Ричард Монтанари
Момичета с броеници (10)

9.

Понеделник, 13:00 ч.

Още в седми клас Джими Пюрифай бе стигнал метър и осемдесет и ни най-малко нямаше вид на кльощав.

На младини можеше да влезе в най-дивите барове за бели в Грейс Фери^[1] и да накара, без да каже и дума, всички разговори да преминат в шепот, а и най-пияните да се поизправят на столовете си.

Роден и израснал в Западна Филаделфия, в квартала, известен с прозвището „Блак Ботъм“^[2], Джими Пюрифай бе преживял и вътрешни, и външни мъки, но ги бе посрещнал със самообладание и улично достойнство, каквито по-дребен човек не би могъл да прояви.

Сега обаче, докато стоеше в рамката на вратата за болничната му стая, Кевин Бърн виждаше пред себе си по-скоро една избеляла от слънцето скица на Джими Пюрифай, една чернова на човека, който познаваше от едно време. Джими бе отслабнал с тринайсетина кила, страните му бяха хлътнали, а кожата посивяла.

На Бърн му се наложи да се прокашля, преди да проговори.

— Здравей, Клъч.

Джими извърна глава. Опита се да се намръщи, но повдигнатите нагоре ъгълчета на устата му го издадоха:

— Боже мой, в тая болница няма ли охрана?

Бърн се засмя, май прекалено силно.

— Добре ми изглеждаш.

— Еби се в гъза — отвърна Джими. — Заприличал съм на Ричард Прайър^[3].

— Ами. По-скоро на Ричард Раунтрий^[4] — каза Бърн. — Но в крайна сметка…

— В крайна сметка трябваше да съм в Уайлдууд с Хали Бери^[5].

— Опитай по-добре с Марион Бери^[6]. Шансовете ти там са по-големи.

— Да ти го начукам.

— И все пак, инспекторе, не изглеждаш по-добре от този — Бърн му показа полароида на бития и посинял Гидеън Прат.

Джими се захили.

— Ама че непохватно копеле — рече Джими и опря юмрук в свитата десница на Бърн.

— Генетична обремененост.

Бърн подпря снимката до каната с вода на нощното шкафче. Щеше да подейства на Джими по-добре, отколкото ако му беше купил някоя картичка с пожелание „Оздравявай по-скоро“. Двамата с него отдавна бяха поели по следите на Гидеън Прат.

— Как е ангелчето ми? — попита Джими.

— Добре е — отговори Бърн. Джими Пюрифай имаше трима сина — и тримата яки и големи, та каквато нежност му бе останала, изцяло я посвещаваше на Колийн, дъщеричката на Кевин Бърн. Всяка година за рождения й ден куриерската служба UPS й доставяше безобразно скъп подарък от неизвестен изпращач. Всички обаче знаеха от кого е.

— Готви се за голямо великденско парти.

— Още ли е в училището за глухите?

— Да.

— Аз тук репетирам — рече Джими. — И доста съм напреднал. — Направи няколко несигурни знака с пръсти.

— Което ще рече? — попита Бърн.

— Честит рожден ден.

— На мен ми се видя като „Честит обременен“.

— Наистина ли?

— Да.

— Майка му стара — рече Джими и изгледа ръцете си, сякаш те бяха виновни. Опита нова поредица знаци, пак без успех.

Бърн отупа възглавниците му, после разположи внимателно килограмите си върху стола. Последва едно от онези успокоителни мълчания, които са възможни единствено между приятели.

Бърн изчака Джими пръв да отвори дума за работа.

— Чух, значи, че са ти принесли в пожертвувание девица. — Гласът на Джими беше дрезгав и слаб. Посещението вече бе успяло да го поумори. Дежурната сестра на етажа бе предупредила Бърн, че не бива да стои повече от пет минути.

— Вярно — отговори Бърн. Джими имаше предвид първия работен ден в „Убийства“ на новия му партньор.

— Много ли е зле?

— Никак, всъщност — рече Бърн. — Инстинктите й работят чудесно.

— Й?

О-о, мина му през ум на Бърн. Джими Пюрифай бе от старата школа, че и оттатък. Самият той поне разправяше, че на първата му значка служебният му номер бил изписан с римски числа. Ако питаха Джими Пюрифай, жените в полицията не биваше да се занимават с нищо по-сложно от проверката на монетните автомати за платено паркиране.

— Точно така.

— Да не е ония, младите стари инспектори?

— Не мисля — отвърна Бърн. Джими имаше предвид онези надъхани копелета, които нахлуваха в отдела като фурии, влачеха постоянно заподозрени, заплашваха свидетелите и изобщо се натягаха. Истински старите, от рода на Бърн и Джими, не се нахвърляха на всичко. За да има по-малко бъркотия за разплитане след това. Но това или го научаваш, или не.

— Готина ли е поне?

Бърн изобщо не се замисли, преди да отговори:

— Да. Много.

