Ричард Монтанари
Момичета с броеници (54)

54.

Сряда, 16:20 ч.

Оказа се, че Еди Корсак се е пенсионирал през 2002 година.

Прекарал бе четирийсет от шейсетте си и кусур години в полицията, повечето от тях — в зоната, и през двайсетте си години на улицата, преди да го прехвърлят към инспекторите в Южна Филаделфия, бе видял всичко, от всякакъв ъгъл и във всякаква светлина.

Джесика го откри с помощта на „Полицейското братство“. Не успя да се свърже с Кевин, затова отиде сама на срещата с Еди. Намери го на обичайното му място по това време на деня — в една италианска закусвалня на Десета улица.

Поръча си кафе, а Еди — двойно еспресо с парченце лимон.

— Много неща съм виждал през годините си — каза Еди, явно като пролог към разходката из спомените. Беше едър мъж с влажни сиви очи, моряшка татуировка на дясната ръка и посмъкнати от възрастта рамене. Времето бе позабавило и разказваческите му способности. На Джесика й се искаше да подхване направо историята с кръвта по вратата на „Сейнт Катерин“, но от уважение се въздържа да не го прекъсне. Най-после той допи еспресото си, поръча ново, после попита:

— Та с какво мога да ти помогна, инспекторке?

Джесика извади бележника.

— Доколкото знам, ти си разследвал един случай в черквата „Сейнт Катерин“ преди няколко години.

Еди Корсак кимна:

— Имаш предвид кръвта по вратата, нали?

— Да.

— Че какво толкова да ти кажа? Нямаше кой знае колко за разследване.

— А мога ли да знам защо точно ти? Доста далеч е от обичайната ти територия.

Беше си написала домашното. Еди Корсак бе от Южна Филаделфия. Трета улица и Уортън.

— Току-що там бе дошъл нов свещеник. Прехвърлен бе от „Сейнт Казимир“ Много добро момче. Литовче, като мен. Обади ми се и аз обещах да проверя.

— И какво установи?

— Нищо особено. Докато паството празнувало среднощна литургия, някой напляскал кръв по щурца над входа. На излизане покапала по някаква старица. Тя изперколясала, обявила го за чудо, та викнали линейка.

— От какво беше кръвта?

— Е, не беше човешка, това мога да ти кажа. От някакво си животно. По-нататък не съм задълбавал.

— Повтаряло ли се е?

Еди Корсак поклати глава.

— Доколкото знам, втори случай е нямало. Измили вратата, известно време били нащрек, полека-лека забравили. Пък и аз доста друга работа си имах по онова време.

Сервитьорът донесе кафето му, предложи още и на Джесика. Тя отказа.

— В други черкви имало ли е подобни случаи? — попита Джесика.

— Нямам представа — каза Еди. Както ти обясних, просто направих услуга на онова момче. Поругаването на черкви не влизаше в преките ми задължения.

— Заподозрени имаше ли?

— Не бих казал. Тази част на Североизточна Филаделфия не бъка от младежки банди. Позапрях няколко местни келеша, попритиснах ги. Но никой не си призна.

Джесика прибра бележника и допи кафето. Явно тази следа доникъде не водеше. Но и не бе очаквала кой знае какво.

— Сега е мой ред да питам — каза Еди.

— Давай — отвърна Джесика.

— Защо те интересува някакъв си случай на вандализъм в Торисдейл с тригодишна давност?

Джесика му каза. Защо не. Както и всички останали филаделфийци, Еди Корсак сигурно бе напълно в течение на молитвените убийства. Той не настоя за допълнителни подробности.

Джесика погледна часовника си.

— Много ти благодаря за времето, което ми отдели — рече и докато се изправяше, посегна към джоба да си плати кафето. Еди Корсак вдигна ръка: Задръж.

— Драго ми е да съм от полза — каза. Разбърка кафето си, а лицето му доби замислен вид. Нова история. Джесика зачака. — Нали знаеш как на хиподрума можеш да видиш провиснали по оградата стари жокеи да гледат тренировките? Или като минеш покрай някой строителен обект, как старите майстори седят на една пейка и гледат как расте сградата? Виждаш ги и си даваш сметка как копнеят да се върнат в играта.

Джесика предугади посоката на мислите му. А за дърводелците бе съвсем прав. Бащата на Винсънт се бе пенсионирал преди няколко години, та прекарваше ежедневието си с бира в ръка пред телевизора и не спираше да се заяжда с ония смотани занаятчии по HGTV^[1].

— Разбирам за какво говориш — каза му.

Еди Корсак си сипа захар и се отпусна още повече на стола.

— Но не и аз. Аз съм щастлив, че повече не ми се налага да работя. Дадох си сметка, че светът ме е подминал, инспекторке. Оня, дето го търсите, ами че той идва от ада — място, където никога не съм бил. — Вдигна поглед и я фиксира във времето с тъжните си воднисти очи. — И слава Богу, няма да ми се наложи да отида там.

На Джесика й се щеше и на нея да не й се налага. Но вече бе късничко. Извади ключовете си, подвоуми се.

— Нищо повече ли не се сещаш за кръвта над черковната врата?

Стори й се, че Еди се чуди дали да каже още нещо, или не.

— Добре, като си рекла. Когато на следващата сутрин погледнах петното от кръв, ми се стори, че съзрях нещо. Всички останали бяха на мнение, че си въобразявам, като онези, дето виждали лицето на Дева Мария пред домовете си и прочее. Но аз съм сигурен, че наистина видях онова, което видях.

