Ричард Монтанари
Момичета с броеници (81)

82.

Великден, 11:05 ч.

Майка й седеше на люлката, а любимата й слънчевожълта лятна рокля ловеше тъмновиолетовите петънца в очите й. Устните й бяха с цвят бордо, а прежурящото слънце придаваше на косата й блясъка на плътен махагон.

Ароматът на току-що запалени брикети от дървени въглища изпълваше въздуха и носеше със себе си звуците на предавания по телевизията бейзболен мач на „Филаделфия Филийз“. Всичко това, подплатено с хихиканията на братовчедките й, аромата на пури „Пароди“ и на vino di tavola^[1].

От грамофона долиташе прегракналият глас на Дийн Мартин: Върни се в Соренто. Неизменно на плоча. CD-техниката все още не бе нахлула в царството на спомените й.

— Мамо? — каза Джесика.

— Не, мила — рече Питър Джовани. Гласът на баща й бе необичаен. Някак си остарял.

— Тати?

— Тук съм, миличка.

Обзе я чувство на облекчение. Щом баща й е тук, всичко ще е наред. Нали така? Нали е полицай. Отвори очи. Чувстваше се слаба, изцедена докрай. Беше в болнична стая, но, доколкото усещаше, не бе свързана към някакви машини или системи. Паметта й бавно се възвърна. Спомни си рева на двата пистолета в тясното мазе. Нямаше усещането да е простреляна.

До долната табла на леглото стоеше баща й, а зад него — братовчедка й Анджела. Когато извърна глава надясно, видя Джон Шепърд и Ник Паладино.

— Софи — каза Джесика.

Последвалото мълчание взриви сърцето й на милион парченца и всяко едно се превърна в комета на страха. Огледа ги поред — лице по лице — бавно, замаяно. Очите. Трябва да ги погледне в очите. В болница всеки говори онова, което смята, че пациентът иска да чуе:

„Има сериозна вероятност да…“

„При подходяща терапия и медикаментозно лечение…“

„Той е най-добрият в неговата специалност…“

Трябва да види очите на баща си. От тях ще узнае истината.

— Софи е добре — каза баща й.

Очите му не лъжат.

— Винсънт е с нея долу в кафенето.

Затвори очи и остави сълзите да текат на воля. Сега вече можеше да чуе всичко останало. Давай нататък.

Гърлото й бе пресъхнало и я болеше.

— Чейс? — успя да изрече.

Двамата инспектори я погледнаха, после се спогледаха.

— Какво стана… с Чейс? — повтори тя.

— Тук е. В интензивното. Под охрана — каза Шепърд. — Четири часа го оперираха. Лошата новина е, че ще го бъде. Хубавата новина е, че имаме всички необходими доказателства, за да го изпратим на съд. Домът му се оказа истинска петриева паничка.

Джесика затвори за миг очи, за да поеме информацията. Очите на Андрю Чейс наистина ли бяха кървавочервени? Имаше чувството, че точно такива щяха да се явяват в кошмарите й.

— Приятелят ти Патрик обаче не успя да устиска — каза Шепърд. — Съжалявам.

Лудостта на онази нощ бавно пропълзя в съзнанието й. Та тя бе подозирала, че Патрик е извършил всички тези престъпления. Може би, ако му беше повярвала, той нямаше да се появи в дома й тогава. А сега щеше да е жив.

Някъде дълбоко в нея пламна съкрушителна мъка.

Анджела взе пластмасовата чаша с ледена вода и поднесе сламката към устата на Джесика. Очите й бяха червени и подути. Приглади косата на Джесика и я целуна по челото.

— Аз как се озовах тук? — попита Джесика.

— Приятелката ти Пола — отвърна Анджела. — Дошла да види дали ти е дошъл токът. Задната врата зеела. Слязла долу и… видяла всичко. — Очите й пак се напълниха със сълзи.

А Джесика си спомни всичко. Усети, че й е невъзможно дори да спомене името му. Че отвътре я разкъсва реалната възможност той да е заменил своя живот срещу нейния. Чувството — гладен звяр — се мъчеше да излезе навън. А в тази огромна, стерилна сграда нямаше да се намери нито хап, нито процедура, от която раната й някога да зарасте.

— Какво стана с Кевин? — попита.

Шепърд впери поглед в пода, после в Ник Паладино.

Когато отново погледнаха Джесика, очите им бяха мрачни.