— Що не я доведеш с теб някой път?

— Ти какво? И трансплантация на хуй ли искаш да ти направят?

Джими се захили.

— Да, бе, и то голям. Майната му, викам си. Така или иначе съм тук, дай да ми пришият от най-масивните.

— Тя всъщност е женена за Винсънт Балзано.

На Джими му потрябваха няколко секунди, за да се досети.

— Оня щурия от Централно районно ли?

— Същият.

— Забрави всичко, което казах досега.

Бърн мерна сянката пред вратата. Сестрата надникна и му се усмихна. Време е да си върви. Стана, протегна се, погледна часовника си. До срещата му с Джесика в Северна Филаделфия оставаха петнайсет минути.

— Трябва да тръгвам. Падна ни се нов случай тази сутрин.

Джими направи тъжна гримаса, от което на Бърн му стана страшно зле. Не трябваше да му казва. Да кажеш на Джими Пюрифай, че имаш нов случай, по който той няма да работи, бе по-лошо, отколкото да покажеш на пенсиониран състезателен кон снимка на хиподрума в Чърчил Даунс.

— Кажи нещо повече, Боклук.

Бърн се запита доколко може да се разпростре в подробности и накрая реши да си каже всичко.

— Малко момиче. Към шестнайсет. Намерили са я в изоставена къща близо до Осма улица и „Джеферсън“.

Физиономията на Джими не се нуждаеше от превод. Част от нея изразяваше желанието на Джими пак да е във впряга. От друга страна, знаеше много добре как подобни случаи действаха на Кевин Бърн. Убиеш ли момиче и случаят му се падне, и под най-голямата скала не можеш се скри.

— Нарко?

— Не вярвам — рече Бърн.

— Изхвърлена?

Бърн кимна.

— А ние с какво разполагаме? — попита Джими.

Ние — помисли си Бърн. Визитата му причиняваше повече мъка, отколкото бе очаквал.

— Не е кой знае колко.

— Дръж ме в течение, а?

Дадено, Клъч — рече на себе си Бърн. Сграбчи ръката на Джими и леко я стисна.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Поднос със свински ребърца би свършил работа. С наденички за гарнитура.

— И диетичен спрайт, нали?

Джими се усмихна, а клепачите му се притвориха. Изморил се беше. Бърн се отправи към вратата с надеждата да се добере до зеления покой на коридора преди да го е чул, с желанието да беше в болницата „Мърси“, за да разпитва свидетел, а Джими да е зад гърба му, лъхащ на „Марлборо“ и „Олд Спайс“.

Но не успя.

— Не ме искат обратно, нали? — попита Джими.

Бърн затвори очи, после ги отвори, като се надяваше изразът му да излъчва нещо като вяра. Извърна се.

— Напротив, Джими.

— Изобщо не можеш да лъжеш като ченге, знаеш ли? Чудя се как и един случай сме успели да разплетем.

— Ти само гледай да оздравееш. Ще си в отдела още преди Деня на падналите във войните^[7]. Уверявам те. Ще се изнесем всички във „Финигънс Уейк“ и ще пием по едно за „бог да прости“ малката Деърдре.

Джими махна вяло с ръка за довиждане, после се извърна към прозореца. След няколко секунди вече спеше.

Бърн остана загледан в него цяла минута. Искаше да му каже още много неща, но и за тях щеше да остане време.

Нали?

Да му остане време да каже на Джими колко важно е било приятелството им през всичките тези години, как именно от него се е научил да действа като истински полицай. Да му каже, че без него градът просто не е същият.

После Кевин Бърн се извърна, излезе в коридора и се запъти към асансьорите.

 

 

Бърн се застоя пред болницата. Ръцете му трепереха, а гърлото му се бе стегнало от обзелите го чувства. Пет пъти щракна запалката, докато успя да запали.

От много години не бе плакал, но все още си спомняше за онзи миг, в който за пръв път бе видял баща си да плаче. Баща му бе голям колкото къща, истински представител на района около Втора улица, прославен участник в новогодишния градски парад, майстор на ирландското изкуство на бой с къси прътове, способен да качи четири трийсетсантиметрови бетонни блокчета по стълба без поставка на рамото. В очите на десетгодишния Кевин плачът му го бе умалил до размерите на всички останали бащи. Падрейг Бърн бе рухнал зад дома им на Рийд Стрийт в деня, в който му бяха казали, че жена му се нуждае от операция от рак. Оказа се, че на Маги О’Конел Бърн й било писано да живее още двайсет и пет години, но тогава никой не знаеше. Баща му се бе изправил пред любимата си праскова и трепереше като тревичка по време на буря. А Кевин го гледаше от прозореца на стаята си на горния етаж и плачеше заедно с него.

Никога нямаше да забрави тази сцена.

Оттогава не бе плакал.

Но сега му се ревеше.

Джими.