престъпността на ниво федерална, щатска и местна полиция и съответните други агенции за борба с престъпността. PCIC е вариант на същата система на ниво Филаделфия.

Данни имаше единствено за доктор Брайън Паркхърст.

В края на дежурството си направиха текущ доклад пред Айк Бюканън.

— Познай за кого има данни? — попита Бърн.

Неизвестно защо, на Джесика не й се мислеше много по въпроса.

— Доктор Одеколон? — отвърна.

— Позна — рече Бърн и зачете компютърната разпечатка: — Брайън Алън Паркхърст. Трийсет и пет годишен, неженен, с адрес на Ларчууд Стрийт в района Гардън Корт. Завършил със степен „бакалавър“ Университета „Каръл“ в Охайо, дипломирал се като доктор по медицина в Университета „Пен Стейт“.

— Какви са досегашните му провинения — пресичане извън пешеходната пътека ли? — попита Бюканън.

— Дръж се да не паднеш. Преди осем години е бил обвинен в отвличане на непълнолетно лице. Но делото е било прекратено.

— Отвличане ли? — Бюканън не можеше да повярва на ушите си.

— Преподавал в гимназия и завързал някаква връзка с ученичка последна година. Заминали за уикенд, без да уведомят родителите й, а те се обадили в полицията, която задържала доктор Паркхърст.

— И защо са прекратили делото?

— За късмет на добрия доктор, момичето станало на осемнайсет тъкмо в деня, преди да заминат и заявило, че е тръгнало доброволно. Окръжният прокурор се видял принуден да го прекрати поради липса на престъпление.

— И къде е станало всичко това? — попита Бюканън.

— В Академията „Бомон“ в Охайо.

— Каква е тая академия?

— Девическа католическа гимназия.

Бюканън погледна към Джесика, после към Бърн. Усещаше накъде вървят мислите и на двамата.

— По-полека в това отношение — каза. — От излизане на среща с млади момичета да стореното на Теса Уелс има огромна разлика. Случаят ще привлече голямо обществено внимание и нямам никакво желание монсеньор „Медни топки“ да ми го нахака за преследване на невинни.

Бюканън имаше предвид монсеньор Тери Пейсък — много гласовития, много телегеничния, а според някои — и много войнствения говорител на епархията на филаделфийския архиепископ. Пейсък оглавяваше всички връзки с медиите от страна на католическите черкви и училища във Филаделфия. Многократно се бе сблъсквал с полицейското управление по време на сексскандала с католическите свещеници през 2002 година и обикновено излизаше победител в очите на обществеността. Не ти трябва да започваш битка с Тери Пейсък, ако колчанът ти не е пълен със стрели.

Телефонът иззвъня точно когато Бърн се канеше да повдигне въпроса за поставянето на Брайън Паркхърст под наблюдение. Обаждаше се Том Уайрич.

— Какво става? — попита Бърн.

А Уайрич каза:

— Мисля, че ще е по-добре да го видиш със собствените си очи.

 

 

Службата по съдебна медицина представлява сив монолит на Юнивърсити Авеню. От шестте хиляди смъртни случая, които стават ежегодно във Филаделфия, поне при половината се налага аутопсия. А тя се извършва именно тук, в тази сграда.

Бърн и Джесика влязоха в главната операционна малко след шест. Том Уайрич, по престижа, ги чакаше с угрижен вид. На една от масите от неръждаема стомана лежеше Теса Уелс. Кожата й бе бледосива, а светлосиният чаршаф я покриваше до раменете.

— Определям случая като убийство — обяви очевидното Уайрич. — Шок, причинен от прекъсване на гръбначния мозък. — Пъхна рентгенова снимка в екрана. — Прекъсването е станало между пети и шести шиен прешлен.

Предварителната му преценка се бе потвърдила. Теса Уелс наистина бе починала от счупен врат.

— Там, където я намерихме ли? — попита Бърн.

— Точно там — отвърна Уайрич.

— Охлузвания?

Уайрич се върна при трупа и посочи две дребни контузии по врата на Теса Уелс.

— Тук я е хванал, после е наклонил главата й рязко надясно.

— Нещо, което да ни насочи?

Уайрич поклати глава:

— Извършителят е носел латексови ръкавици.

— А кръста на челото й?

Синият тебешироподобен материал бе избледнял, но още личеше.

— Направих натривка и я предадох на лабораторията.

— Следи от борба? Наранявания при самозащита?

— Никакви — каза Уайрич.

Бърн предъвка информацията.

— Ако е била жива, когато е слязла в мазето, защо липсват признаци на съпротива? — запита. — Защо няма одирания по краката и бедрата?

