Ричард Монтанари
Момичета с броеници (20)

19.

Вторник, 05:40 ч.

Джесика се бе свила в ъгъла на влажно мазе и наблюдаваше коленичилото молещо се момиче. То бе на около шестнайсет, русо, луничаво, синеоко и невинно.

Струящата през малкото прозорче лунна светлина хвърляше резки сенки връз боклуците в мазето и създаваше върхове и пропасти сред мрака.

Щом момичето свърши с молитвите, седна на влажния под, извади спринцовка и без всякаква церемония или подготовка заби иглата в ръката си.

— Чакай! — изпищя Джесика. Пресече бързо и сравнително леко отрупаното мазе, въпреки купчините и сенките. Нито веднъж не се удари в нещо, нито настъпи нещо. Сякаш се носеше във въздуха. Но докато стигна момичето, то вече натискаше буталото.

— Не бива да правиш това — каза Джесика.

— Налага ми се — отвърна момичето-сън. — Нищо не разбираш.

— Разбирам те. Не ти е нужно.

— Напротив. Преследва ме чудовище.

Джесика бе само на метър — два от момичето. Забеляза, че то е босо; краката му бяха червени и изранени. Когато вдигна повторно очи — момичето бе Софи. Или по-точно девойката, в която Софи щеше да се превърне. Тлъстинките по тялото и пухкавите бузки вече ги нямаше, заместени от извивките на младото женско тяло: дълги крака, тънък кръст, надигащ се бюст под опърпания пуловер с емблемата на „Назарийн Академи“.

Но ако нещо ужаси Джесика, то бе лицето на момичето. Софи имаше изпит и измъчен вид, с тъмно лилави дебели сенки под очите.

— Недей, миличка — молеше я Джесика. — Не го прави, за бога.

Пак погледна и този път забеляза, че ръцете на момичето са захванати с болт и кървят. Направи опит да пристъпи напред, но краката й сякаш бяха заковани за пода и пълни с олово. Усети нещо на гърдите си. Погледна и видя, че от врата й виси медальон-ангелче.

В този миг неочаквано заби звънец — силен, пронизителен, настоятелен. Сякаш идеше някъде отгоре. Джесика погледна момичето Софи, а момичето също я гледаше. Наркотикът нахлуваше в нервната му система и докато очите му се забелваха, главата му се килна назад. Изведнъж се оказа, че отгоре им няма таван, няма покрив. Само черно небе. Джесика проследи погледа му, а небосклонът се раздираше от звъна. Меч от златна слънчева светлина разцепи нощните облаци, блесна върху висулката и за миг ослепи Джесика, а след това Джесика отвори очи и седна рязко в леглото, докато сърцето й се луташе из гръдния й кош. Погледна през прозореца. Пълен мрак. Беше посред нощ и телефонът звънеше. По това време се звъни само за лоши вести.

Винсънт?

Татко?

Телефонът иззвъня трети път, без да предложи подробности или утеха. Дезориентирана, уплашена, с все още бучаща глава, тя вдигна слушалката с трепереща ръка.

— А-ало?

— Кевин се обажда.

Кевин ли? Кой, по дяволите, е Кевин? Единственият, за който се сещаше, бе Кевин Тесио, оня особняк, с когото отраснаха заедно на Кристмас Стрийт. Изведнъж включи.

Кевин.

От службата.

— Да. Кажи. Какво има?

— Няма да е лошо да хванем момичетата на автобусната спирка.

На гръцки ли и говореше? Или на турски? Някакъв чужд език, във всеки случай. Нищо не му разбираше.

— Можеш ли да изчакаш за секунда? — попита.

— Няма проблем.

Джесика изтича до банята и наплиска лицето си със студена вода. Дясната й буза бе все още леко подута, но я болеше далеч по-малко от снощи, тъй като щом се прибра я наложи за един час с лед. Да не говорим за целувката на Патрик. При тази мисъл се усмихна, а от това пак я заболя. Но беше приятна болка. Изтича обратно и грабна слушалката. Преди да успее да отвори уста, Бърн й каза:

— Мисля, че там ще можем да изкопчим повече от тях, отколкото ако ги разпитаме в училище.

— Разбира се — отвърна Джесика и чак сега съобрази, че става дума за приятелките на Теса Уелс.

— Ще те взема след двайсет — каза той.

За миг й се стори, че има предвид „след двайсет минути“. Погледна часовника на стената. Пет и четирийсет. Ама той наистина е имал предвид след двайсет минути. За късмет съпругът на Пола Фариначи, който работеше в Кемдън, излизаше сутрин в шест, така че Пола вече е станала. Ще има време да вземе набързо един душ, а после да й остави Софи.

— Добре — каза Джесика. — Окей. Прекрасно. Няма проблем. Дотогава.

Остави слушалката и си легна, готова за хубава кратка дрямка.

Добре дошла в отдел „Убийства“