— И какво беше то?

Колебанието не го напускаше.

— Стори ми се, че прилича на роза — каза най-сетне. — На обърната надолу роза.

Преди да се прибере, Джесика трябваше да се отбие на четири места: банката, химическото чистене, да купи нещо за вечеря от „Уауа“ и да прати едно колетче на леля си Лори в Помпано Бийч. Банката, магазинът и куриерската служба бяха общо взето в района на Втора улица и Саут Стрийт.

Докато паркираше джипа, от ума й не излизаха думите на Еди Корсак.

Стори ми се, че прилича на роза. На обърната надолу роза.

Знаеше от прочетеното, че самият термин rosary^[2] произлиза от розовата градина на Дева Мария. В картините от тринайсети век Мария държи роза, а не скиптър. Имаше ли тук някаква връзка с разследването й, или почваше да поддава на отчаянието?

Да е отчаяна?

Твърдо да.

И все пак щеше да го спомене на Кевин и да види как той ще го възприеме.

Извади от багажника на джипа кутията, която смяташе да прати по UPS, заключи го и тръгна по улицата. На минаване покрай „Коси“ — закусвалнята на ъгъла на Втора улица и Ломбард — хвърли поглед през витрината и видя познато лице, колкото й да не й се щеше.

Понеже въпросното лице бе Винсънт. Седнал в едно сепаре с жена.

Млада жена.

Момиче, по-точно.

Успя да види само гърба на момичето, но и това й стигаше. Беше с дълга руса коса, вързана на опашка. Носеше мотористко кожено яке. Джесика си даваше сметка за разнообразието сред разните там фенки на полицията: дебели и слаби, високи и ниски, с всякакъв цвят на кожата:

И на всякаква възраст, очевидно.

За миг я обзе онова странно чувство, което човек изпитва, когато е в чужд град и му се стори, че е мярнал познат — първо близост, а после осъзнаване, че не може да е така, което в случая означаваше:

Какво, по дяволите, търси мъжът ми в ресторант с момиче, което надали има и осемнайсет?

И преди още да успее да се замисли, отговорът нахлу с рев в главата й.

Мръсно шибано копеле.

Винсънт забеляза Джесика и изражението му й разказа всичко. Вина, отгоре — срам, а за гарнитура — лайнарска усмивка.

Джесика пое дълбоко въздух, впери поглед в тротоара и продължи нататък по улицата. Нямаше никакво намерение да се проявява като тъпа откачалка и да прави сцена на мъжа си и любовницата му на обществено място. Изключено.

Само след секунди Винсънт изхвърча от вратата.

— Джес — каза. — Чакай.

Джесика спря и се опита да овладее яростта си. Но яростта отказа да я слуша — бе се превърнала в бясно, панически бягащо стадо.

— Говори ми — замоли я той.

— Да ти го начукам.

— Не е това, което си мислиш, Джес.

Тя тръшна пакета на една пейка и се извъртя с лице към него:

— Ей, как пък познах, че точно това ще кажеш?

Огледа мъжа си от горе до долу. Винаги се удивяваше на това как й изглежда различен, в зависимост от настроенията й. Когато бяха щастливи, пичовската му стойка й се струваше безкрайно сексапилна. Но когато бе бясна, й приличаше на уличен келеш и й се щеше да му щракне белезниците.

А сега — да пази Бог и двамата — я бе докарал до по-силен бяс от всякога друг път.

— Нека да ти обясня — добави той.

— Да ми обясниш ли? Както ми обясни за Мишел Браун ли? Извинявай, как точно го каза тогава? Малко любителска гинекология в моето легло?

— Чуй ме.

Сграбчи я за ръката и за пръв път, откакто се познаваха, за пръв път през бурната им и страстна любов й се стори, че са някакви непознати, каращи се на ъгъла на улицата — нещо, което си се клела, че никога няма да допуснеш, докато си била влюбена.

— Пусни ме — предупреди го тя.

Той я стискаше все по-силно.

— Джес.

— Махни… шибаната си… ръка… от мен! — Никак не се изненада, че е свила и двете си ръце в юмрук. Мисълта я попритесни, но не толкова, че да ги отпусне. Щеше ли да го удари? Честно казано, и тя самата не знаеше.

Винсънт отстъпи с вдигнати ръце в знак, че се предава. От изражението му Джесика разбра, че е прескочила някакъв праг и е навлязла в сумрачна територия, откъдето може би нямаше връщане и за двама им.

Грабна пакета, извъртя се на пета и тръгна обратно към джипа. Ебала съм ти UPS-а, ебала съм ти банката, ебала съм ти вечерята. Единствената й мисъл бе да се махне оттам колкото се може по-скоро.

Скочи в джипа, запали и натисна до дупка газта. Почти се надяваше наоколо да има някой новобранец полицай, който да я спре и да се опита да й чете конско.

Е, да, де. Никога няма да видиш полицай, точно когато ти трябва.

Освен оня, за когото бе омъжена.

Преди да свие по Саут Стрийт, погледна в огледалото. Винсънт още стоеше на ъгъла с ръце в джобовете — отдалечаващ се самотен силует на фона на червената зидария на Сосайъти Хил.

А заедно с него се отдалечаваше и бракът й.