Ричард Монтанари
Момичета с броеници (38)

38.

Вторник, 21:30 ч.

Оказа се, че е отец Корио.

Отец Марк Корио бе пасторът на „Сейнт Пол“, когато Джесика бе малка. Деветгодишна бе, когато го назначиха, и Джесика още помнеше как всички жени ахкаха по мургавия красавец и въздишаха колко е загубил светът, когато е избрал да стане свещеник. И макар сега черната му коса да бе станала леденосива, той все още си беше красавец.

Тук обаче — на верандата, в мрака, под дъжда — на нея й се стори, че е Фреди Кругър^[1].

Един от улуците по ръба на покрива над верандата бе тръгнал да пада под тежестта на заседналия в него сух дървен клон. Отец Корио дръпна Джесика да я предпази. Само секунди след това улукът се откъсна от челната дъска и падна с трясък на земята.

Божие провидение? Може и така да се каже. Но това не попречи на Джесика да се вцепени от страх в продължение на няколко секунди.

— Извинявай, не исках да те уплаша — каза свещеникът.

Извинявай, че насмалко не ти светих шибаното масло, отче — беше на езика й. Вместо това каза:

— Заповядай, влез.

Подсушиха се, Джесика направи кафето, седнаха във всекидневната и подхванаха през протоколните любезности. Джесика се обади да каже на Пола, че скоро ще дойде.

— Как е татко ти? — попита отецът.

— Много е добре, благодаря.

— Не е идвал на черква напоследък.

— Ами, той си е нисичък — каза Джесика. — Може да е седял някъде отзад.

Отец Корио се засмя.

— Как ти харесва живота в Североизточна?

Отец Корио го каза така, сякаш тази част на Филаделфия е някаква чужбина. А и нищо чудно обитателите на този затворен свят също да се чувстват чужденци — помисли си Джесика.

— Няма хубав хляб — каза.

Отец Корио се разсмя.

— Що не знаех по-рано. Можеше да купя от „Сарконе“.

Джесика се сети за топлия хляб на „Сарконе“ от детството си. За сиренето от „Ди Бруно“, сладкишите от „Изгро“. Тези й мисли, в съчетание с присъствието на отец Корио, я изпълниха с дълбока тъга.

Какво, по дяволите, търси тя в предградията?

И още по-важно: какво търси тук едновремешният й енорийски свещеник?

— Видях те вчера по телевизията — каза той.

Джесика насмалко да му каже, че е сбъркал; че тя е полицайка. Но, естествено, веднага се усети. Говореше й за пресконференцията.

Не знаеше как точно да му отговори. Усещаше вътрешно, че отец Корио е дошъл във връзка с убийствата. Но не бе убедена, че е готова да слуша проповед.

— Онзи млад човек заподозрян ли е? — попита той.

Имаше предвид цирка около излизането на Брайън Паркхърст от „Раундхаус“. Беше си тръгнал рамо до рамо с монсеньор Пейсък, а последният най-умишлено и подчертано бе отказал да коментира — първоначален изстрел в предстоящата пиар–война. По телевизиите постоянно повтаряха заснетото на ъгъла на Осма улица и Рейс Стрийт. Успели бяха да научат името на Паркхърст и то неизменно присъстваше на екрана.

— Не точно — излъга Джесика. И то собствения си свещеник. — Но все пак възнамеряваме пак да поговорим с него.

— Доколкото разбирам, той работи за епархията на архиепископа?

Бе едно временно и въпрос, и твърдение — метод от репертоара на свещениците и психоаналитиците.

— Да — каза Джесика. — Съветник на ученичките в „Назарийн“, „Реджина“ и още няколко училища.

— Смяташ ли, че той е извършил тези…?

Гласът на отец Корио затихна. Явно му бе трудно да произнесе думата.

— Не съм сигурна все още — рече Джесика.

Отец Корио смля изказването й.

— Такова ужасно нещо.

Джесика се ограничи с кимване.

— Когато чуя за подобни престъпления — продължи отец Корио, — все се питам дали мястото, в което живеем, е наистина цивилизовано. Все си внушаваме, че с течение на вековете сме ставали все по-просветени. Но това? Чиста варварщина.

— Старая се да не мисля с подобни категории — каза Джесика. — Ако започна да се замислям за елемента на ужаса, няма да мога да си върша работата. — Звучеше като нещо леснопостижимо. А не беше.

— Чувала ли си някога за „Най-свещената поредица молитви“?

— Да, струва ми се — рече Джесика. Май попадна на нещо подобно, докато ровеше из библиотеката, но почти всичко, което прочете, бе потънало в някаква бездънна информационна бездна. — Какво по-точно?

— Не се притеснявай — усмихна се отец Корио. — Няма да те изпитвам. — Извади от куфарчето си плик и й го подаде.

— Мисля, че няма да е лошо да прочетеш това.

— Какво е то?

— Папско апостолическо послание относно молитвите към Дева Мария.

— Има ли нещо общо със сегашните убийства?

— Не знам — каза той.

Джесика погледна сгънатите в плика листове.

— Благодаря — каза. — Ще го прочета довечера.

Отец Корио допи чашата си и погледна часовника.

— Искаш ли още кафе? — попита Джесика.

— Не, благодаря — каза отец Корио. — Трябва да си вървя.

Но преди да стане телефонът иззвъня.

— Извинявай — рече Джесика.

Търсеше я Ерик Чавес.

Докато го слушаше, видя отражението си в черния нощен прозорец. Нощта заплашваше да се разтвори и да я погълне цялата.

Бяха намерили още едно момиче.