Джаклин Сюзан
Долорес (25)

25
Яхтата

На другия ден Бари не дойде да пият заедно коктейли. Обади се чак в седем часа.

— Мила, нямаше начин да те потърся по-рано. Обаждам се от автомат в болницата „Доктърс“.

— Какво се е случило?

— Нищо. Лекарят на Кони я прегледа основно и й каза, че състоянието й се дължи на началото на менопаузата, но тя отказа да приеме подобна диагноза. В момента е с трима лекари, които ще й правят пълни изследвания. Предложих й да отиде в болницата „Мейо“, но тук й харесва. Ще мога да дойда към десет, ако не е много късно. Тогава ще ме изгонят оттук.

— Ще те чакам за вечеря.

— Не, ще хапна в болницата. Има дори сервиране по стаите. До десет.

Прекараха заедно пет прекрасни нощи, но когато на шестия ден Бари пристигна към пет часа, Долорес разбра, че нещо не е наред още в мига, в който го видя да влиза.

— Седни, Бари. Какво има?

— Констанс!

— Да не е научила за нас?

— Не, изглежда е сериозно болна. Резултатите от изследванията й са готови. Има високо кръвно налягане и диабет.

Долорес въздъхна с облекчение.

— Само това ли? Искам да кажа, че е ужасно, но тези болести се контролират и тя може да живее дълго въпреки тях.

— Тревожат я инжекциите. Лекарите препоръчаха да не взема инсулина през устата, защото има голямо съдържание на захар в кръвта. А и високото кръвно я притеснява. Винаги е играла голф, спортувала е и е била много дейна. Смята, че я чака живот на полуинвалид.

— Не е вярно! Е, може би няколко месеца ще трябва да се пази, но ще живее дълго.

— Точно това е проблемът.

— Не разбирам.

— Ще живее дълъг, изпълнен със страх живот. Утре я изписват от болницата. Вече нае сестра, която да й бие инжекциите, и взе „назаем“ яхтата на Деби Мороу. Иска да си почине един месец, а обича морето.

— Но това е прекрасно.

— Не е. Настоява да замина с нея.

Долорес с усилие сдържа сълзите си.

Бари се заразхожда из стаята.

— Дори говори вече с шефа на фирмата ми. И той настоява да отида. Няма как да се измъкна. Нелепа история. Както ти правилно изтъкна, диабетът не е нещо приятно, но все пак не е рак или друга болка за умирачка. А и високото кръвно налягане може да се контролира. Но предполагам, че е уплашена, защото винаги е пращяла от здраве. Долорес, трябва да замина с нея.

— Цял месец — тихо изрече тя.

— Цяла вечност — добави той.

Притисна се към него.

— Бари, твой дълг е да отидеш. Разбирам те. Един месец не е кой знае колко… А когато се върнеш, дърветата ще са се раззеленили, ще бъде май и ще го прекараме заедно в Ню Йорк.

Долорес се извърна. Не искаше той да забележи сълзите в очите й.

Бари тръгна към вратата. Тя се втурна към него.

— Нали още е в болницата? Не можеш ли да останеш през нощта?

— Не. Трябва да вечерям с нея. След това ще стегна багажа си и ще се погрижа камериерката й да приготви всичко необходимо за нея. Иска да тръгнем още утре.

— Утре! Но дали е достатъчно здрава за това?

— Лекарите го препоръчват. Не искат да потъне в депресия. А е и в критичната възраст. Тъй че заминаваме за Палм Бийч, където ще ни чака яхтата.

— Пиши ми.

— Ще направя нещо по-добро. Ще ти се обаждам от всяко пристанище, в което спираме. Надявам се Деби да дойде. Това ще облекчи напрежението ми.

— Деби ли?

— Деби Мороу, собственицата на яхтата.

Долорес събра сили да се усмихне.

— Познавам я. Трябва да е към петдесет и пет годишна. Смешно е жена на нейната възраст да бъде наричана с такова детско име.

— Да, но тя има петдесет милиона и яхтата й също се казва „Деби“. Предполагам, че при наличието на толкова пари могат да ти викат Деби до деветдесетгодишна възраст, стига да го искаш.

— Откъде има толкова пари?

— Стари наследствени пари, мила. След което се омъжила за наследник на не по-малко стари пари, който след смъртта си й оставил още повече. — Внезапно я прегърна. — Защо хубави хора като нас трябва да са бедни?

— Защото Деби и Констанс имат нужда от пари, а ние — един от друг.