Джаклин Сюзан
Долорес (2)

2
Първата дама

Усети как някой нежно я потупва по рамото. Кой се осмеляваше да я докосне! Тя беше Долорес Райън — първата дама… О, господи, не, вече беше само Долорес Райън — обикновена гражданка, а внимателната ръка, която я потупа, принадлежеше на Елуд Джейсън Лайънс, новия президент на Съединените щати. Докато минаваше по пътеката между седалките, беше успял да докара на лицето си съчувствена усмивка. Тя се втренчи в кльощавия гръб на новия президент. Наблюдаваше го как сяда до закръглената си жена — новата първа дама. Те щяха да живеят в любимия й Бял дом, който тя беше преобразила и направила толкова красив. Домът, където искаше Майк, Джими и Мери Лу да прекарат осем прекрасни години. Сега там щяха да живеят децата на Елуд и Лилиан. Ели, Еди, Елуд Младши и Едуард. Мили деца, но едва ли щяха да оценят красотата, която тя бе внесла в Белия дом. Не можеше да си представи Лилиан Елуд в бяло-жълтата си спалня. Или някое от момичетата й в стаята на Мери Лу. Също в жълто и бяло — точно копие на „стаята на мами“. Не, те щяха да променят всичко. Елуд вероятно щеше да преобзаведе и стаята на Джими. Елуд Джейсън Лайънс се смяташе за човек от народа. Не допускаше някой да забрави, че дядо му е бил миньор. И че харесва съвсем обикновена храна. Вероятно щяха да нагъват виенските си шницели насред моравата пред Белия дом. Боже, защо мислеше за тях така? Джими не би искал тя да подценява семейство Лайънс. Той ги обичаше. Когато ходеха на семейните плажни пикници в Нюпорт Бийч, целият род ядеше хамбургери, а Майкъл, братът на Джими, дори нахлупваше шапка на готвач, когато им сервираше. Семейство Райън умираше за хамбургери и варена царевица. Джими толкова се ядосваше, когато тя приготвяше за себе си кошничка с пастет от гъши дроб и фини сандвичи с краставица. Гримасничеше и пред кресоновите сандвичи, които тя често поднасяше с чая. Винаги намираше страстта й към хайвера за налудничава.

Хайвер! Това й напомни за Париж. Париж им бе дал прекрасни моменти на близост. В живота им те бяха малко и колкото и странно да беше, винаги ги съпътстваха трагични моменти. Както сега. Не можеше да проумее, че Джими лежи мъртъв в покрития с националното знаме ковчег. Той беше неин. А не й принадлежеше. Равнодушни лекарски ръце го бяха докосвали и рязали. Боже, Джими така мразеше да е слаб и болен. Една година след сватбата им бе паднал от кон и си беше счупил прешлен на врата. Как негодуваше, когато цели седмици го опъваха в болницата, как мразеше да го докосват сестри и да го дупчат лекари, без да му дават надежда за цялостно възстановяване. Толкова беше храбър. До деня, когато видя по бузата му да се търкаля сълза. Беше я попила с устни, без да пуска ръката му, а той се усмихна измъчено. Защо тогава успя да му покаже чувствата си (дали не поради неговата слабост)? Когато беше здрав и силен, винаги изглеждаше непроницаем. Но в онази единствена безценна секунда в болницата той се пресегна емоционално към нея. За пръв път. Дори по време на медения им месец, когато я беше искал и имал, без обаче да й принадлежи по какъвто и да било начин. У Джеймс Т. Райън винаги имаше една частица, която пазеше само за себе си, някаква особена студенина, която от време на време нахлуваше в очите му и я предупреждаваше: „Стой си на мястото“. Странно, винаги се натъкваше на тази бариера при хората, които обичаше или на които държеше. За първи път й се случи с учителя по тенис, когато беше петнайсетгодишна — тогава нямаше представа, че е хомосексуален, и кратката разходка около корта, когато той леко я прегръщаше през раменете, беше достатъчна за дълги часове на ученически блянове. Но те продължиха само няколко скъпоценни седмици. Един ден, когато забеляза как Долорес се захласва по Били, майка й пусна бомбата. Обясни й със смях, че Били си има приятел, интимен приятел на име Боб.

Беше продължила да обожава уроците по тенис, но вече сдържаше чувствата си, защото знаеше, че Били има свой собствен свят, в който тя няма достъп.

Като света на Джими. Той оздравя и тя никога повече не видя дори сянка от сълза. Стана стария Джими — непобедимия „свръхчовек“. И тогава една нощ тя случайно зърна шишенцата в аптечката му. Всички с етикет „Болкоуспокояващо“. Започна внимателно да го наблюдава и понякога виждаше как стиска зъби, как скришом гълта хапчета и разбра, че парните бани и терапевтът, който идваше да му показва различни упражнения, не са случайни. Но от негова страна нямаше оплаквания от болки, нямаше моменти на близост до нощта на провала в Речната война в Югоизточна Азия, когато много американски войници паднаха убити. Онази нощ дойде в нейната спалня да й съобщи новината. Никога не беше го виждала тъй сломен. И тогава се хвърли в обятията на мъжа си, защото повторно видя сълзи в очите му. Притискаха се един към друг, както не бяха го правили дори през медения си месец. Беше сигурна, че тогава зачена втората двойка близнаци. И носеше гордо огромния си корем, защото двете бебета бяха създадени в мига на най-дълбоката им любов.

Не можа да приеме факта, че ги роди мъртви. Малките Тимоти и Уилям. И очите на Джими се насълзиха, но той се сдържа, защото тя ридаеше неудържимо. Тогава той й каза: „Доло, винаги съм знаел, че Бог ме е избрал за нещо голямо, а е всеизвестно, че трагедията върви редом с величието. Затова помни — членовете на семейство Райън не показват слабост пред хората. Ако загубиш на тенис, трябва да прескочиш мрежата, сякаш си станала шампион, и да поздравиш противника си“. Тогава тя изкрещя, хлипайки: „Но аз не съм Райън, аз съм Кортес, произходът ми е от Кастилия. Латинците са емоционални“. Искаше да добави: „И искат да показват чувствата си, да ги споделят, да са близки не само в някои моменти“.

Да, близостта им възникваше само при трагични обстоятелства.