Ричард Монтанари
Момичета с броеници (46)

46.

Сряда, 10:45 ч.

На дневна светлина всяко местопрестъпление изглежда поновому. Алеята си стоеше кротко. На входа й пазеха двама униформени.

Бърн им показа значката си и се наведе под лентата. Двамата инспектори му отправиха поздрава на отдела — обърната надолу длан, лека чупка към земята, после право напред. Всичко е наред.

Бяха от дежурната група. Завиер Уохнингтън и Реджи Пейн толкова отдавна са екип, че май вече се обличат еднакво и си довършват взаимно изреченията като някоя отдавна женена двойка — помисли си Бърн.

— Можем да се прибираме — каза усмихнатият Пейн.

— Какво открихте? — попита Бърн.

— Съвсем слабо разреждане на генетичния запас — отвърна Пейн и дръпна найлоновото покривало. — Запознайте се: покойният Мариус Грийн.

Тялото беше точно в онова положение, в което го бе оставил Бърн предната нощ.

— Прострелна рана — допълни Пейн и посочи гърдите на Мариус.

— Трийсет и осми? — попита Бърн.

— Може. Но по-скоро ми прилича на девети калибър. Макар още да не сме открили нито гилзата, нито куршума.

— От JBM ли е? — попита Бърн.

— Ами да — отговори Пейн. — Мариус се е оказал много слаб актьор.

Бърн хвърли око на двамата униформени, заети с търсенето на куршума. После погледна часовника си.

— Имам още няколко свободни минути.

— Е, сега вече наистина можем да си ходим — каза Пейн.

— Щом голямото добрутро поема случая.

Бърн се приближи до голямата боклукчийска кофа. Скупчените найлонови торби го скриваха. Взе късо парче дърво и се зае да рови. Когато се убеди, че никой не го гледа, извади торбичката, отвори я и изсипа куршума. Продължи да рови, но не кой знае колко усърдно.

След една-две минути се върна при Пейн и Уошингтън.

— Имам си мой луд за гонене — рече.

— Ще се видим в управлението — отвърна Пейн.

— Намерих го! — изрева един от униформените, застанал до кофата.

Пейн и Уошингтън се спогледаха, направиха хай файв и отидоха при униформения. Видял бе куршума.

Фактите: по куршума има кръв от Мариус Грийн; рикоширал е от тухла.

Следователно няма нужда да търсят и ровят по-нататък. Сега вземат куршума, поставят го в торбичката, залепват му етикет, занасят го в лабораторията по балистика и получават срещу него разписка за предадена вещ. Онези го сравняват с други куршуми от местопрестъпления. А Бърн имаше силното предчувствие, че отнетият от Диабло „смит енд уесън“ е бил замесен и в миналото в доста неприемливи деяния.

Изпусна шумно въздух, вдигна очи към небето и се пъхна зад волана. Само още една подробност му оставаше. Да намери Диабло и да му внуши колко мъдро ще постъпи, ако напусне завинаги Филаделфия.

Пейджърът му изписука.

Търси го монсиньор Тери Пейсък.

Нещата се подреждаха идеално.

 

 

„Спортинг“ е най-големият фитнес клуб в Сентър Сити, на осмия етаж на „Белвю“ — изящната историческа сграда на ъгъла на улиците Броуд и Уолнът.

Бърн завари Тери Пейсък яхнал един от велоергометрите. Двайсет и нещо велосипеда бяха подредени в квадрат един срещу друг. Върху повечето имаше някой. Зад гърбовете на Бърн и Пейсък се чуваха плясъкът и скърцането на кецове „Найки“ върху баскетболния подиум на долния етаж. Това донякъде компенсираше воя на пътеките за бягане и съскането на велоергометрите, да не говорим за пъшканията и стоновете на посетителите във форма, почти във форма и без шансове за форма.

— Монсеньор — каза Бърн под формата на поздрав.

Пейсък нито наруши ритъма, нито даде с нещо да се разбере, че е отчел присъствието на Бърн. Бе изпотен, но не дишаше тежко. От дисплея на велосипеда личеше, че вече е навъртял четирийсет минути, но продължава да върти педалите на деветдесет оборота в минута. Невероятно. Бърн знаеше, че Пейсък е на около четирийсет и пет, но бе във форма, достойна за някой с десет години по-млад. Тук, без расо и яка, а в стилно долнище от анцуг за джогинг „Пери Елис“ и тениска без ръкави, приличаше по-скоро на бавно остаряващо крило от американския футбол, което си беше божата истината. Доколкото Бърн си спомняше, Тери Пейсък и до ден-днешен притежаваше рекорда на Бостънския колеж^[1] за най-голям брой уловени пасове в рамките на един сезон. Ненапразно му викаха „йезуитския Джон Макки“^[2].

Бърн забеляза около себе си един известен ТВ-водещ да пъшка по стеър мастера^[3], и двама градски съветници, които топуркаха на съседни пътеки. Усети се, че неволно преглъща стомаха си. Още от утре минава на кардио-режим. Твърдо от утре. Добре де, евентуално от другиден.

