Ричард Монтанари
Момичета с броеници (28)

28.

Вторник, 18:30 ч.

Саймън Клоуз не можеше да откъсне очи от предната страница на „Рипорт“, явила се гордо на екрана на неговия апъл пауърбук.

КОЙ Е МОЛИТВЕНИЯТ УБИЕЦ?

Има ли нещо по-хубаво от това да видиш името си като автор под едно набиващо се на очи провокативно заглавие?

Сигурно има поне едно, най-много две, реши Саймън. Но и за двете трябваше да плаща, а това тук пълнеше джоба му.

Момичетата с броениците.

Негова собствена идея.

Беше попрехвърлил още няколко идеи за заглавие.

Това го хвърли в музиката.

Саймън обожаваше тази част от нощния живот — кипренето, предхождащо гонитбата на жертвата. И през деня се обличаше добре за работа — винаги с риза и вратовръзка, понякога с блейзър и прав панталон. Нощем обаче минаваше на европейска вълна: италианска изработка, фини платове. През деня носеше „Чапс“, но нощем — „Ралф Лорен“.

Пробвал бе „Долче и Кабана“, пробвал бе и „Прада“, но си купуваше „Армани“ и „Пал Зилери“. Благодаря ти, Господи, за полугодишните разпродажби в „Бойд“.

Погледна се в огледалото. Неотразим. Коя щеше да му откаже? Вярно, във Филаделфия имаше куп добре облечени мъже, но малцина успяваха да се докарат със замах до европейския стил.

Жените обаче си оставаха най-важният фактор.

Когато след смъртта на леля Айрис Саймън тръгна сам да си търси късмета, поживя за известно време в Лос Анджелис, Маями, Чикаго и Ню Йорк Сити. Макар и за кратко, поблазни се дори от мисълта да живее в Ню Йорк, но само след няколко месеца се върна обратно във Филаделфия. Ню Йорк бе прекалено забързан, истинска лудница. А момичетата на Филаделфия — които не отстъпват по сексапил на манхатънските — имат и още нещо, което никога няма да срещне в Ню Йорк.

Филаделфийките ти дават шанс.

Едва успя да постигне идеална вдлъбнатост във вратовръзката „Дзеня“, когато някой почука на вратата. Прекоси малкия апартамент и отвори.

Анди Чейс — безбрежно щастливият и ужасно рошав Анди.

На главата му имаше обърната назад мръсна бейзболна шапка и тъмносиньо яке „Мембърс Оунли“^[1] (Ама някой наистина ли още произвежда „Мембърс Оунли“? — не можеше да повярва Саймън), комплект с еполетите и затварящите се с цип джобове.

Посочи собствената си червена жакардова вратовръзка и попита Анди:

— Прекалено много гей ли е?

— Не — отвърна Анди, докато се просна на дивана, награби списанието „Ман Уърлд“ и захапа една едра японска ябълка. — Но напълно достатъчно.

— Глей си работата.

Анди сви рамене:

— Не мога да си обясня как можеш да харчиш толкова много за дрехи, след като не можеш да носиш повече от един костюм на гърба си. Какъв е смисълът?

Саймън се врътна и направи „дефиле“ през всекидневната. Завъртя се на пета, направи стойка:

— И след като ме гледаш си в състояние да ми зададеш подобен въпрос? Стилното поведение носи отплата само по себе си, mon frere^[2].

Анди му отвърна с превзета прозявка и отхапа от ябълката.

Саймън си сипа няколко глътки курвоазие. За Анди отвори кен с милър лайт.

— Сори. Свършиха ми фъстъците.

Анди поклати глава:

— Подигравай се ти, подигравай се. Но фъстъците са далеч по-готини от лайняния „фоагра“^[3], дето го ядеш.

Саймън се направи, че запушва ушите си с длани от и възмущение. Анди Чейс го отвращаваше на клетъчно ниво.

Осведомиха се взаимно за станалото през деня. Саймън отчиташе подобни беседи като режийни разходи, съпътстващи сделките му с Анди. След като се уточниха кой кому какво дължи, бе време да тръгват.

— Та как е Кити? — зададе Саймън дежурния въпрос с всичкия фалшив ентусиазъм, който успя да събере. Ситната кравичка, както я наричаше наум. Когато Анди се влюби в нея, Кити Брамлет бе дребна, почти хубавичка касиерка в „Уол март“. Но това бе преди трийсет кила и три брадички време. Междувременно Кити и Анди бяха навлезли в средната възраст и се бяха примирили с бездетния кошмар на брака по навик: претоплени в микровълновата фурна вечери, рождени дни в „Олив Гардън“^[4], сношаване два пъти месечно, докато гледат Джей Лено.

Предпочитам смъртта, Господи — рече си Саймън.

— Не е мръднала и на йота. — Анди захвърли списанието и се протегна, а Саймън забеляза безопасната игла, с която бе закопчан панталонът му. — Неизвестно защо все още смята, че трябва да се събереш със сестра й. Сякаш по този начин ще има някаква връзка и с теб.

Ронда, сестрата на Кити, приличаше на издължена версия на Уилърд Скот^[5], но не толкова женствена.

— Смятай, че скоро ще й се обадя — рече Саймън.

— Както кажеш.

Продължаваше да вали. На Саймън му се налагаше да развали целия си външен вид с изящния, но ужасно функционален шлифер „Лондон Фог“ — единственото нещо в гардероба му, което плачеше са спешна подмяна. Все пак по-добре с него, отколкото дъждът да направи петна по костюма на „Зилери“.

— Айде, нямам повече време за глупости. — Саймън посочи вратата на Анди. Онзи схвана намека, стана и тръгна да излиза. Огризката от ябълката остана върху дивана.

— Няма да успееш да ми развалиш настроението — добави Саймън. — Изглеждам добре, мириша прекрасно, материалът за първа страница се пече, а животът е dolce^[6].

— Dolce ли? — направи гримаса Анди.

— Божичко — рече Саймън. Бръкна в джоба, извади стотачката и я подаде на Анди.

— Благодаря, че ми се обади — каза Саймън. — Продължавай в същия дух.

— По всяко време, бро — отвърна Анди. Прибра банкнотата, излезе и се отправи към стълбите.

Бро, помисли си Саймън. Ако това е само чистилището, какъв ли ужас ще е раят.

Погледна се за последно в огледалото цял ръст в дрешника.

Идеално.

Градът бе в краката му.