Джаклин Сюзан
Долорес (31)

31
Щастлив съюз

Долорес отиде при лекаря, посочен й от Нита. Предписа й зелени хапчета за загуба на апетит. Заживя на черно кафе, диетични газирани напитки и риба веднъж на ден. Повика отново треньора и всяка сутрин работеше по един час с него. Два пъти седмично ходеше на сауна. За пет седмици отслабна с единайсет килограма. Обади се на Нита.

— Тежа петдесет и три кила.

— Не може да бъде. Ти си с осем сантиметра по-висока от мен, а аз тежа петдесет.

— Повтарям, че тежа петдесет и три килограма. Кажи му, ако иска, да дойде да ме претегли.

Същия следобед получи дванайсет дузини рози. След двайсет и четири часа пристигна баронът. От летището дойде направо в апартамента й. Беше облечена с черен панталон и черен пуловер. Беше тънка като молив.

Когато влезе, той я огледа внимателно и кимна с одобрение.

— Свършила си чудесна работа. А сега за сватбата. Предлагам да я направим в моята къща в провинцията. Намира се на трийсет километра от Париж, но е същински замък. Сестра ти вече подготвя списъка на гостите. Поканил съм всички видни държавници. Да съобщим ли на тукашните вестници? Хората ми чакат.

— Преди да го съобщим на вестниците, трябва да направиш едно нещо — тихо рече тя.

— Какво?

— Да дойдеш с мен във Вирджиния и да кажеш на Бриджит.

Усмивката му беше сияйна.

— С най-голямо удоволствие. Самолетът ми чака на летището.

— Първо трябва да й се обадя.

Отиде в спалнята. Бриджит веднага вдигна слушалката.

— Тъкмо се канех да обядвам. Здрава ли си?

— Чувствам се прекрасно.

— Долорес, не искам да звуча като мърмореща свекърва, но не си ме посещавала от месец и нещо.

— Трябваше да уредя някои важни дела.

— Отдала си се на църквата!

— Не, Бриджит, опитах, но… Слушай, въпросът е важен, мога ли да дойда да поговорим?

— Смятах да те изненадам и в края на седмицата да дойда в Ню Йорк.

— Неотложно е, Бриджит. Мога ли да дойда днес следобед?

— Разбира се.

Върна се в дневната. Ерик говореше по телефона. Направи й знак да пази тишина, а след това заяви:

— Чудесно, купи го целия. Ще ти се обадя по-късно. — Затвори и се обърна към нея. — Трябваше да се погрижа за някои дреболии.

— И аз се погрижих за моите — бавно отвърна тя. — Свекърва ми се съгласи да отидем днес следобед.

— Добре. Тръгваме веднага. Ще предупредя пилота.

Той отиде до телефона. Тя наблюдаваше грубите му пръсти на шайбата. Скоро щяха да докосват тялото й, щеше да й се наложи да целува тези дебели бърни. Втурна се в спалнята и бързо се преоблече с костюм. Полата направо падаше от нея. Нищо не й ставаше, освен няколко панталона. Сложи най-хубавия и взе едно сако.

— Нямам дрехи — обясни тя, когато влезе в дневната. — Толкова съм отслабнала, че нищо не ми става.

— Утре ще си купиш всичко, от което имаш нужда. — Мълчаха по целия път до летището. Видя самолета, който ги чакаше. Пилотът и вторият пилот стояха „мирно“ пред него. Един стюард им помогна да се качат. Вътре Ерик й подхвърли една кутия.

— Махни това палто. Донесох ти ново.

Тя отвори кутията и докосна невероятната мекота на самура.

— О, Ерик, колко е красиво. Но не мога да го нося с панталон.

— Вече можеш всичко. Не го забравяй. А и ми харесваш с тесен панталон и впит пуловер. Облечи го.

Тя го пробва и се развъртя из самолета като дете. Стюардът донесе голяма кутия ирански хайвер и бутилка шампанско.

— Днес ще нарушим диетата ти — обяви Ерик.

И Долорес като малко дете седя, облечена в самуреното палто, и яде хайвер през целия път до Вирджиния.

Бриджит не се изненада при вида на барон Ерик дьо Савон. Посрещна го сърдечно. Сети се, че се били виждали на погребението на сина й.

— Но сега поводът е щастлив. Дойдох да поискам ръката на снаха ви.

За миг Бриджит се втрещи. След това погледна Долорес.

— Мога ли да поговоря със снаха си насаме?

Ерик изискано се поклони и се оттегли в дневната. Долорес смирено последва Бриджит до малкия й кабинет.

— Съблечи това крещящо палто — рече Бриджит. — Самур през април?

— Току-що ми го подари. В самолета.

— Откога трае всичко това?

— Поиска да се оженим преди една година, когато децата и аз бяхме при Нита. Тогава му отказах категорично.

— И защо промени решението си?

— Бриджит, наближавам четирийсетте, а нямам никого. Не мога да продължа да живея с по трийсет хиляди годишно. Започнах да харча от основния си капитал, вземам назаем от Нита…

— Ако ми беше казала, щях да ти давам повече пари.

— Не е там работата. Разходите ми ще се увеличават. Близнаците ще трябва да постъпят в колеж. Мери Лу също, длъжна съм да й осигуря и съответен дебют в обществото. Не мога да се оставя да ме издържаш. А и близнаците имат нужда от баща.

— Но той по-скоро може да им бъде дядо!

— Бриджит! — Долорес падна на колене и сложи глава в скута на свекърва си. — Толкова съм самотна. Ти си единственият ми близък човек. Но имаш деца и внуци. А аз нямам близък приятел. Уморих се да бъда легенда, уморих се да цепя центовете на две, уморих се да използвам Майкъл за придружител…

— А съдията от Върховния съд?

— Какво съдията? — Долорес се ядоса. — И той е над шейсетте, само че няма пари.

— Пари — повтори Бриджит. — Това ли е единственото, на което държиш?

— Бриджит, ти не знаеш какво значи да ги нямаш или непрекъснато да се тревожиш за тях. Не можеш да ме разбереш. Никога не си изпитвала моя вид самота.

— Но този човек… не можеше ли да е някой друг? Защо не поощри Бари Хейнс, когато жена му почина? Толкова е хубав, тъкмо мъжът, за когото трябваше да се омъжиш.

— Бриджит — бавно рече Долорес, — обичах го с цялото си сърце. Но и той трябваше да се ожени за пари. Едва не разби сърцето ми.

Очите на Бриджит се навлажниха.

— Не знаех. — Въздъхна. — Разбира се, ще трябва окончателно да скъсаш с църквата.

— Ще възпитам децата си като католици, но няма да сключа църковен брак.

— Можеш ли да приемеш това?

— По-лесно от самотата и болката, които познах.

Бриджит стана и отиде в дневната. Протегна ръката си на Ерик.

— Моите поздравления, господине, и се надявам да направите снаха ми щастлива.

Той й целуна ръка.

— А вие ще ни направите ли честта да дойдете на сватбата?

— Кога и къде ще бъде тя?

— Във вилата ми извън Париж. След десет дни. Ще изпратя самолета си за вас.

— Ще дойда. Синът ми и трите ми дъщери — също.

— Госпожо, карате ме да се чувствам горд — дрезгаво изрече той.

— А сега трябва да си почина. Вече не съм млада и такива изненади ми струват много. Ще се моля съюзът ви да бъде щастлив.