Джаклин Сюзан
Долорес (1)

1
Голямата цел в живота

Въздухът беше леденостуден, когато самолет номер едно^[1] на Военновъздушните сили бавно се заспуска над Вашингтон. Въпреки че в самолета беше топло, пътниците почти усетиха влагата отвън. Долорес потрепери, обгърна се с ръце и се втренчи в светлинките под себе си. Хиляди малки коли се носеха през града като стадо леминги. И все пак тези редици миниатюрни коли бяха пълни с хора, които отиваха на гости, на кино или някъде другаде по свое собствено желание. Тя отново потрепери и се сви на седалката. Все още беше облечена с бежовия костюм, който носеше в Ню Орлиънс.

В Ню Орлиънс беше топло и слънчево. Но във Вашингтон цареше зима. Знаеше, че журналистите ще я чакат на слизане от самолета. Винаги я чакаха до стълбичката, ала сега тя щеше да слезе от самолет номер едно за последен път. Джеймс Т. Райън, наричан с любов Джими от всички, които го познаваха, обикновено се изтягаше на дивана до последния момент преди приземяването (счупеният преди години прешлен на врата все се обаждаше и поради това бяха сложили дивана в самолета). Но той вече не изпитваше болка, а на дивана седеше Елуд Джейсън Лайънс. Студен и самотен, Джими лежеше отзад в ковчега. Куршумът, който го бе настигнал тъй бързо и лесно, още беше в сърцето му. Откриха убиеца веднага и го направиха на решето, преди да успее да избяга. Роналд Престън — мъж със зеленикаво лице, слаб и висок, с гърбав нос. Защо го беше направил? Дали не бе решил, че този акт ще му осигури постоянно място в историята след години на жалко безцветно живуркане? Струваше ли си да умира за това? Само за да го запомнят като убиеца на Джеймс Т. Райън? Може би Роналд-Престъновците на този свят нямаха за какво друго да живеят и зрелищната смърт бе единственото, което можеха да постигнат. Но Джими имаше голяма цел в живота. Божичко, не познаваше по-жизнен човек от него. Нима тази сутрин лицето му не сияеше от гордост при скандиранията на тълпата: „Долорес! Долорес!“? А хубавата дребна италианка, която й беше дала цвете и промълвила: „Multibella!“. Е, сега положително не изглеждаше multibella. Една от белите й ръкавици липсваше и целият костюм беше изпръскан с кръв. Джими харесваше този костюм, защото не личеше колко е скъп. Господи, кому бяха нужни тези спорове за багажа и дрехите, които да вземе за пътуването? Искаше да бъде неотразима и беше приготвила няколко вида облекло, въпреки че Бетси Минтън непрекъснато проверяваше прогнозата за времето. Човек никога не можеше да е сигурен. В момента Бетси беше при децата. Истински дар божи. Беше започнала като икономка при тях, докато Джим беше още сенатор, а когато стана президент, тя издигна Бетси до поста лична камериерка и секретарка. Бетси се справяше с всичко. Беше отвела децата при сестрата на Джим и когато дойдеше моментът, щеше да им съобщи.

Какво щеше да им съобщи? Че баща им е бил убит, докато е произнасял реч пред възторжената тълпа? Че трябва да напуснат Белия дом? Че целият им свят е рухнал? Щяха ли да разберат какво представлява смъртта? Мери Лу беше на шест години. Бе видяла как умира кученцето й. Знаеше за Небето. Но близнаците? Малките Джими и Майк? Бяха едва тригодишни и не правеха разлика между Бог и дядо Коледа. Дори не беше опитвала да им говори за Исус. Снощи в Ню Орлиънс бяха разговаряли с Джими за религията. Нима беше снощи? Той поиска да си легнат заедно, но тя му отказа, защото в осем сутринта трябваше да дойде фризьорката, а после следваше церемониалната закуска и дългото пътуване през града до мястото, където щеше да ги чака тълпата, пред която трябваше да произнесе речта. В Ню Орлиънс беше потискащо горещо и косата й се нуждаеше от особени грижи. Джим се беше усмихнал, той разбираше. Едно от задълженията на първата дама е да изглежда безупречно. Сега обаче със сигурност не беше безупречна. Намачкан костюм, паднала над лицето коса. И вече никога нямаше да може да легне, при него… никога! Не, не биваше да позволява на сълзите да бликнат. Истинската дама не издава чувствата си пред хора.