— В кръвта й открихме малко количество мидазолам.

— Това какво е? — запита Бърн.

— Препарат, подобен на рофинола. Доста силна краткотрайна упойка, използвана при леки операции. И понеже няма цвят и мирис, намира все по-често приложение на улицата.

Джесика бе чула от Винсънт, че напоследък рофинолът се използвал все по-рядко при изнасилвания по време на купони, тъй като променили формулата му така, че да посинява, когато го сипеш в течност, и по този начин да предупреждава бъдещата жертва. Но винаги може да се разчита на науката да замести един ужас с друг.

— И ти смяташ, че извършителят е пуснал мидазолама в някаква нейна напитка?

Уайрич поклати глава. Повдигна косата от дясната страна на врата на Теса. Имаше следа от убождане. — Инжектирал я е.

Погледите на Джесика и Бърн се срещнаха. Нещата ставаха сериозни. Едно е да пуснеш упоително в напитка. А бродещ на свобода лунатик със спринцовка — нещо съвсем различно. На такъв не му се налага да прибягва до хитрости, че да вкара жертвите в мрежата си.

— Лесно ли се поставя подобна инжекция? — попита Бърн.

— Необходими са известни умения, за да се избегне мускулна тъкан — обясни Уайрич. — Но не е нещо, което не се научава с малко тренировки. Не би трябвало да е проблем за нито една стажант-медсестра. Да не говорим, че по интернет можеш да намериш указания дори за направата на атомна бомба.

— А самото лекарство? — попита Джесика.

— Пак по интернета — отвърна Уайрич. — Мен през десет минути ме заливат със спам за канадски оксиконтин. Но наличието на мидазолама не е обяснение за липсата на рани от самозащита. Дори да си упоен, естественият инстинкт те кара да се съпротивляваш. А количеството в системата й не е достатъчно, за да я направи напълно безпомощна.

— Какво искаш да кажеш в такъв случай? — запита Джесика.

— Искам да кажа, че има още нещо. Трябва да направя още няколко проби.

Джесика забеляза малката торбичка за веществени доказателства върху масата.

— Какво има тук?

Уайрич вдигна плика. Вътре имаше мажа картина, репродукция от стара маслена рисунка.

— Намерих това между дланите й.

Извади картината от плика с помощта на форцепс с гумени накрайници.

— Беше навита на руло. Проверихме я за отпечатъци. Никакви няма.

Джесика огледа репродукцията, не по-голяма от карта за игра.

— Имаш ли представа какво е?

— От лабораторията й направиха дигитална снимка и я пратиха на шефката на отдел „Изкуства“ към Свободната библиотека — каза Уайрич. — Тя моментално я разпознала. Била „Данте и Вергилий пред дверите на ада“ на Уилям Блейк.

— Имаш ли представа какво може да означава? — попита Бърн.

— Ни най-малко. Съжалявам.

Бърн разглежда картинката още няколко секунди, след което я върна в торбичката. Върна се на Теса Уелс.

— Била ли е изнасилена?

— И да, и не.

Бърн и Джесика се спогледаха. Том Уайрич не си падаше по театралниченето, следователно имаше особена причина да отлага онова, което трябваше да им съобщи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Бърн.

— Според предварителните данни, с които разполагам, не е била изнасилена, а и не е имала полово сношение през последните няколко дни — отвърна Уайрич.

— Добре, това обяснява „не“-то. А „да“-то?

Уайрич се поколеба за миг, после дръпна чаршафа до бедрата на Теса. Краката й бяха леко разтворени. Но онова, което Джесика съзря, й спря дъха.

— Божичко — изстена, преди да успее да се спре.

Настъпи мълчание. Всеки един от тримата остана сам с мислите си.

— Кога е направено? — попита Бърн най-сетне.

Уайрич се прокашля. Явно мисълта го измъчваше от известно време, а и при целия си стаж май друг път не бе виждал подобно нещо.

— По някое време през последните дванайсет часа.

— Преди да настъпи смъртта?

— Преди — отвърна Уайрич.

Джесика погледна пак тялото; образът на крайното унижение, което момичето е преживяло, се загнезди в едно ъгълче на мозъка й, където сигурно щеше да остане още много дълго време.

Теса Уелс не само е била отвлечена от улицата на път за училище. Не само е била приспана и отнесена на място, където някой е пречупил врата й. Не само е била осакатена с прекарания през дланите й болт, който ги е запечатал в молитвена поза. Онзи, който е свършил всичко това, накрая е добавил и окончателното безчестие, от което на Джесика й се повдигна.

Зашил беше вагината на Теса Уелс.

И то с едри, груби бодове с дебел черен конец, прекаран на кръст.