Ричард Монтанари
Момичета с броеници (48)

48.

Сряда, 11:25 ч.

Момиченцето се кикоти докато гони кученцето из краката на посетителите на малкия пренаселен парк. Ние, възрастните, сме нащрек, готови да се намесим. Ние сме щит срещу световните злини. Само мисълта какво нещастие може да сполети онова мъничко същество ти стига, да се побъркаш.

Тя спира за миг, навежда се и вдига някакво детско съкровище. Оглежда го внимателно. Интересът й е непорочен, неопетнен от алчност, стремеж към владение или самоугаждане.

Какво казваше Лора Елизабет Ричардс^[1] за непорочността?

„Прекрасната светлина на свещената непорочност създава ореол около малката й наклонена главица.“

Облаците вещаят дъжд, но златното слънце все още струи и къпе Южна Филаделфия.

Кученцето претичва край детето и го гризва по петата. Сигурно се чуди защо играта е спряла. Момиченцето нито бяга, нито се разплаква. Твърда е като майка си. Но едновременно с това у него има нещо уязвимо и нежно, нещо, което напомня за Дева Мария.

Сяда на пейка, внимателно издърпва края на полата си и потупва колене.

Кученцето скача в скута й и започва да я ближе по лицето.

Софи започва да се смее. Какъв чуден звук.

Но какво ще стане, ако някой ден някой накара гласчето й да замлъкне?

Нима няма да страдат всичките играчки от менажерията й?