Първо трябва да намери Диабло.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Пейсък.

— Няма проблем — отвърна Бърн.

— Знам, че сте много зает — добави Пейсък. — Няма да ви отнема много време.

Бърн напълно добре съзнаваше, че „Няма да ви отнема много време в превод означава: Разположи се удобно, няма да си ходиш скоро.“ Кимна и зачака. Мигът мълчание отмина. После попита:

— С какво мога да съм ви полезен?

Колкото риторичен, толкова и стандартен въпрос. Пейсък натисна бутона „Разтоварване“ и си довърши тренировката. Слезе от седлото и обеси кърпа около врата си. И макар да бе много по-стегнат от Бърн, оставаше си с десетина сантима по-нисък. Бърн не намери особена утеха в констатацията.

— Обичам, когато е възможно, да прескачам бюрократичните пластове — каза Пейсък.

— И кое ви кара да мислите, че в случая това е възможно? — запита Бърн.

Пейсък го изгледа — няколко секунди повече, отколкото на Бърн му се искаше, за да се чувства удобно. После се усмихна:

— Елате да се разходим.

Заведе го до асансьора. Слязоха на третия мецанин, където бе пътеката за джогинг. Бърн се надяваше, че под „разхождане“ онзи има предвид именно това — да ходят. Излязоха на тартановата писта, опасваща залата околовръст.

— Как върви разследването? — попита Пейсък, докато обикаляха с умерено темпо.

— Не вярвам да сте ме викнали за текущ доклад.

— Прав сте — отвърна Пейсък. — Чух, че снощи са намерили още едно момиче.

Това не е тайна — помисли си Бърн. Дори CNN го съобщи, та сигурно вече знаят и в Борнео. Страхотна реклама в полза на туристическата индустрия на Филаделфия.

— Точно така — каза.

— Разбирам също така, че продължавате силно да се интересувате от Брайън Паркхърст.

Меко казано.

— Да, наистина искаме пак да разговаряме с него.

— Всички — и най-вече покрусените семейства на тези млади момичета — имат интерес този луд да бъде заловен. И да получи заслуженото от съда. Но аз познавам доктор Паркхърст, инспектор Бърн. Трудно ми е да повярвам, че може да има нещо общо с тези престъпления. Пък и не е моя работа.

— Защо ме повикахте, монсеньор? — Бърн нямаше никакво настроение за дворцова дипломация.

След две пълни обиколки на пътеката за джогинг се отправиха към вратата. Пейсък отри потта от главата си и каза:

— Чакайте ме долу след двайсет минути.

Шикозният джаз клуб и ресторант „Занзибар Блу“ се помещава в приземния етаж на „Белвю“, точно под фоайето на хотела „Парк Хаят“, девет етажа под клуба „Спортинг“. Бърн седна на бара и си поръча кафе.

Пейсък пристигна с блеснал поглед и все още зачервен от тренировката.

— Водка рокс^[4] — каза на бармана.

Облегна се на бара до Бърн. Без да каже и дума, бръкна в джоба си и подаде на Бърн листче с адрес в Западна Филаделфия.

— Брайън Паркхърст е собственик на сграда на Шейсет и първа улица, близо до Маркет Стрийт. Обновява я. В момента е там.

Бърн знаеше прекрасно, че на този свят нищо не е безплатно. Но не успя да изчисли мотивите на Пейсък.

— Защо ми го казвате?

— Защото това е най-правилното, инспекторе.

— Но и вашата бюрокрация не е по̀ цвете от моята.

— Аз върших съд и правда; не ме предавай на моите гонители — смигна му Пейсък. — Сто и десети псалм.

Бърн пое листчето.

— Много ви благодаря.

Пейсък отпи от водката.

— Не сте ме виждали.

— Разбирам.

— Но как ще обясните откъде сте се сдобили с тази информация?

— Оставете това на мен — каза Бърн. След двайсетина минути един от информаторите му щеше да се обади в „Раундхаус“ и сведението щеше да се регистрира.

Видях го… оня, дето го търсите… видях го близо до Кобс Крит.

— Всички се борим в името на доброто — каза Пейсък.

— Още отрано в живота си избираме своето оръжие. Вие сте избрали пистолета и значката. Аз избрах кръста.

Бърн си даваше сметка, че на Пейсък никак не му е лесно. Ако се окажеше, че извършителят е Паркхърст, Пейсък щеше да опере пешкира за това, че е предложил на епархията на архиепископа да назначи човек, имал афера с тийнейджърка, на служба, осигуряваща му непосредствен достъп до, да кажем, още няколко хиляди такива.

От друга страна, колкото по-бързо хванеха молитвения убиец, толкова по-добре — не само за ученичките католички на Филаделфия, но и за самата църква.

Бърн стана от стола и се извиси над свещеника. Остави на бара десет долара.

— Бог да ви закриля — каза Пейсък.

— Благодаря.

Пейсък кимна.

— И между другото, монсеньор? — добави Бърн, докато обличаше палтото си.

— Да?

— Псалмът е сто и деветнайсети.^[5]